Джонатан Келерман
Били Стрейт (72)

72.

Бялото ченге го вземаше на сериозно.

Най-накрая. Именно това каза Жуканов, когато той се появи зад щанда точно преди да затвори, показа му значката си и портрета на детето.

— Най-накрая.

— Простете, господине?

— Говорих с един от вашите, но той не се обади. Бил черен.

Бялото ченге се взря в него.

— Да, господине, знам.

— Какво иска? — попита Жуканов.

— Препотвърждение на разпознаването, господине. — Ченгето се наведе, подпряно на лакът върху щанда, и постави пред него изрезката от вестника.

Беше едър, рус, набит, с тъмен костюм и тъмна вратовръзка. На Жуканов му напомняше за полковника, с когото работеше по уличните безредици в родината си, истински садист, обичаше да извива ръцете и краката на арестуваните, знаеше как с едно мръдване на пръста да причини максимум болка… Бороковски. Този приличаше на Бороковски. Дали не беше от руски произход? На картата му пишеше детектив Д. А. Прайс, но всички си сменяха имената.

— Препотвърждение? Вече казва, че един идвал тук, а никой не се обадил, чул и по телевизията.

— Това е разследване на убийство, господине, трябва да внимаваме — каза русото ченге и погледна през рамото му към полиците със сувенири.

Нарича ме „господине“, но сигурно ме смята за тъпак, за шут. И дебелакът така си мислеше, а виж какво стана с него.

След като имаше на разположение няколко часа, за да размисли, Жуканов се почувства добре, че бе убил дебелака — дори страхотно. Сибирският вълк оставя жертвата си, омазва си муцуната с кръв и вие срещу луната. Докато разрязваше онзи, на Жуканов му се прииска да завие.

Пренесе го в колата, но издърпването навън се оказа истинска мъка. Гърбът, раменете и ръцете на Жуканов още пулсираха. Оказа се, че и разчленяването не е лесна работа. Трябваше да наточи ножовете си по-добре. Острието трябваше да среже с лекота ставите, а не да засяда така.

Главата обаче се оказа по-малък проблем, отколкото очакваше. Изтърколи се като футболна топка, с отворени очи. Това му се стори смешно. Прииска му се да я ритне, но трябваше да се отърве от главата и от пръстите и да остави на ченгетата останалата част от трупа. Планът предвиждаше да занесе главата някъде, където никога нямаше да я намерят, но скаутите провалиха всичко — разхождаха се из гората и викаха като пияници. А сега полицаите бяха докопали главата, сигурно ще разберат и кой е бил дебелакът. Голяма работа! Нямаше как да го свържат с него, бе изчистил всичката кръв. Ето и това ченге, което се бе надвесило в този момент над щанда, нямаше никакво понятие.

Жуканов едва се удържа да не се усмихне. Бе хвърлил ножовете в пет различни отводнителни шахти от Валенсия до Ван Найс. Дрехите и портфейлът на дебелака потънаха в кофите за боклук край Феърфакс и Мелроуз — нека сега да обвинят чифутите.

В портфейла нямаше нищо, само шофьорска книжка и хубава снимка на голо момиче с разтворени крака, която Жуканов прибра. Книжката хвърли в друга отводнителна шахта. Дебелакът се казваше Моран. И какво от това?

Когато се прибра, изпра кървавите дрехи, взе душ, яде и си поигра известно време със счупеното оръжие, като продължаваше да се чуди какво не му бе наред. След няколко чаши водка съвсем се оправи. Пет часа по-късно вече беше при щанда си и чакаше евреите да се върнат с хлапето. Ако не се върнеха, в понеделник щеше да се обади в картотеката на моторните превозни средства.

Но колата се появи и спря зад еврейския храм. Жуканов знаеше, че по това време чифутите се молеха, обикновено свършваха към единайсет. Връщаше се на алеята на всеки петнайсет минути. Най-накрая забеляза стареца, който предната вечер скри хлапето, да излиза заедно с една възрастна жена. Потеглиха и той ги проследи със своята кола. Изобщо не го забелязаха, бяха прекалено залисани в приказки.

Сега вече имаше и адреса, без да му се налага да плаща за това. „Сънрайз Корт“ 23.

Не го записа, също както направи и с номера на колата, защото не беше глупав. Никой нямаше да го получи безплатно.

Вижте го сега колко беше спокоен лице в лице с бялото ченге. Въпреки че ако този само си бе показал значката без портрета на хлапето, щеше да си помисли, че има нещо общо с Моран — тогава какво, по дяволите, щеше да прави?

— Казах на черния — заговори той. — Той изобщо не се обадил.

— Съжалявам, господине. Бяхме доста заети…

— Заети търси детето — каза Жуканов, — а аз го вижда.

— Видели сте го преди няколко дни, господине.

— Може би — каза Жуканов с усмивка.

— Може би?

— Може би аз вижда пак.

Русото ченге извади малък бележник.

— Кога, господине?

— Казва на твой черен другар първи път. Той повече не се обажда.

Русото ченге се намръщи и се наведе още по-напред.

— Господине, ако имате информация…

— Не знае — каза Жуканов и сви рамене. — Може да забравил. Както черен забравил да се обади на мен.

Бележникът се затвори. Полицаят беше раздразнен, но се усмихна.

— Господине, разбирам гнева ви. Понякога става много напечено и не можем да огреем навсякъде. Ако така е станало и с вас, аз…

— Важно е да огрее навсякъде — каза Жуканов, без да е много сигурен какво точно означава това. — Също и пари.

— Пари ли? — попита ченгето.

— Двайсет и пет хиляди.

— А, това ли? — каза полицаят. — Разбира се. Ако намерим момчето и то ни помогне, ваши са. Поне така ми казаха.

— На мене никой не казва.

— Видях формулярите, господине. Капитанът ги подписа. Ако искате да му се обадите…

— Не, не… — каза Жуканов. — Искам само да сме наясно, разбира? Може да знам нещо повече от това, което казал на черен, обаче ако момчето избяга и вие не може да го хване? Какво става?

— Ако информацията ви е сигурна, ще получите част от парите — отвърна ченгето. — Част от двайсет и петте хиляди. Такава е практиката. Не казвам, че ще ги вземете всичките, но…

— Каква част?

— Не знам, господине, но обикновено в такива ситуации се плаща от една трета до половината — предполагам, че някъде около десет-дванайсет хиляди. А ако момчето е там, където казвате, ще получите всичките двайсет и пет хиляди. Защо не поговорите с капитана…

— Не, не — каза Жуканов и се замисли. Ако старият евреин е завел детето у дома си, то пак би могло да избяга. По-добре да не се мотае повече. — Иска вие да го напише.

— Да напиша какво?

— Каквото каза. Дванайсет-петнайсет на Жуканов само за казване, всички двайсет и пет, ако хлапе се появи.

— Господине — рече русото ченге с въздишка, — не съм упълномощен… е, добре, ето ви. — Скъса лист от бележника си и каза: — Как се пише името ви?

Жуканов му каза.

Русото ченге написа прилежно с печатни букви:

С това удостоверявам, че доколкото ми е известно, г-н В. Жуканов би трябвало да получи 12 хил. долара за информацията, която даде за липсващото момче с неизвестна самоличност, свързано с Л. Рамзи, ПС 187. Ако информацията на г-н В. Жуканов отведе властите направо при момчето, а показанията на момчето помогнат за залавянето на заподозрян, той ще трябва да получи 25 хил. долара.

Детектив Д. А. Прайс, значка №19823

— Ето — каза ченгето, — но ако трябва да бъда честен, не мога да обещая, че това ще ви помогне кой знае колко…

Жуканов сграбчи листа, прочете го и го пъхна в джоба на панталона си. Сега вече имаше договор. Ако копелетата му създадат проблеми, ще наеме Джони Кокран и ще ги скъса от съдебни дела.

— Знам къде е — каза той. — Струва си двайсет и петте хиляди.

Русото ченге чакаше с приготвена писалка.

— Чифутите… евреите отсреща го крият. — И Жуканов посочи на юг. — Имат църква. Старият евреин го скрил там, завел го вкъщи.

— Видяхте ли това? — попита ченгето. Изправи се и раменете му станаха още по-широки.

— Залагам главата. Търсил колата, проследил ги до къщата на стареца.

— Справили сте се добре като детектив, господин Жуканов.

— В Русия бил полицай.

— Така ли? Е, това ви е помогнало, господине. Благодаря. И повярвайте, ще направя всичко възможно, за да ви осигуря и последния цент от двайсет и петте долара.

— Гледай да е така — каза Жуканов. Вълкът ликуваше!

— Какъв е адресът? — попита русият полицай.

— „Сънрайз Корт“ 23. — Адрес двайсет и пет хиляди долара.

— Това тук, във Венис ли е?

— Да, да, точно тук е. — Идиот, не познаваше собствения си град. Жуканов посочи със свития си пръст. — От алеята върви към Спийдуей, после към Пасифик, след пет пресечки — стигаш.

— Отлично! — каза ченгето и затвори бележника. — Изключително ни помогнахте, господине. Като казвате алеята, имате предвид онази отзад, нали?

— Да, да, показвам.

Скочи през щанда — пращеше от адреналин, въпреки че крайниците го боляха — и поведе русото ченге зад ъгъла на бараката, покрай пълните с боклуци корабни палети. Само ако знаеше какво се бе случило тук вчера!

— Ето там — посочи той — е еврейският храм, където вижда колата. Ясно?

— Каква кола, господине?

— Линкълн. Бяла с кафяв покрив.

— От коя година?

— Няма значение, има нещо по-добро за вас. — Жуканов се ухили и изрецитира регистрационния номер. Ченгето си записа нещо в тъмното. — Тръгна в другата посока.

— На север — каза ченгето.

— Да, да, направо към Спийдуей и след това към Пасифик, още пет пресечки.

Полицаят повтори указанията, беше голям тъпак.

— Това е — завърши Жуканов. Иди и си го намери, тъпо копеле. Аз ти го сервирам на тепсия!

Полицаят прибра бележника и ръката му се стрелна във въздуха.

— Благодаря ви, господине.

Ръкуваха се. Имаше твърдо, мъжествено ръкостискане. О, ако това ченге знаеше, че ръката, която стиска, е била изцапана с кръв чак до лакътя само преди няколко часа!

Жуканов се опита да се изтръгне от дланта му, да го отпрати, но не можеше да се отскубне — полицаят го държеше здраво и го дърпаше към себе си. Какво, по дяволите, ставаше? Ченгето се хилеше, сякаш се канеше да го разцелува. Нещо хич не беше наред, нещо се объркваше.

Жуканов се бори още малко и накрая се отскубна.

Една ръка го сграбчи за китката, завъртя го, нещо изпука на счупено и болката се стрелна от върха на пръстите чак до тъпанчето. Едно светкавично движение, точно както правеше полковник Бороковски. Извика несъзнателно, върху лицето му се стовари нещо голямо и месесто и той падна.

Пак го прониза болка, дори още по-силна, пареща и опустошителна, като че ли вътрешностите му бяха подпалени.

Започваше малко под пъпа и се качваше нагоре като горящо въже. След това му стана студено, странно студено — в него нахлуваше студен въздух… дълбоко навътре. Тогава разбра, че е заклан, разпорен — точно както той бе разпорил дебелака, а сега се случваше с него и той не можеше да направи нищо друго, освен да лежи и да се примири.

Последното нещо, което почувства, бе как една ръка претърсва джобовете му.

Търсеше договора. Лъжец! Измамник? Парите си бяха нег…