Джонатан Келерман
Били Стрейт (42)

42.

Когато ключалката на задната врата на еврейската църква щракна, мозъкът ми замръзна и не можех да помръдна. Какво ли щяха да ми сторят евреите? Сега с мен бе свършено. Когато задната врата се отвори, аз се метнах под голямата маса, изпълзях в шкафа и затворих тихо вратата. Отвътре се чуваха стъпки.

Само един човек беше — да, само един. Шкафът беше празен и миришеше на дърво и стари дрехи. В устата ми имаше вкус на бисквити и страх. Набутах се в един ъгъл и не помръдвах. Молех се влезлият, който и да беше, да не отвори вратата.

На табелата пишеше никакви молитви до утре. Евреите нямаха ли тайни молитви?

Влезлият се поразходи, спря и пак тръгна. Сега беше близо до мен. Ако отвори шкафа, че изскоча навън, ще се развикам като луд, ще го изненадам и ще избягам.

Как ще избягам? Не и през задната врата, освен ако не я е оставил отворена.

Предната — дали можеше да се отвори отвътре? Пак през прозореца на тоалетната? Това щеше да отнеме време. Стомахът започна много да ме боли. Чувствах, че се задушавам.

Дори не бях направил нещо кой знае колко лошо — само ядох малко от храната им, а и тя не беше много хубава. Бисквити с вкус на лук, някакви сладкиши с форма на пеперудки, които не бяха пресни.

Дори не бях повредил сребърната бутилка с еврейската звезда, само я поразтърсих, за да видя какво ще изпадне. Въпреки че ключалката изглеждаше нестабилна. Помислих си да я счупя, но бутилката беше добра и аз не исках да я чупя.

Това беше еврейски храм, но все пак храм, значи може би Господ беше и на това място.

Ще му кажа всичко това, ако ме хване. Не, няма, ще викам и ще пищя и ще бягам към тоалетната, ще се заключа вътре и ще изляза през прозореца.

Спомних си какво казваше Тъпака за евреите: че налитали да убиват християни… сигурно е глупост, ами ако…

Сега е по-далеч. Върви напред-назад, напред-назад — какво ли прави?

Охо, пак се приближава. Чувам трополене, разклаща сребърната бутилка. От следващия звук изглежда, че движи длан по масата — сигурно чисти трохите от бисквитите… сега се отдалечава. Може би ще види, че никой не е откраднал нищо и ще си тръгне…

Не, връща се…

Вратата се отваря.

Нито изскачам, нито викам.

Просто се свивам още повече в ъгъла.

Едно лице се вглежда в мен. Старческо, малко пълно. Очила с дебели черни рамки, голям нос, червен, възголемички уши.

Смешен старец. Отстъпва. Носи старчески дрехи — бяла риза, торбести светлосини панталони и промазана жилетка с цип отпред. Пръстите му са много дебели, а ръцете му изглеждат прекалено големи за останалата част от тялото.

Не изглежда ядосан. По-скоро изненадан. Продължавам да се притискам в ъгъла. Дървото ме убива на гърба и кръста, но не мога да спра да се притискам.

Той отстъпва още малко и казва:

— Всичко е наред. — Гласът му е дълбок и дрезгав.

Аз просто си седя.

— Всичко е наред. Излез, не хапя.

После надниква по-близо към мен и ми показва зъбите си, сякаш се опитва да ми докаже, че не хапе. Извратеният дядо се усмихваше по същия начин.

Прави ми място да изляза, но не мога да се помръдна.

Продължава да повтаря, че всичко е наред, че ако съм гладен, трябва да ям здравословна храна, а не боклуци.

Преценявам, че ако ми създаде проблеми, мога просто да го бутна. Въпреки големите си яки ръце, той е само един старец.

Най-накрая кръвта ми се успокоява и аз изпълзявам навън. Той ме хваща за ръката, доста е силен и аз се опитвам да го ритна, а той ме пуска и аз побягвам към предната част на синагогата, но вратата е заключена с катинар, за който трябва ключ и сега вече попаднах в капан.

Връщам се. Той седи на една пейка. Смее се, протяга ми кутия с шоколадови понички, опитва се да ми даде една, но няма начин да се приближа до него достатъчно, за да я взема.

Не само защото е евреин, а защото е човек и на никого не може да се има доверие.

Пак тръгва към мен, казва ми, че ще отключи задната врата да изляза, че не трябва пак да се промушвам през прозореца.

После вади пари! Две двайсетдоларови банкноти — четирийсет долара!

Да не се опитва да ме подкупи?

Не ги вземам и той ги оставя на пода до поничките, става и отключва вратата и влиза в тоалетната. Грабвам всичко и побягвам.

Навън съм и пак мога да дишам. В джоба ми парите тежат цял тон и първата поничка, която изяждам, докато вървя по алеята, има страхотен вкус. Изяждам още една. Тогава ме заболява стомахът и решавам да запазя останалите за по-късно.

Магазините отварят и пешеходците и скейтбордистите са се увеличили. Първото нещо, което правя, е да си купя шапка, с надпис „Доджърс“ и с лентичка за намаляване на широчината отзад. Нагласям си я по главата и нахлупвам козирката над лицето си, за да се пазя от слънцето, а и за да се скрия.

Защото покупката на шапката е странно преживяване. Намерих я в едно магазинче, разположено в барака, доста далеч от синагогата. Човекът, който ми я продаде, е грозен, с лоша кожа, с огледални слънчеви очила и дълга мазна руса коса, посивяла на места. Поглежда ме странно. Сякаш ме познава.

Предполагам, че може би е от Холивуд, но никога не съм го виждал преди. Има необичаен акцент, като на лошите от шпионските филми — руски акцент, звучи като руски шпионин.

И защо ме гледа така? Искам да кажа, че не мога да бъда сигурен, че наистина ме гледа — заради огледалните очила. Но така изглежда — по начина, по който обръща главата си към мен и я задържа в това положение. Доста време мина, преди да ми върне рестото.

Когато си тръгвам, той казва:

— Хей, момче!

Но аз продължавам и нахлупвам шапката върху лицето си. Когато няколко секунди по-късно се обръщам, той е излязъл пред бараката и все още гледа по посока към мен, затова се шмугвам между сградите и вървя малко по пресечката, после пак се връщам на „Оушън Франт“, но съм прекалено далеч от него, за да може да ме види.

Океанът е станал съвсем син и най-накрая костите ми се стоплят. Мирише ми на печена царевица и пуканки, знам, че имам пари да си купя, но все още ми е тежко от бисквитите и от поничките. Вървя сред всичките тези хора, сякаш тротоарите са подвижни и ние до един участваме в някакъв общ танц и никой никого не притеснява.

Миризмата на печена царевица ме кара да се чувствам като на карнавал. Веднъж бях на карнавал в училище. Нямах пари нито за печена царевица, нито за нещо друго. А сега се чувствам като в някакъв светъл топъл сън.

Стигам до края на пешеходната улица и вече няма къде да вървя, освен по пясъка.

Плажът изглежда като края на света.

Решавам да отида до другия край, обръщам се, повървявам малко, но забелязвам грозния руснак да идва към мен. Той е сред тълпата, но не е част от нея. Всички други приличат на хора, които се забавляват. Той изглежда ядосан. И очите му шарят навсякъде. Дали търси нещо, може би мен?

Още един перверзник?

Не искам да знам. Измъквам се по пресечката и вървя обратно на посоката, от която дойдох, като често поглеждам през рамо. Виждам няколко души, но не и него. После пресечката остава празна отново и ето я и синагогата. Зад нея е паркиран огромен бял линкълн континентал с кафяв гюрук. Сигурно е на стареца.

Тъпака ги наричаше еврейски канута. Кадилаците и линкълните континентал.

Кекави коли за кекави хора, казваше той.

Но старецът стискаше здраво.

И как само ми даде всичките тези пари — четирийсет долара, сякаш не бяха нищо. Значи евреите наистина са богати. Но не поиска нищо от мен в замяна.

Може би ще успея да измъкна още пари от него.

Все още съм в пресечката и съм се замислил за тези неща, когато той изскача, вижда ме и се усмихва изненадано. Доста е нисък. Сега вече забелязвам, че зъбите му са прекалено бели, трябва да са изкуствени.

Мама имаше няколко изкуствени кътника, правени на мястото на изпадалите й болни зъби, но тя не ги носеше и бузите й бяха започнали да хлътват.

Разперва ръце, сякаш е объркан.

— Какво? — казва той. — Да не ги изхарчи вече всичките?