Джонатан Келерман
Били Стрейт (39)

39.

Сам Ганзър не паркира внимателно линкълна. Двайсетгодишната наземна лодка беше прекалено голяма и за двете празни места зад синагогата, затова той я сложи по средата.

Кой щеше да се оплаче? Синагогата някога беше център за контакти на евреите от Венис, но сега работеше само в петък, никой друг, освен Сам, който идваше да я нагледа, не пристъпваше там по друго време.

Дори през почивните дни понякога трудно се събираха и десет души за бденията. Бет Тора не беше достатъчно правоверна за облечените като религиозни фанатици юпита, които завземаха Венис, затова те си направиха друг храм няколко пресечки по-нататък, доведоха един брадат фанатичен равин от Ню Йорк, издигнаха преграда между отделенията за мъже и жени. По-възрастните, предимно леви вярващи, които поддържаха синагогата, не искаха и да чуят за другия храм.

Това беше преди пет години. Сега повечето редовни посетители бяха починали. Сам знаеше, че с течение на времето Бет Нора щеше да бъде затворена, а сградата — продадена. Може би юпитата щяха да си я поискат, което щеше да е по-добре, отколкото да се появи още един евтин магазин на и без това препълнената с такива „Оушън Франт Уолк“. Сам не беше такъв голям противник на юпитата като някои стари социалисти. Дълбоко в сърцето си хранеше огромно недоверие към авторитетите, но бизнесът беше в кръвта му. Междувременно щеше да паркира където си поиска.

Струваше му се, че ще живее вечно. За седемдесет и една години тялото му го слушаше прекрасно. Брат му Емил живееше в Ървайн, изобщо не беше религиозен и беше на седемдесет и шест. Силен ген, поколения от яки, здрави ковачи на желязо и дърводелци, калени от проникващия в костите студ на украинските зими.

Злото в най-чистия му вид бе окастрило родословното дърво на семейство Ганзър.

Майката, бащата, тримата по-малки братя и двете сестри бяха депортирани в Собибор и повече не ги видя. Аврам, Мотел, Барух, Малка, Шиндел. Дали бяха стигнали до Америка, какви ли бяха сега имената им? Сам предполагаше, че най-вероятно са Ейб, Морт, Бърни, Мерилин, Шърли. Миналата седмица повдигна въпроса пред Емил, на когото не му се говореше за това.

Всичко на всичко четирийсет и пет души от семействата Ганзър и Лейбовиц бяха хванати от украинската полиция и предадени на мръсните нацистки окупатори. Сам и Емил, мускулести млади мъже — Емил беше шампион по бокс лека категория в Ковол — бяха пощадени и откарани насила като роби, за да работят. Осемнайсетчасови работни дни и само супа и безвкусен като талашит хляб. Среднощното бягство сред снеговете, времето в гората на листа и желъди, бяха полумъртви от глад, когато ги откри една свята жена католичка. Когато синът й се върна от война, поиска да ги предаде. Братята Ганзър побягнаха пак, вървяха до изтощение и най-накрая стигнаха до Шанхай. Китайците се оказаха почтени хора. Само понякога се чудеше какво ли би станало, ако се бе заселил там и се бе оженил за едно от тези разкошни порцеланови момичета. Но вместо това — свобода, Канада, Детройт, Лос Анджелис.

От години не се бе сещал за тези неща. Напоследък спомените идваха неканени. Сигурно беше някакво мозъчно увреждане. Тялото му беше силно, но паметта за имена и чувството за ориентация избледняваха, влизаше в някоя стая и забравяше защо. Но миналото беше ясно, все едно се случваше днес. Целият този гняв — още можеше да почувства как нахлува в главата му, а това не бе добре за кръвното налягане.

Загаси мотора на линкълна, слезе и заключи голямата бяла кола. В петък вечер и в събота той изпълняваше задълженията на клисар, така беше, откакто г-н Гинзбърг умря. Като започна да върши тази работа безплатно, зае се и с поддръжката. Защо не? Какво друго имаше да прави, освен да свири на мандолината си и да се припича прекалено дълго на слънце пред къщата си — вече му бяха изрязали четири предракови образувания от лицето и едно от плешивото му теме. Трябваше да носи тази глупава шапка, също като старец.

Свали я и я хвърли в линкълна и още веднъж се наслади на начина, по който беше паркирал. Така беше по-добре, отколкото да остави място за някой наркоман да спре тук с открадната кола и да се бодне. Това се бе случвало неведнъж. Този квартал винаги си е бил малко шантав, но напоследък се бе превърнал в идиотска сбирщина от недодялани туристи, които прииждаха през уикендите, а през нощта из ъглите изпълзяваше всякаква измет.

По-голямата част от „Оушън Франт“ сега беше един голям цигански табор. Търговци еднодневки продаваха всякакви боклуци, а през уикендите се събираше такава тълпа, че не можеш да направиш и две крачки, без да се блъснеш в някой пришълец.

От четирийсет години Сам и Емил продаваха железария и водопроводни части в магазина си на булевард „Линкълн“, все полезни неща. И двамата знаеха как да ги инсталират и пласират, как да направят канализацията на една къща от нищо. Трябва да си сръчен, да се оправяш сам и никога да не разчиташ на някой друг. Може би затова той никога не се бе женил. Въпреки че жените го харесваха. Беше си поживял добре. И сега от време на време успяваше да се мушне в нечие легло с някоя бабичка с мека кожа и двамата изпитваха срам от това, което годините бяха сторили с телата им. Но Сам знаеше как да ги накара да се чувстват млади и красиви.

Порови в джоба си за ключа на храма, намери го и отвори задната врата. Без да забележи мрежата от прозореца на тоалетната, която лежеше на земята, защото той бе отчасти скрит от дясната предна гума на колата му.

 

 

Секунди след като влезе, разбра, че някой е проникнал вътре.

Сребърната урна седеше на платформата, от която четяха Тора, и блестеше върху синята кадифена покривка, ей така — на открито. Съдът за дарения не беше използван от петък вечерта, когато бе пуснат сред молещите се преди службата. Сам лично я беше прибрал в шкафа под библиотеката. Ключалката му беше с проста комбинация, нямаше нужда да бие тревога — вътре имаше само няколко долара на монети.

Но все пак някой се беше опитал да я обере. И ето, от същия шкаф бе взета и храна. Дребни закуски за няколкото редовни посетители в събота сутрин. Бисквити и розова кутия от една хлебарница на „Феърфакс“ — полети с шоколад сладкиши във формата на панделки. Сам ги бе купил миналата седмица. Без консерванти, сигурно са се развалили. Беше забравил да ги изхвърли.

На синьото кадифе имаше трохи. Монети от двайсет и пет и от десет цента бяха паднали от урната. Крадецът е бил гладен. Какво ли друго е взел?

Единствените ценни неща за престъпниците бяха сребърните орнаменти и обковите, украсяващи трите Тори в олтара. Сам се запъти към ореховата дърворезба, готов да отдръпне завесата от черно и синьо кадифе, но се страхуваше от това, което щеше да види.

После се спря и вдигна инстинктивно тежките си ръце. Може би разбойникът беше още тук. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да му изскочи някой наркоман.

Нямаше никой. Тишина, нищо не се движеше.

Той не помръдваше и се оглеждаше на всички страни.

Храмът имаше четири помещения — малък коридор отпред, дамска и мъжка тоалетна, а най-вътре беше главното светилище — редици с орехови пейки за 150 души.

Голямо дървено резе пазеше предната врата, не можеше да се влезе и излезе без ключ. Както и през задната врата. Тогава как…

Изчака още няколко минути, убеди се, че е сам, но реши все пак да провери. След това отиде при предната врата. Беше заключена, не беше разбита.

Върна се назад и тогава видя прозореца в дамската тоалетна. Затворен, но мрежата я нямаше — ето къде беше, на земята до гумата на колата му. На прозореца имаше бели стърготини от изсъхнала боя.

Да не би да е затворил прозореца, след като си е тръгнал? Възпитан крадец?

Върна се в светилището, отвори олтара, прегледа Торите. Всичкото сребро си беше на мястото. Кръглата урна също не беше изпразнена, а по ключалката й нямаше и драскотина. Само Сам и г-н Кравиц знаеха комбинацията и се редуваха да прибират седмичната лепта и да я предават в магазина на Хадаса на „Бродуей“. Някога вярващите от Бет Тора с гордост даваха по петдесет долара на седмица за бедните, а сега подаянията бяха паднали до десет-дванайсет. Срамно, затова Сам ги допълваше с двайсет долара от джоба си. Какво правеше Кравиц — нямаше представа. Той беше малко стиснат.

Огледа урната, разклати я. Беше все още пълна. Бяха изпаднали само монетите от двайсет и пет и от десет цента. Странно.

Доколкото Сам можеше да прецени, липсваха и няколко шоколадови сладкиша, както и съвсем малко бисквити.

Гладен крадец. Сигурно е някой бездомник, прекалено дрогиран, за да разбере какво върши, един от онези откачалници, които се скитаха нагоре-надолу по улицата. Сам понякога им даваше пари, друг път не искаше да има нищо общо с тях.

Явно дребен откачалник, защото прозорецът на тоалетната беше малък. Наркоманите са кльощави. И нали винаги им се яде сладко? Добре де, загубата не беше голяма. Върна монетите обратно в урната, изчисти трохите от кадифето, затвори кутиите с бисквити и с шоколадови сладкиши и ги върна в библиотеката. Отвори долния шкаф, където държаха храната, и видя, че разбойникът не се бе докоснал до още нещо: алкохола.

Имаше винаги за редовните. Почти пълна бутилка „Краун Ройъл“ и преполовена водка „Смирноф“.

Наркотиците са единственият му порок, да не би да не си пада по алкохола?

До бутилките имаше няколко сгънати молитвени шала. Малки копринени парчета плат на сини райета, но и големият вълнен талис на черни райета, носен от четеца на молитвите. Този се държеше в шкафа под платформата — как се бе озовал там?

Да не би той да го е оставил там? Или Кравиц? Напъна се да си спомни, проклетата му памет… последната събота… да, да, г-жа Розен не се чувстваше добре и Сам си тръгна по-рано, за да я заведе вкъщи, като остави Кравиц да поеме грижа за всичко. А той нямаше усет за подробностите.

Извади вълнения шал и видя, че Кравиц не го беше и сгънал както трябва. Беше небрежен. Цял живот бе работил в Отдела по водоснабдяване, какво може да се очаква от един чиновник!

Сгъна отново шала, като пипаше внимателно дебелия вълнен плат. Занесе го при платформата, наведе се и отвори вратата на шкафа.

Вътре имаше едно момче.

Дребно, слабо дете, свито в ъгъла, изглеждаше уплашено до смърт.

Дишаше тежко. Сам виждаше как гърдите му се повдигат, дори вече ги чуваше — как въздухът свисти бързо и дрезгаво през тях, сякаш имаше астма или нещо подобно.

И това изражение на лицето му.

Сам познаваше това изражение. Като на братята и сестрите му, подали лица през прозорците на влака.

Работниците в лагера, които не успяваха да се справят с тежкия труд.

Дори и изражението на Емил, когато се разболя от пневмония, мислеше си, че си отива.

И неговото собствено лице, когато посред зима намери парче стъкло в снега, огледа се в него и видя на какво е заприличал.

Това момче изглеждаше точно по същия начин.

— Всичко е наред — каза той.

Момчето потръпна. Обгръщаше се с ръце, сякаш му бе студено, и въпреки че беше юни, във Венис, Калифорния, един прекрасен слънчев ден, Сам усети украинския мраз да преминава през тялото му.

— Всичко е наред — повтори той. — Хайде, излез, няма да те ухапя.

Момчето не помръдна.

— Хайде, не можеш да останеш тук цял ден. Още ли си гладен? Бисквитите не са достатъчни, хайде да ти намерим истинска храна.

 

 

Трябваше му доста време, докато подмами момчето навън. Беше отстъпил назад, за да може детето да изпълзи спокойно. Когато най-накрая излезе, изглеждаше готово да побегне.

Сам го хвана за ръката — само кожа и кости. Пак го връхлетяха спомени.

Момчето се бореше, опитваше се да рита. Сам знаеше какво е да се чувстваш натясно и затова го пусна и то се втурна към предния вход на храма.

Заблъска по вратата, но тя беше заключена.

Върна се в светилището, но стоеше на разстояние от Сам. Очите му гледаха диво, мяташе поглед от една страна на друга, опитваше се да намери начин да избяга.

Сам седеше на първата пейка и държеше кутия с понички, която момчето бе пропуснало. Истинска вкуснотия. Полети с шоколад понички от Етенман, все още неотворени, скрити зад старите молитвени книги. Тайният запас на Кравиц — кого си мислеше, че заблуждава? До поничките имаше и буркан с желирани рибни хапки. Сам не можеше да си представи, че момчето би ги харесало.

— Ето — каза той и му подаде поничките. — Вземи ги.

Момчето не помръдваше и само се взираше в него. Въпреки че беше мръсно, парцаливо и кльощаво, с изподрано лице, беше хубаво дете. Може би на единайсет или дванайсет. Какво ли правеше толкова малко дете тук? Във Венис имаше много бегълци, но те бяха предимно тийнейджъри, големи бунтари, с обеци по цялото тяло, с откачени прически, татуировки и противно държане. А това беше просто едно дете, недохранено и уплашено.

Определено беше друговерче — достатъчно бе да се погледнат чипият му нос, мръсната кестенява коса. Понякога друговерците биеха децата си, малтретираха ги, бог знае какво още им причиняваха. Може би това бе избягало. Предполагаше, че и евреите правят такива неща, въпреки че лично той не бе срещал такива случаи.

Но какво разбираше той от деца?

Емил имаше син, адвокат, живееше в Енсино — караше немска кола! — изобщо не говореше нито с родителите си, нито със Сам.

— Ето — каза той и разклати кутията с поничките. — Вземи я.

Не последва отговор. Детето изглеждаше недоверчиво и смяташе, че Сам е намислил нещо. Навсякъде по джинсите му имаше мръсни лекета, а тениската беше цялата в дупки. Беше свил юмруци, коравият малък разбойник.

Сам остави поничките на земята, изправи се и каза:

— Добре, аз ще отворя вратата, няма нужда да се промушваш през прозореца. Но ако питаш мен, трябват ти чисти дрехи и истинска храна с витамини.

Бръкна в джоба на панталона си и извади някакви банкноти от портфейла си. Две двайсетачки — доста щедро за човек, когото не познаваше, но какво толкова!

Остави парите на пода до поничките, отиде в дъното на храма и отключи задната врата. После влезе в мъжката тоалетна, за да даде на детето възможност да излезе с достойнство, а и защото мехурът му щеше да се пръсне.