Джонатан Келерман
Били Стрейт (28)

28.

Изнизвам се от парка и тръгвам надолу по „Лос Фелиз“, като гледам да съм колкото може по-далеч от светлините.

Никой не се разхожда тук, само коли профучават. „Лос Фелиз“ свършва и след него започва „Уестърн“, а там вече наркоманите и проститутките са навсякъде. Завивам надясно по „Франклин“, защото там е по-тъмно, има само жилищни кооперации. Не искам да вървя по булеварда.

Тази вечер няма много хора навън, а тези, които са излезли, не личи да ме забелязват. Виждам двама мексиканци да се навъртат край ъгъла в сянката на стара тухлена сграда. Сигурно правят сделка с наркотици. Пресичам улицата и те ме поглеждат, но не казват нищо. След една пресечка кльощава проститутка с бяла коса на клечки и светлосини тениска и шорти излиза от един апартамент с малка чантичка в ръка. Забелязва ме, очите й светват и казва: „Хей, малкия“ с пиян глас и ме повиква с показалеца си. Дребна е, почти момиче, не изглежда много по-голяма от мен. „Чукане и смукане, трийсет“ — казва тя и тъй като аз не спирам, добавя: „Да ти го начукам, педал такъв“.

Следващите няколко пресечки не виждам никого, после се появява още една проститутка, по-стара и по-дебела, която не ми обръща никакво внимание, само стои, пуши и гледа колите. После трима едри чернокожи с бейзболни шапки и изсулени панталони излизат от сянката, виждат ме и се споглеждат.

Чувам ги, че си казват нещо и пак пресичам улицата, като се опитвам да изглеждам спокоен. Чувам смях и стъпки, обръщам се и виждам как един от тях ме гони и почти ме стига.

Забързвам крачка и побягвам, той също. Краката му са дълги и ръцете му са протегнати напред, сякаш иска да ме сграбчи.

Побягвам през улицата, отсреща идва една кола, която трябва да извие, за да не ме сгази. Шофьорът ръкомаха и крещи: „Шибан идиот!“, а аз още бягам, но чернокожият е спрял.

Стори ми се, че чувам някой да се смее. Сигурно за него е само игра. Ако имах пистолет…

Вървя продължително. На Кахуенга има още по-силна светлина, там е и пътеката към стадиона в Холивуд, виеща се стръмна алея. Няма да се качвам по нея. Прекалено много прилича на парка. Не искам да имам нищо общо с никакви паркове.

Познайте какво следва: друг парк — „Уотълс“, ама че странно име. Не съм го виждал, никога не съм стигал толкова далеч. Не ми изглежда дружелюбно място — висока ограда отвсякъде, порти с големи катинари на вериги и табели, на които пише, че е собственост на града и през нощта е затворен, никой да не влиза. През оградата мога да видя само растения. Изглежда запуснат. Сигурно е пълен с извратеняци.

И „Франклин“ свършва, пак съм на булевард „Холивуд“, няма как да го избегна, сякаш ме преследва — този страхотен хаос от шум и светлини, бензиностанции, коли, автобуси, ресторанти за бързо хранене, и най-лошото от всичко — хората, а някои от тях ме гледат, сякаш съм им изял вечерята. Пресичам „Ла Брий“ и пак става тихо, само жилищни кооперации, някои от тях са много хубави на външен вид. Винаги съм си представял, че на булеварда има само магазини, киносалони и странни типове, но я погледни, хората живеят тук в доста прилични сгради.

Може би трябваше да се поразходя по-рано.

Драскотината на ръката ми е загоряла и не ме боли много. Но раните по лицето ме сърбят.

Дишам нормално, въпреки че гърдите още ме болят. Гладен съм, но с три долара няма да си купя кой знае какво и започвам да се оглеждам за боклукчийски кофи, в които да поровя. Нищо. Няма дори и малка кофичка.

Повървявам още малко и свивам по една наистина тиха пресечка. Само къщи, хубава тъмна улица. Но и тук няма кофи за боклук, няма и тротоари. Колите са паркирани една до друга, в далечината съзирам светлина и чувам шум, пак излизам на булевард. Спирам и се оглеждам. Някои от къщите са прилични, други — неподредени, колите на собствениците са спрени на моравите.

Стигам до една, пред която няма кола нито на моравата, нито на алеята. Съвсем тъмна. Изглежда стара, направена е от някакво тъмно дърво, с полегат покрив, под който има много широка веранда. Никакви огради, нито дори пред алеята. Но тревата е окосена, значи някой живее тук и сигурно си държи кофите за боклук в задния двор.

Алеята е покрита само с цимент, а в средата й има ивица трева, но не мога да видя какво има в края. Оглеждам се, за да съм сигурен, че никой не ме гледа и тръгвам нататък много бавно. Преминавам през предната веранда и виждам, че пощата е натрупана накуп пред пътната врата. Всички прозорци са съвсем тъмни. Изглежда, че хората отсъстват от известно време.

Няма знак „Пази се от кучето“, отвътре не се чува лаене.

Продължавам да вървя и накрая разбирам какво има в края на алеята. Гараж с дървени врати. Дворът изглежда малък за такава голяма къща — само малко трева и няколко дървета, едното от тях е грамадно, но няма плодове.

Кофите са отвън, пред гаража, три са — две метални и една пластмасова. Празни. Може би хората вече не живеят тук.

Обръщам се и поемам към улицата, но забелязвам оранжева светлинка над задната врата. Малка крушка, толкова слаба, че осветява само горната половина на вратата. Има мрежа, а зад нея — стъкло. Мрежата е закрепена с две халки с куки и като я разтърсиш, тя се откача.

Стъклото под нея е всъщност на няколко прозореца — девет квадрата в дървени рамки. Докосвам плахо единия и той леко потреперва, но нищо не се случва. Натискам по-силно, почуквам няколко пъти. Пак нищо. Нищо и след като почуквам на вратата.

Свалям тениската си, увивам я около ръката си и удрям много силно долния ляв квадрат. Не помръдва, но след като удрям втори път, се разхлабва, пада вътре и се счупва.

Доста шум се вдигна.

Нищо не се случва.

Посягам вътре, опипвам и намирам бравата, тя прищраква, изскача и вратата се отваря.

Обличам пак тениската си и влизам вътре. Трябват ми няколко секунди, за да свикнат очите ми с тъмнината. Помещението е някаква пералня със сушилня, върху автоматичната машина има кутия „Тайд“ и парцали. След това е кухнята, която мирише на препарат против насекоми, навсякъде по плотовете има цветя в саксии. Отварям хладилника и той светва и въпреки че виждам храна, бързо го затварям, защото от светлината се чувствам като гол. След като го затварям, забелязвам на вратата стикер със знака на мира и друг, на който пише: „Да живеят сестрите“.

Сърцето ми бие много бързо. Но страхът е някак си различен и съвсем не е ужасен.

Разхождам се от една тъмна стая в друга, няма нищо друго освен малко мебели. Връщам се в кухнята. Затворената врата се оказва, че води към банята, а на тоалетното казанче има още саксии. Светвам, загасвам. Покашлям се. Нищо не се случва.

Къщата е празна.

Това е някак си забавно.

Връщам се в кухнята. Прозорецът над мивката е покрит с перде с щамповани цветя, а от него висят малки пухкави топчета. Сестрите. Тук живеят жени. Мъже не биха държали толкова растения.

Добре, да опитам пак с хладилника. На горната полица има две кутии бира и бутилка от един галон, в която е останало съвсем малко портокалов сок. Три глътки сок. Горчив е на вкус. Слагам кутиите с бира в джоба. До тях има туба маргарин и една пръчка крема сирене. Отварям сиренето, то е покрито със синьо-зелен мухъл. Маргаринът изглежда добре, но не знам какво да правя с него.

Под него има кофичка с ягодово кисело мляко и три резена сирене, твърдо, с къдрави краища. Няма мухъл. Изяждам и трите.

Тези хора определено отсъстват от дълго време.

На долната полица има пакет с нискомаслено италианско сирене, неотворен. Прибирам и него в джоба при бирата, заедно с цял ананас, на който още му стои зелената дръжка, но е омекнал на няколко места.

Оставям вратата на хладилника отворена, за да ми свети, слагам ананаса на плота и отварям чекмеджетата, докато намеря вилиците и ножовете. При тях има шноли и ластици за коса.

Изваждам най-големия нож и срязвам ананаса на две. Меките места се оказват кафяви, разпространяват се в плода като болест. Изрязвам ги — ножът наистина е остър — и успявам да си взема няколко наистина хубави, узрели парчета от вкусния, много сладък ананас.

От тях огладнявам още повече и опитвам италианското сирене, докато накрая го изяждам до последния резен, както си седя пред плота. После още ананас. Сокът му тече по брадата и по тениската ми, усещам как ме щипе по ожулените места.

След това и едната бира.

Сега стомахът ме боли убийствено, защото е пълен.

Връщам се в банята до кухнята, пускам една вода, измивам ръцете и лицето си. Тогава забелязвам душа. На полицата има сапун, шампоан, тоалетно мляко и нещо, на което пише „балсам“.

Топлата вода не свършва. Добавям и малко студена, става идеално, завъртвам кранчето докрай. Заключвам вратата, свалям дрехите си и стъпвам под струята. Водата ме пробожда като с иглички, боли ме, но е приятно.

Взимам най-дългия душ в живота си — няма я мама да ме чака, за да влезе и тя и половин ден да се кипри за Тъпака. Няма го и Тъпака, който да припира да отиде до тоалетната и да седи там цял час.

Не спирам да се сапунисвам и да се плакна, сапунисвам се и се плакна. Гледам всяка част от тялото ми да бъде удостоена с внимание: косата, под ноктите, ноздрите, навътре в задника ми. Искам да измия всичката мръсотия от себе си.

После отпред, около топките.

Надървям се.

Хубаво ми е.

Седя и се подсушавам, обичам да съм чист и на сигурно място, да мисля за далечни места, въображаеми страни, огромни планини — пурпурно великолепие, като в песента, сребърния океан, сърфистите, джетовете, момичета по бикини, танцуващи хула, делфини, Жак Кусто, сини водорасли, жълти водорасли, лъскави змиорки, наутилус.

Тогава чувам звук и за миг си мисля, че наистина съм се отнесъл, че съм потънал в някакъв измислен филм за тропически остров, в който действието се развива на фона на музика, но гласовете се усилват.

Женски гласове. После се чува трясък — някой оставя нещо на пода.

Светлина под вратата. От кухнята.

Писък.

Истински писък.