Метаданни
Данни
- Серия
- Петра Конър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Billy Straight, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Джонатан Келерман
Били Стрейт
Американска
Първо издание
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Ева Егинлиян
Художник: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, Пловдив, 2000
ISBN 954-459-696-8
История
- — Добавяне
18.
„Парагон Студиос“ заемаше три пресечки в северната част на Мелроуз, източно от Бронсън. Истинска бъркотия от избелели светлокафяви кули, смачкани стоманени хангари, обградени с петметрови стени, един от последните големи филмови терени, все още разположени в Холивуд.
Порталът в стил Рококо беше отворен и Стю Бишъп с размътена от вълнение глава се опитваше да изглежда делови, докато се приближаваше сантиметър по сантиметър с немаркирания си форд към кабината на пазача.
Пред него имаше два микробуса, единият нещо се бавеше.
Петра излезе от участъка преди него с личната си кола.
Тя му вярваше по-малко от вчера.
Не можеше да я вини, след като така изстреля книгата от библиотеката пред Шолкопф, без да я предупреди. Стана импулсивно. Да не би шумът на личния му живот да беше станал вече прекалено силен?
Истината беше, че според него книгата не струваше и пукнат грош, използва Петра, за да озапти капитана. Но Шолкопф пак им три сол.
Беше изтърпял всякакви поучения. Учители, възрастни, баща му. Ийстън Бишъп, доктор по медицина, никога не си беше вкъщи, а когато се връщаше, само държеше речи с неподлежащи на съмнение истини пред публика, състояща се от осемте му деца. Стю избягваше подобен авторитаризъм със собствените си деца, вярваше, че ще се учат от личния пример, но знаеше, че основното влияние върху тях беше на Кати. Кати… мили боже.
Стю вярваше във всеопрощаващия Бог, но живееше така, сякаш Бог беше строг и неподкупен перфекционист. Това го поставяше нащрек и го караше да избягва изкушението. Тогава защо в този етап от живота му всичко се разпадаше?
Глупав въпрос.
Вторият бус замина нататък и Стю потегли. Пазачът, Ърни Робълс, му беше познат от четирите му седмици като статист („мълчалив обитател на полицейския отдел, много писане на машина и говорене по телефона“) в „Ченгето от Ел Ей“. Добър човек, общителен, без опит в полицията, бил е частен охранител преди време.
Драскаше нещо в папката си, когато Стю спря и угаси двигателя на форда.
— Хей, как е, детектив Бишъп! Хубав ден, а?
Така си беше. Топъл и ясен, небето беше синьо като на филмовите фонове, с които се опитваха да направят Лос Анджелис да изглежда като рай на земята. Стю не бе забелязал.
— Прекрасен, Ърни — каза той.
Робълс вдигна папката.
— Роля ли получи? Къде?
— Ти къде мислиш?
— В „Ченгето“? Те днес не снимат.
— Не, стига за тази година, но трябва да се видя с някого. О, между другото, виж какво ти нося от участъка.
Подаде на Робълс нещо, което приличаше на тънко лъскаво списание. С ярки жълти букви, оградени с червени линии, в горната част на корицата беше написано: „Страж“. Под него имаше висококачествена снимка на отвратително изглеждащ полицейски полуавтоматичен пистолет със заглушител и лъскави куршуми с черни върхове. Беше проспект на „Хеклер и Кох“. Бяха оставили цели пакети в полицейските участъци. Стю ги беше прегледал набързо под червената светлина. Описания на ловджийски пушки „Бенели“, тренировъчни оръжия „ХК“, пушки ПСГ1 — „за 10 000 долара и си струва!“. Стю оценяваше това, което вършеха оръжията, но ги смяташе за скучни.
Робълс вече прелистваше и разглеждаше снимките.
— Току-що излезе, Ърни.
— Я погледни! Хей, благодаря ти, човече.
Стю продължи нататък с колата.
Паркира и тръгна пеша към комплекса „Елемънт Пръдакшънс“, където не му беше трудно да намери Скот Уембли. Помощник-режисьорът излизаше от ниска невзрачна барака, дългите му ръце се поклащаха и облизваше устните си.
Време за обяд. Уембли беше сам, може би се бе отправил към лавката.
Стю се приближи изотзад.
— Здрасти, Скот.
Уембли се обърна и се спря, а издълженото му бледо лице замръзна.
— Стю. Здрасти.
Като повечето помощник-режисьори, Уембли беше почти момче, преди няколко години бе завършил университета „Бъркли“ с диплома по изящни изкуства. Примиряваше се с ниската заплата, дългото работно време и обидите от важните клечки заради внушителната си титла и възможността да завърже връзки.
Но като повечето момчета, беше безгръбначен и без критерии.
Здрависаха се. Уембли беше в униформата на снимачната площадка: торбести джинси и огромна трикотажна риза с копчета, която изглеждаше прекалено дебела за хубавото време и прекалено скъпа за бюджета. Ролексът от стомана озадачи Стю още повече.
Момчето изглеждаше дори по-кльощаво от миналата година, имаше ръбесто лице, малко в стил унисекс, ставаше за реклама на Келвин Клайн. По бузите му бяха избили пъпки. Това беше ново.
Дланта, която Стю пое, беше отпусната, студена и потна. По голото чело на Уембли избиваше пот. Ризата беше прекалено дебела. С дълги ръкави, закопчани на китките.
И, разбира се, очите. Тези зеници. Горкият Скоти, нищо не беше научил.
През месеца, който Стю прекара на площадката, Уембли се опита да се сближи с него, непрекъснато му задаваше въпроси, искаше да знае каква в действителност е улицата. Защото, както всички останали, пишел сценарий, макар че мечтата му била да стане втори Скорсезе — всичко зависело от режисьорите.
Стю му отговаряше търпеливо, защото виждаше в него трогателна комбинация между хъса на поколението „X“ и пълното невежество.
После, в последния петък на снимките след работа, се забави, за да довърши някаква бумащина, използвайки като кабинет една от празните сцени. Дълбоки стонове го заведоха до ъгъла на гигантска стая, където откри Уембли, превит на пода, почти скрит зад бутафорните стени, а от ръката му стърчеше спринцовка с хероин.
Момчето не го чу да идва, очите му бяха затворени, а вените му бяха изпъкнали като въжета върху дългата му кльощава ръка. Спринцовката беше от евтините, пластмасова, за еднократна употреба.
— Скот! — каза Стю остро и момчето отвори очи. Изглеждаше по най-лошия възможен начин за един наркоман. Издърпа иглата и я хвърли на земята, където тя подскочи и напръска цимента с млечна течност. — О, боже!
Уембли избухна в сълзи.
Угризения на съвестта.
Накрая Стю реши да не го арестува, въпреки че това си беше чисто нарушение на професионалните правила: Ако станете свидетели на престъпление…
Направи се, че вярва, когато Уембли му каза, че му е за първи път и просто експериментирал. Две други дупки на ръката му доказваха обратното, но и двете бяха завехнали и изглеждаха стари, значи поне не се друсаше редовно — все още. Стю конфискува набора за дрогиране, който намери във военното яке на Уембли, и го хвърли в една кофа на площадката. Така се изложи на още по-голяма опасност от Уембли, но — слава богу — момчето не беше достатъчно умно, за да го разбере.
Закара Уембли в кафенето на „Гоу-Джис“ на булевард „Холивуд“, довлече го до едно сепаре в дъното и го наля със силно черно кафе — което според Стю си беше, технически погледнато, също наркотик, после накара момчето да се огледа в изпадналия ресторант и да види как изглеждат закоравелите наркомани.
Дозата в спринцовката трябва да не е била голяма, защото Уембли се свести и избистри погледа си. Или може би страхът беше отмил с адреналин опиата.
Поръча му хамбургер, принуди го да го изяде, а през това време му изнесе съответната строга лекция. Не след дълго Уембли започна да му разказва тъжната си биография: ужасът да израснеш в Марин с богати родители с много бракове, родители, които отказват да му изградят критерии, самотата след колежа, отчуждението и страхът от бъдещето. Стю се правеше, че приема всичко на сериозно, чудейки се дали и неговите деца ще станат такива на тази възраст. След час Уембли се кълнеше тържествено в благоприличие, милосърдие и вярност към националното знаме.
Върна го с колата в студиото. Момчето изглеждаше готово да го разцелува, беше благодарен почти по момичешки, а Стю се замисли дали не е обратен отгоре на всичко.
След това Уембли започна да го избягва на площадката. Нямаше значение. Момчето се чувстваше задължено и ако не го уволняха или не се прибереше вкъщи, Стю можеше да го използва някой ден.
И този ден беше дошъл. Сега!
— Радвам се да те видя, Скот.
— И аз — излъга неумело момчето.
Устата му затрепери и той кихна. Червен нос. И тези очи. Тъп малък идиот.
— Как си?
— Страхотно. Какво мога да направя за теб, детектив?
Той прегърна Уембли през кокалестите рамене.
— Всъщност съвсем малко, Скот. Да отидем някъде да поговорим. — Заведе Уембли до една пейка и каза: — Трябва ми информация за Карт Рамзи. Дискретна информация.
— Знам само това, което казаха и по новините.
— Няма ли клюки на площадката?
— От къде на къде?
— Защото никой не клюкарства повече от хората от шоубизнеса.
— Е, ако има клюки, значи не са стигнали до мен.
— Искаш да кажеш, че никой не е споменал нищо за Рамзи?
Уембли задъвка вътрешната страна на бузите си.
— Само… това, което всички говорят.
— И какво е то?
— Че той го е направил.
— И защо ще приказват така, Скот?
— Нали я преби? Може би е искал да се съберат отново и тя е казала не.
— Това твоя теория ли е, или на някой друг?
— На всички. Ти не мислиш ли така? — попита Уембли. — Иначе защо ще си тук?
— Каква е репутацията на Рамзи?
Уембли се подхили:
— Като актьор — никаква. Нищо не знам за него. Цялата работа изобщо не ме интересува.
— Е — каза Стю, — сега вече те интересува. Даже много.