Джонатан Келерман
Били Стрейт (40)

40.

Петра се загледа във вратата, през която Стю току-що бе излязъл, после тръгна след него.

Той се появи пак там още преди тя да стигне до нея. Главата му беше килната.

Я ела тук.

Как ли не, верният младши партньор ще се втурне само като го повикат с пръст.

Очите им се срещнаха. Лицето му беше каменно, никакво извинение. Тя реши да пази достойнството си и го последва надолу по стълбите и навън от сградата към задния паркинг, където Стю бе спрял колата си. Обикновено безупречно чиста, сега прозорците й бяха мръсни. Белият таван бе осеян с хванали коричка птичи изпражнения.

— Какво, по дяволите, става, Стю? — попита тя.

Той отвори предната дясна врата, покани я с жест да влезе, заобиколи и седна зад волана.

— Така доникъде няма да стигнем — каза тя, без да влиза. — Някой все трябва да свърши тази работа.

Той се взираше през предното стъкло. Слънцето от изток очертаваше с оранжев контур профила му. Дори и модел за корицата на долнопробен роман не би могъл да позира по-ефектно. Всички тук бяха проклети актьори.

Петра влезе и тресна вратата толкова силно, че колата се разтресе.

— Дължа ти обяснение — каза Стю.

— Добре.

— Кати има рак.

Гърлото на Петра се сви и за миг не можеше да си поеме въздух.

— О, Стю!…

Той вдигна пръст.

— Утре ще я оперират. Правеха й изследвания. Не бяхме сигурни, сега вече сме.

— Толкова съжалявам, Стю. — Защо не ми каза? Очевидно не сме достатъчно близки. Осем месеца в преследване на лошите не са достатъчни за възникване на силно приятелство.

— Едната гърда — каза той. — Лекарят й го открил при редовен преглед. Казват, че е само обикновен тумор.

— С какво мога да ти помогна?

— С нищо, благодаря ти, погрижили сме се за всичко. Майка ми ще вземе децата, а баща ми се разправя с болницата.

Дясната му ръка се подпря на таблото. Петра сложи длан върху нея.

— Прибирай се, Стю. С Уил ще се оправим с всичко.

— Не, точно там е работата, смятах да си взема отпуск, но Кати настоя да не го правя. Иска довечера да съм вкъщи, да я заведа до болницата, каза ми, че мога да остана, докато заспи. А утре, когато излезе от операцията, да съм там. Но между тези две неща настоява да продължа да работя. Дори когато я облъчват… Може само да изрежат мястото, още не са сигурни.

— Мислиш ли да останеш на работа? — попита Петра.

— Кати така иска. Нали я познаваш.

Петра познаваше много слабо Кати. Грациозна, красива, оправна, добра майка, никога без грим. Красавицата на гимназията, с учителска диплома, от която никога не се бе възползвала. По време на семейните излети Петра я бе преценила като ненадминат организатор.

Малко резервирана и ако трябва да бъде честна — повече от резервирана. Въпреки повърхностната дружелюбност, винаги се държеше на разстояние и Петра я смяташе за ледена кралица.

Трийсет и шест годишна. Шест деца.

Петра си спомни за баща си, как бе отгледал пет деца съвсем сам. И през цялото това време Стю се бе старал да се държи.

— Толкова е силна — каза той. — Никога не съм спал с друга жена.

Каза го като нещо съвсем обикновено. Петра го потупа по ръката.

— Повечето мъже се отегчават с една и съща жена. Аз винаги съм искал само Кати. Наистина я обичам, Петра.

— Знам, че е така.

— Опитваш се, правиш каквото трябва, за да живееш по определен начин, знам, че не можеш да правиш сделки с Бог, той си има собствени планове за теб, но все пак…

— Тя ще се оправи — каза Петра. — Всичко ще се нареди, ще видиш.

— Погледни го Рамзи — продължи той. — Има здрава съпруга, а виж какво направи с нея. И онова момиче Егерман. Всички тези неща, с които се сблъскваме.

Той облегна глава на волана и избухна в неподозирани дълбоки ридания.

Вивиан Боулингър, а сега и това.

Но това беше различно. Беше част от нея.

Петра се пресегна и го прегърна.