Джонатан Келерман
Били Стрейт (10)

10.

Като видя къщата на Рамзи, Петра си припомни лекциите по история на архитектурата и се опита да я класифицира. Сбъркан испански псевдопаладийски стил? Постмодерна средиземноморска еклектика? Богаташка хасиенда?

Огромна купчина гипсови отливки.

Сградата беше кацнала на върха на толкова стръмен хълм, че Петра трябваше да извие шия, за да види покрива. Беше розова, както ги предупреди пазачът, една идея по-тъмна от колоните, които се намираха зад други колони с желязна порта — клетка в клетката. Алеята към къщата беше покрита с нещо, което приличаше на кирпичени тухли, и по дължината й растяха мексикански палми с широки листа. Зад колоните се виждаше паркираният пред сградата блестящ черен лексус.

Стигнаха с колата до портата и пред Петра се откри поне половин квадратен километър стръмна полянка. Къщата беше на два етажа и половина, половинката се заемаше от кула, стърчаща над лакирана двойна входна врата от дъб. Истинската камбанка имитираше филаделфийски стил. Имаше и фигурки на ангелчета, чиито крилца стърчаха като на отпусната от преваряване пуйка. Прозорците бяха многобройни и в най-странни форми, някои матирани или боядисани. Верандите и балконите се обграждаха от патинирани парапети от ковано желязо, а керемидите на покрива бяха изкуствено състарени и имаха златисто ръждив цвят. Вдясно от лакираната врата се виждаше много дълбок гараж с огромен вход. Достатъчно място за оборудваната със студио лимузина на Рамзи, предположи тя.

Наоколо нямаше други къщи. Кралят на планината.

Зад сградата се издигаха още палми, чиито назъбени листа стигаха над покрива като някакви модернистични звукоизолатори. По миризмата Петра усети, че наоколо има коне, но не можеше да ги види. В далечината се мяркаха матовосини облаци. Наоколо не растяха дъбове. Имаше прекалено много поливни машини.

Стю спря форда на милиметри от вътрешната порта.

— Готов ли си, о, вестителю на съдбата?

— О, да.

Той натисна звънеца. В следващите секунди не се случи нищо, но след малко женски глас попита:

— Да?

— Може ли господин Рамзи?

— Кой е?

— Полиция.

Тишина.

— Изчакайте.

Измина една дълга минута, през която Петра се извърна към шерифската кола. Хектор де ла Торе седеше зад волана и говореше нещо неразбираемо за нея. Банкс слушаше, но я видя и леко й махна, точно в момента, когато ниска пълничка жена в розово-бяла униформа излезе през двойната врата. Тя измина половината път по алеята и се взря в тях. Беше между петдесет и шейсетгодишна, с очевидно криви крака, косата й беше плътно прибрана на тила, а лицето — мургаво и безизразно като бронзова отливка. Натисна дистанционното устройство.

Портата се отвори и колите влязоха в имението. И четиримата детективи слязоха. Въздухът беше цели десет градуса по-топъл от този в Холивуд. Чак сега Петра забеляза ограденото пространство за животните. Кафяви петна конски хълбоци се появяваха и изчезваха пред погледа й.

Суха жега, очите й смъдяха. Малък самолет кръжеше над планината на север. От един чинар се втурнаха ято врани, но после подплашено се скриха с писък.

— Госпожо — каза Стю и показа значката си на прислужницата.

Тя се вгледа в него.

— Аз съм детектив Бишъп, а това е детектив Конър.

Никакъв отговор.

— А вие сте?

— Естрела.

— Фамилията ви, ако обичате?

— Флорес.

— При господин Рамзи ли работите, госпожо Флорес?

— Да.

— А господин Рамзи вкъщи ли си е, госпожо Флорес?

— Играе голф.

Изглежда уплашена, помисли си Петра. Може би заради имиграционния си статус? Освен ако Рамзи не решеше да се кандидатира на изборите, нямаше защо да се притеснява, че ще проверяват документите му, така че тя вероятно работеше на черно.

Или беше нещо друго. Знаеше ли нещо? Някакви проблеми в къщата? Може би Рамзи е излизал снощи? Петра си записа името на жената и го подчерта: на всяка цена трябваше пак да се свърже с нея.

Затвори бележника си и се усмихна. Естрела Флорес не забеляза нищо.

— Значи господин Рамзи не си е вкъщи? — каза Стю.

Ако беше така, тя си противоречеше с пазача.

— Не. Тук е.

— Тук ли?

— Да. — Жената се намръщи.

— Той играе голф тук?

— На игрището отзад.

— Има собствено игрище за голф — каза Петра и си спомни какво й каза Сюзън Роуз за телевизионното предаване.

— Можем ли да говорим с него, госпожо Флорес?

Жената погледна двамата шерифски полицаи, които стояха на няколко метра, после се извърна към широко отворените врати на къщата. Вътре Петра видя кремави стени и подове.

— Ще влезете ли? — попита Естрела Флорес.

— Само с разрешението на господин Рамзи, госпожо.

Тя се стъписа.

— Защо не отидете да кажете на господин Рамзи, че сме тук, госпожо Флорес?

Петра се усмихна отново. Това много помогна. Естрела се затътри на кривите си крака обратно към къщата.

Не след дълго отвътре изтича Карт Рамзи, последван от рус мъж.

Телевизионното ченге бе облечено в светлозелено поло, джинси и маратонки. За възрастта си беше в добра форма. Петра прецени, че е между четирийсет и пет — петдесет години. Почти 1.90 м, 75 килограма, широки рамене, тесен таз, плосък корем, стегната талия, никакви тлъстини. Черна къдрава коса, тен като за пред телевизията.

Волева челюст.

Мустаци. Как се казваше героят му? Дак Прайс.

Приятелят му беше на същата възраст, също толкова едър и широкоплещест, но с по-широк таз. Фигурата му беше по-типична за мъж на средна възраст — над колана ясно личеше закръгленото шкембе, челюстта беше по-отпусната и гърдите му се тресяха, като бягаше. Светлата коса бе изтъняла, на тила беше по-дълга, а на темето вече прозираше розова кожа. Носеше малки кръгли слънчеви очила с черни стъкла. Ярката му светлосиня риза беше с дълги ръкави и прекалено голяма за него, а черните трикотажни панталони прилепваха плътно около кръста. Рамзи с лекота го задмина и стигна до колата, без да се задъхва.

— Полиция? Какво има? — каза той с дълбок глас на телевизионна звезда.

Стю му показа значката си.

— Съжалявам, господине, но имаме лоши новини.

Рамзи ококори сините си очи, премигна и замръзна. Погледът му беше много светлосин и контрастираше драматично на загорялото лице, въпреки че отблизо Петра забеляза, че косата му беше неестествено черна, а кожата — груба, с разширени пори по бузите, а по носа имаше паяжинки от спукани капиляри. Прекалено много водка в гримьорната? Или дългогодишното гримиране си беше казало думата?

— Какви новини? За какво говорите? — Гласът на Рамзи бе започнал да натежава от паника.

— Вашата бивша съпруга…

— Лиза? Какво е станало с нея?

— Боя се, че е мъртва, господине.

— Какво? — Рамзи се изцъкли. Големите му длани се свиха в огромни юмруци и бицепсите му изпъкнаха.

С най-състрадателна физиономия Петра огледа ръцете му за порязвания и синини. Нищо. Де ла Торе и Банкс правеха същото, но актьорът нищо не усети. Беше се превил напред и бе покрил лицето си с длан.

Пристигна и едрият рус мъж със синята риза. Беше намръщен, лицето му бе изкривено. Косата му бе прекалено руса, вероятно също боядисана.

— Какво става, Карт?

Рамзи не отговори.

— Карт?

Рамзи заговори иззад дланта си:

— Те… Лиза. — Гласът му заглъхна в стон между двете думи.

— Лиза ли? — каза русият. — Какво се е случило с нея?

Ръката му се отпусна надолу и Рамзи се обърна към него.

— Тя е мъртва, Грег! Казват ми, че е мъртва!

— О, господи… какво… как… — Грег зяпна и обърна поглед към детективите.

— Мъртва е, Грег! Наистина! — изкрещя Рамзи и за миг изглеждаше, сякаш ще скочи и ще удари русия.

Но вместо това, той изведнъж се обърна и се загледа в тях. Най-вече в Петра.

— Сигурни ли сте, че е тя?

— Боя се, че да, господин Рамзи.

— Как може… аз не мога… тя… как? Това е лудост… къде? Какво е станало? Какво, по дяволите, е станало? Да не се е блъснала с колата си или какво?

— Била е убита, господин Рамзи — каза Петра. — Намерена е тази сутрин в парка „Грифит“.

— Убита? — Рамзи се отпусна и се хвана за брадата, този път с двете ръце. — Исусе… парка „Грифит“… какво, по дяволите, е търсила там?

— Не знаем, господине.

Тук Рамзи би трябвало да им помогне, но той само каза:

— Тази сутрин? О, господи, не мога да повярвам!

— Рано тази сутрин, господине.

Рамзи заклати глава.

— Парка „Грифит“? Не разбирам. Какво ще прави там рано сутринта? Да не е… как е била…

Русият Грег се приближи и потупа Рамзи по рамото. Рамзи го отблъсна, но другият не реагира — може би беше свикнал на такова отношение?

— Хайде да влезем, Карт — каза той. — Могат да ни кажат подробностите и вътре.

— Не, не, трябва да знам — застреляна ли е? — попита Рамзи.

— Не, господине — каза Стю. — Намушкана е с нож.

— О, господи! — Рамзи се смали с още няколко сантиметра. — Знаете ли кой го е извършил?

— Още не, господине.

Рамзи разтри челото си с ръка. Имаше петна, подсказващи за проблеми с черния дроб, забеляза Петра. Но ръката му беше голяма, изглеждаше силна, пръстите бяха дебели като пури и имаха едри, добре поддържани нокти.

— Мамка му! Лиза! Не мога да повярвам! О, Лиза, какво си направила, по дяволите? — Рамзи се обърна с гръб към детективите, направи няколко стъпки, преви са на две, сякаш се канеше да повърне, и остана в тази поза. Петра забеляза, че широкият му гръб потреперва.

Русият мъж отпусна ръце.

— Аз съм Грег Балч, бизнес мениджърът на господин Рамзи…

Внезапно Рамзи се обърна към тях:

— Има ли нещо общо с наркотици?

Секунда тишина, след това Стю попита:

— Госпожа Рамзи имаше ли проблем с наркотиците?

— Не, не, но преди време… всъщност тя не е… не беше вече госпожа Рамзи. Разведохме се преди шест месеца и тя си върна моминското име. Всичко мина приятелски, но… не се виждахме. — Той пак покри лицето си и се разплака. Силни, мъчителни, гърлени стонове. Петра не можеше да види дали по очите му има сълзи.

Балч обгърна Рамзи с ръка и актьорът се остави да го отведе в къщата. Детективите ги последваха. След миг, когато пак срещна погледа на Рамзи, Петра видя, че очите му са сухи и спокойни, бялото не беше зачервено, а небесносините му ириси бяха ясни.

 

 

В къщата миришеше на бекон. Първото нещо, което Петра забеляза, след като влезе под високите близо пет метра тавани, сред безбройните предмети на изкуството и многото кремави мебели — като че ли я бяха пуснали в кофа със сметана — беше гаражът с петте врати.

Едната стена беше от стъкло и от нея се откриваше гледка навън. Да наречеш това съоръжение гараж бе все едно да кажеш, че Да Винчи е бил карикатурист.

Петнайсет на шест метра, със зидани бели стени, излъскан до блясък черен гранитен под, указващи светлини. Пет отделения, но само четири от тях запълнени. И нямаше лимузина. Там бяха всички колекционерски примамки — яркочервено ферари с хищна предница, високоскоростно бляскаво черно порше със състезателни номера на вратите, ролс-ройс в черно и тъмнокафяво с красиви коси калници, кипра хромова решетка и изящна кристална фигурка на капака, вероятно оригинална, светлосин корвет ранен модел с гюрук, може би от 50-те години, в същия цвят като копринената риза на бизнес мениджъра Грег.

В петото отделение се виждаше само покритият с чакъл канал за оттичане на маслата.

По стените имаше поставени в рамки плакати на състезателни коли и ретуширани изображения на аеродинамични машини.

Стю и полицаите се спряха, за да разгледат. Мъжете обичат колите. Петра бе от жените, които наистина разбираха тази страст. Може би заради четиримата си братя, може би заради естетическото си чувство и положителното отношение към приложното изкуство. Една от причините за хармонията между нея и Ник бе способността й наистина да гъделичка егото му. Негодникът без съмнение нямаше душа, но можеше да твори шедьоври. Любимката му беше стингрей от 67-а година, наричаше я „връх на дизайна“. Когато Петра му каза, че е бременна, той я погледна така, сякаш беше едсел…

Грег Балч вървеше няколко крачки напред и въвеждаше Рамзи в съседната стая, когато детективите се откъснаха от стъклената стена. Балч настани Рамзи на прекалено натъпканото с пух кремаво канапе и актьорът остана приведен, сякаш се молеше, със сведена глава и преплетени пръсти, положени върху дясното коляно. Мускулите по едрия му врат бяха напрегнати.

Четиримата детективи седнаха на дългия три метра отсрещен диван, като преди това разместиха оцветените в пастелни тонове кръгли възглавници, за да си намерят място. Една от тях най-накрая се оказа в огромния скут на Де ла Торе и той забарабани по лъскавата материя с дебелите си кафяви пръсти. Банкс седеше спокойно, без да помръдва. Пространството между Рамзи и полицаите се заемаше от малка маса за кафе, направена от гранитна каменна подложка и стъклен плот. Балч седна на стол отстрани.

Петра разгледа стаята. Беше гротескно голяма. Предположи, че е всекидневната. Изглежда, беше разделена на три еднакви по размер къта, всичките натъпкани с грамадни мебели, дървените им части имаха бели акценти, а по стените висяха ужасни гигантски абстрактни пастелни рисунки. През стъклените врати видя трева и палми, каменен басейн с водоскок, зелено игрище с четири дупки, тревата беше окосена почти до дъно и изглеждаше сивкава.

Игрището за голф. Два хромирани железни стика лежаха на бодливата трева. Зад поляната бяха конюшнята и симпатичен малък розов хамбар.

Къде ли беше петото возило? Скрито, докато се почисти и изтърка от кръвта?

Не можеха дори да попитат. Беше виждала колко много време отнема на експертите да изследват внимателно една кола. Ако разследването изобщо стигнеше до точка, в която да поискат заповед за обиск, за проверката на автопарка на Рамзи щеше да е необходим екип в пълен състав за дни наред.

Погледът й се върна на конюшнята. Спретнато оформени копи сено. Два коня пасяха спокойно, единият кафяв, другият бял. Представи си Лиза върху бялото животно, с жокейски костюм, ботуши с шпори и развята тъмноруса коса.

Дали е обичала да язди? Не знаеше нищо за нея.

Два коня. Пет коли. И една тайна в… Какво ли трябваше да е паркирано в петото, празно отделение на гаража?

Рамзи продължаваше да седи, приведен и безмълвен. Де ла Торе, Банкс и Стю го изучаваха, но не прекалено явно. Балч изглеждаше притеснен — служителят, който не знае как да послужи в момента. Де ла Торе хвърли пак един поглед назад към колите. Беше сериозен и много делови, но не пропусна хромовите детайли, боята металик, полираната кожа, новичките черни гуми. Банкс го забеляза и се усмихна. Улови погледа на Петра и усмивката му стана малко по-широка.

Стю просто си седеше. Очите му бяха празни като току-що купени чинии, както се изразяваше той. Нека разпитваният сам да си каже всичко. Може би на него му беше най-лесно с Рамзи, защото не бе запален по колите — поне не се беше издавал пред Петра. Когато не бе на работа, караше бял шевролет „Събърбън“, с две допълнителни седалки за деца и целия обсипан с играчки. Петра се беше возила няколко пъти в него, когато гостуваше на семейство Бишъп за вечеря, ако можеше да се нарече така извозването на шест деца до „Чък И“. Вечеря със сандвичи. Но пък видеоигрите бяха забавни. Тя обичаше децата…

Усети се, че се пипа по плоския корем, спря и върна вниманието си обратно върху Рамзи.

Черните му къдрици подскачаха, той не спираше да клати глава, сякаш сам себе си уверяваше, че не е вярно. Петра беше виждала подобни сцени много пъти. Отрицание. Истинско или престорено. Човекът играеше по телевизията роля на частен детектив. Актьорите проучват героите си, сигурно знае как се реагира в подобни случаи.

Грег Балч пак потупа Рамзи по гърба. По лицето на бизнес мениджъра все още бе изписано изражение на безпомощен лакей.

Петра продължи да наблюдава Рамзи. „Ами ако е чист? — помисли си тя. — Ако се окаже, че е най-неподходящият заподозрян?“

После си припомни, че бе пребил Лиза. Че си изкарва прехраната като актьор.

Хвърли поглед към огромните безформени стаи. Всекидневна №1, всекидневна №2, всекидневна №3 — от колко всекидневни се нуждаеше той?

Най-накрая Рамзи се изправи и каза:

— Благодаря ви, че дойдохте… предполагам, че е най-добре аз да се обадя на роднините й… о, господи!… — Разтвори рязко ръце.

— Къде живеят те? — попита Стю.

— Кливланд. В предградията, Шагрин Фолс. Баща й е лекар. Доктор Джон Боулингър. След развода не съм се чувал с тях.

— Аз мога да им се обадя — каза Стю.

— Не, не, по-добре да е някой, който… правите ли такива неща? Искам да кажа, това обикновена процедура ли е?

— Да, господине.

— О! — Рамзи вдиша и издиша, после изтри очите си с кърпичка. — Не, все пак е по-добре аз да го направя… въпреки че… проблемът е, че ние не сме точно… родителите на Лиза и аз. Особено след развода. Знаете как е.

— Обтегнати отношения? — каза Стю.

— Не знам дали моето обаждане няма да влоши нещата. Искам да кажа, че наистина не знам какво е моето място във всичко това. — Рамзи изглеждаше нещастен. — Имам предвид официално. Вече не сме женени, така че нуждаете ли се изобщо официално от мен?

— В смисъл? — попита Стю.

— Да я разпозная, да уредя формалностите, нали разбирате… ние с Лиза… ние се обичахме и уважавахме, но бяхме… разделени. — И пак разпери ръце. — Бръщолевя глупости, сигурно звуча като идиот. Че на кого му пука за разни формалности! — Удари юмрук в дланта си. Обърна се надясно и изложи на показ профила си.

Каква брадичка, помисли си Петра. В неговия свят любов и уважение означаваха насинено око и разцепена устна. Долната му устна затрепери и той я прехапа. Дали наистина позираше?

— Ако можете да ни разкажете нещо за Лиза, господине, много ще ни помогнете — каза тя.

Рамзи бавно се извърна и се вгледа в нея, а на Петра й се стори, че вижда нещо ново да проблясва в светлите му очи — анализ, хладна мисъл, отдръпване. Но след секунда изчезна и той пак изглеждаше съсипан от мъка, а тя се притесни, че само така й се е сторило.

Междувременно очите на Рамзи се бяха навлажнили.

— Тя беше прекрасно момиче — каза той. — Бяхме женени почти две години.

— Ами наркотиците? — попита Петра.

Рамзи погледна Балч и русият мъж сви рамене.

— Не беше нищо страшно — каза Рамзи. — Не трябваше да ви казвам нищо. Последното, което искам, е пресата да подхване тази тема и да я опетни като… о, господи, те ще го направят, нали? Мамка му! Това е абсурдно, тя не беше силно пристрастена, просто…

Сведе поглед към скута си.

— Прав сте, господине — каза Петра. — Рано или късно мълвата ще се разнесе, така че по-добре ние да знаем фактите. Когато са намесени наркотици, винаги има опасност от насилие, така че ако ни кажете…

Очите му отново се промениха и Петра беше сигурна, че я преценява. Дали и другите детективи го забелязаха? Поне не показваха да е така: Де ла Торе пак се кокореше срещу колите, а Стю и Банкс си седяха съвсем кротко.

Петра оправи косата си и кръстоса крака. Рамзи я гледаше в очите, но премигна, когато черният креп прошумоля. Тя заклати глезена си.

— Няма какво да ви казвам — каза той.

— Наистина не беше нищо особено — каза Грег Балч. И неговите очи бяха сини, но воднисти и замъглени и до ясния поглед на Рамзи изглеждаха много зле. — Лиза имаше малък проблем с кокаина, това е всичко.

Рамзи го изгледа.

— По дяволите, Грег!

— Те може вече да са разбрали, Карт.

Рамзи продължи да го гледа ядно и пое дълбоко въздух.

— Добре, добре. Кокаинът бе основната причина нашият брак да се разпадне. Въпреки че, ако съм честен, трябва да призная, че и разликата във възрастта си каза своето. Аз съм от друго поколение, за което „купон“ означава да отидеш някъде да разговаряш, да танцуваш. Пийвам в компания, но това е всичко. Лиза обичаше да смърка… господи, не мога да повярвам, че вече я няма!

Той пак се опита да скрие лицето си, а Петра заговори малко по-високо, за да го спре:

— На колко години беше Лиза, господин Рамзи?

Той вдигна очи, после ги сведе към коленете й и пак ги върна на лицето й.

— Беше — каза той. — Беше… не мога да повярвам, че отсега нататък винаги ще казвам „беше“… беше на двайсет и седем, детектив…

— Конър.

— На двайсет и седем, детектив Конър. Запознахме се преди четири години на конкурса за Мис Шоубизнес. Аз бях водещ, а тя беше Мис Охайо. Свиреше на саксофон и имаше страхотен глас. Излизахме известно време, живяхме заедно една година, после се оженихме. Разведохме се. И за двамата беше първи брак… сигурно не сме имали достатъчно опит… нещо друго? Защото това е всичко… — Той се попипа по врата. — Чувствам се ужасно, наистина имам нужда да остана сам.

— Момчета — каза Балч, — не можем ли да оставим господин Рамзи вече сам?

Рамзи продължи да разтрива врата си. Шията му бе побеляла, а лицето му беше станало непроницаемо от шока. Петра смекчи тона си:

— Съжалявам, господине, знам, че за вас това е тежко. Но понякога нещата, които изникват в периоди на стрес, са наистина ценни, а аз знам, че вие искате да намерим убиеца на жена ви.

Каза „жена ви“, а не „бившата ви жена“, за да види дали Рамзи ще я поправи.

Не го направи, само кимна едва доловимо.

Балч понечи да каже нещо, но Петра го прекъсна:

— Да имате някаква представа от кого тя вземаше наркотиците, господин Рамзи?

— Не. Не искам да я изкарам наркоманка. Смъркаше си за удоволствие, това е всичко. Доколкото знам, никога не купуваше, а я черпеха.

— Кой?

— Нямам представа. Това не беше моят свят. — Рамзи се изправи на канапето. — Не е трудно да си намериш дрога в нашите среди. Сигурен съм, че нямате нужда да ви го казвам. Да не би нещо в това… което се е случило… да ви навежда на мисълта, че са замесени наркотици?

— Не, господине. Започваме от нулата.

Рамзи се намръщи и внезапно стана. Балч угоднически повтори на шефа си края на фразата.

— Извинете ме, но наистина имам нужда от почивка. Току-що се върнах от снимки в Тахо, от два дни почти не съм почивал, четох сценарии в самолета, после Грег ми донесе разни книжа за подпис и двамата се уморихме много бързо. Сега и това. Господи!

Предложи подробно алиби, без никой да му го иска, помисли си Петра. Уморен бил, но на другата сутрин, свеж като краставица, играе голф.

И четиримата детективи слушаха внимателно. Никой не проговори. На никого не бе позволено да навлиза в по-дълбоки води.

Балч наруши тишината.

— Последните дни бяха доста тежки. И двамата сме съсипани.

— Тук ли спахте, господин Балч? — попита Петра, осъзнавайки, че се движи по тънък лед. Хвърли поглед към Стю. Той едва доловимо й кимна.

— Да. От време на време правя така. Живея в Ролинг Хилс Естейтс и не обичам да шофирам дотам, когато съм изтощен.

Очите на Рамзи бяха ледени. Той се взираше в пода.

Стю пак кимна на Петра и четиримата детективи се изправиха. Стю подаде визитната си картичка и Рамзи я прибра в джоба си, без да я чете. Всички се отправиха към външната врата. Петра усети, че Рамзи върви до нея.

— Значи ще се обадите на родителите на Лиза, детектив?

— Да, господине. — Въпреки че Стю бе предложил.

— Доктор Джон Евърет Боулингър. Майка й се казва Вивиан. — Издиктува телефонния номер наизуст, а Петра се спря, за да го запише. Балч и останалите детективи бяха няколко крачки напред и почти стигаха до стъклената стена, гледаща към гаража.

— Шагрин Фолс, Охайо — каза тя.

— Смешно име^[1], не мислите ли? Сякаш всички съжаляват, че живеят там. Лиза със сигурност съжаляваше. Тя обожаваше Лос Анджелис.

Петра се усмихна. Но не като ченге. Като жена. Опечаленият съпруг я огледа отново от главата до петите.

Не мислеше, че прибързва със заключенията. Не се смяташе за божия благодат за мъжете, но разбираше кога я оценяват.

— Лиза беше родена да живее в Лос Анджелис — каза Рамзи, когато тръгнаха пак. — Тя обичаше динамиката.

Стигнаха до стъклото. Петра протегна ръка.

— Благодаря ви, господине. Съжалявам, че трябваше да ви подложим на това.

Рамзи взе ръката й, задържа я, после я стисна. Дланта му беше суха и топла.

— Все още не мога да повярвам. Направо е нереално, като в сценарий. — Той прехапа устни, поклати глава и пусна пръстите й. — Сигурно няма да мога да заспя, но май ще трябва да се опитам, преди да са закръжили лешоядите.

— Пресата ли?

— Въпрос на време е. Вие няма да им давате телефона и адреса ми, нали? — Преди Петра да му отговори, той се провикна към Балч: — Кажи на охраната на външната порта да не допуска никой да се приближава. Обади им се веднага.

— Готово. — И Балч се отдалечи бързо.

Петра докосна стъклото, вдигна вежди и се направи, че гледа колите.

Рамзи сви рамене. За мъж на средна възраст добре се преструваше на момче.

— Събираш разни играчки, докато осъзнаеш, че не са кой знае какво.

— И все пак — каза Петра — няма нищо лошо в това да притежаваш хубави вещи.

Сините очи на Рамзи проблеснаха:

— Сигурно.

— От коя година е ферарито?

— 73-а — каза Рамзи. — „Дейтона Спайдър“. Била е собственост на петролен шейх. Купих я на търг. Трябва да се настройва всяка седмица и един час зад волана й е смърт за гърба, но иначе е произведение на изкуството.

Гласът му се изпълваше с ентусиазъм. Но, изглежда, се усети, направи гримаса и поклати глава.

Като се опитваше да звучи ведро, Петра каза:

— А какво паркирате там, в празното отделение?

— Колата, която карам всеки ден.

— Лексус?

Той хвърли поглед към входа, където се бяха събрали останалите трима детективи.

— Не, това е колата на Грег. Моята е мерцедес. Благодаря ви за любезността, господа детективи. И за това, че ще се обадите на родителите на Лиза. Ще ви изпратя.

 

 

И двете полицейски коли напуснаха имението и поеха надолу към тихото странично шосе. Караше Стю и когато къщите отстъпиха на поляните, той махна на двамата полицаи да отбият встрани. Те слязоха, Де ла Торе пушеше.

— Даде ни алиби — каза той. — Бил е цяла нощ в къщата със стария приятел Грег. И всичките тези глупости за официалните формалности.

— Така — каза Банкс — може да се опитва да се откачи. И на нас да замаже очите, и той да се успокои.

— Възможно е — каза Стю и погледна към Петра.

— Всичко това е много интересно — каза тя, — най-вече начинът, по който спомена за наркотиците. После изведнъж стана много загрижен и взе да увърта, да брани репутацията й точно когато ние искаме да говорим за това.

— Мисля, че е загазил до ушите — каза Де ла Торе. — Особено ме вбеси алибито му. Искам да кажа, че ако бившата ти жена е нарязана на филии и ти си чист, когато ченгетата дойдат да те уведомят, има ли нужда да им казваш, че в нощта на убийството си си легнал рано?

— Съгласна съм — каза Петра. — Само че тук имаме насилие над съпруга, което е станало публичен факт в ерата след О. Джей Симпсън. Той знае, че ще го проучваме и има мотив да се защити.

— И все пак — каза Де ла Торе — беше прекалено изряден. Човекът участва в сериал за ченгета, сигурно знае всички уловки. — Изсумтя и дръпна от цигарата.

Петра се замисли за начина, по който Рамзи я беше разглеждал. След това обаче се измъкна с наведена глава. Никой не го спомена. Трябваше ли тя да повдига въпроса? Нямаше смисъл.

— Мразя сериали за ченгета — каза Де ла Торе. — Там копелетата излавят всички лоши момчета след третата реклама и съсипват самочувствието ми.

— Той не играе ченге в сериала — каза Банкс. — Играе частен детектив, мъжкар добряк, който защитава хората, когато полицаите не могат.

— Още по-зле. — Де ла Торе подръпна мустака си.

— Много сълзи проля, но стана съвсем делови, когато нареди на Балч да предупреди пазача — каза Банкс. — Жена му още не е изстинала, а той си пази гърба от пресата.

— Хей — каза Де ла Торе, — че той е голяма звезда, мамка му! — И издиша дим към земята. — И така… какво можем да направим за вас?

— Проверете във вашия архив, вижте дали е имало и други оплаквания за побои или каквото и да е против него — каза Стю. — Но кротко, поне засега. Не можем да си позволим дори и сянка от подозрение, че го разследваме.

— А това какво беше — четирима детективи се отбиват да му изразят съболезнованията си?

— Позна.

— Дали ще се върже?

— Може би. Свикнал е да му се обръща специално внимание.

— Добре — каза Банкс. — Ще прелистим кротко книжата. Нещо друго?

— Не се сещам — каза Стю. — Но съм отворен към предложения.

— Аз предлагам — каза Де ла Торе — да не ви се бъркаме, да отидем на църква и да се молим за вас. Защото това няма да е лесно разследване.

— Давайте! Ще имаме нужда от всякаква помощ.

Банкс й се усмихна.

— Забелязах, че си говорехте до стъклената стена. Какво каза той за петата кола?

Петра го погледна за миг в очите.

— Че я карал всеки ден. Мерцедес.

— Да не я е дал на химическо чистене?

— Възможно е — каза Петра. — С цялата тази кръв, ще се наложи.

— Ами отпечатъците от обувки на местопрестъплението?

— Нищо — каза Стю. — Успял е да избегне стъпването в кръвта.

— Искате да кажете, че е отстъпвал назад. Или я е блъснал напред. И в двата случая означава, че е бил подготвен.

Стю се замисли върху това. Устните му бяха свити.

— Иска ми се да получа заповед за претърсване на този мерцедес, но не можем и да мечтаем за това без доказателства.

— Ами ако човекът е научил това-онова от сериала си? — каза Де ла Торе. — Някаква супервисока технология за извършване на чисто убийство. Тези, известните, винаги си имат кой да им замита следите. Сътрудник, мениджър, някой дръвник от къщата за гости, какъв ли още не, но, ей, аз какво се оплаквам? Това си е ваш случай. Желая ви късмет.

Стиснаха си ръцете и двамата полицаи си заминаха.

— Изглеждат ми свестни — каза Петра.

Върнаха се във форда. Когато Стю запали двигателя, тя каза:

— Да не би да прекалих с умилкването около Рамзи?

— Да се надяваме, че не.

— А какво мислиш за всички онези елитни коли?

— Можеше да се очаква. Хората от този бизнес винаги ламтят за най-доброто.

Звучеше ядосан.

— Мислиш ли, че е той?

— Вероятно. Ще съобщя на семейството, когато се върнем.

— И аз мога да го направя — каза Петра. Изведнъж силно й се прииска да влезе в контакт със семейството на Лиза. Със самата Лиза.

— Не, нямам нищо против аз да го свърша. — Той подкара колата. Колосаната му яка беше зацапана и русата му брада беше покарала и стърчеше като слама. И двамата не бяха спали от двайсет и четири часа. Петра се чувстваше добре.

— И за мен няма да е никакъв проблем, Стю. Аз ще се обадя.

Очакваше спорът да продължи, но той само сви рамене и каза:

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ти се обади за Гонзалес и Чуинард, а при Чуинард хич не беше весело.

Дейл Чуинард беше строител, пребит до смърт пред една таверна на булевард „Кахуенга“. Петра съобщи на двайсет и четири годишната му вдовица, че нейните четири деца под шест години остават сираци. Помисли си, че се е справила добре, успокои жената, прегърна я, остави я да се наплаче. Но после в кухнята госпожа Чуинард полудя, започна да удря Петра, за малко не й издра очите.

— Е, няма как да ме ударят по телефона — каза тя.

— Наистина нямам нищо против да го направя, Петра — каза той.

Но тя знаеше, че има. В началото, когато станаха партньори, беше й казал, че най-много мрази тази част от работата си. Може би ако направи този жест, той ще осъзнае, че тя е идеалният колега и ще сподели какво го яде.

— Аз ще го свърша, партньоре. Ако нямаш нищо против. Ще говоря и с прислужницата.

— На Лиза ли?

— На Рамзи, ако успея да я изкарам от къщата, без да стане много явно, че Рамзи е сред заподозрените. Но мога да говоря и с прислужницата на Лиза.

— Изчакай с прислужницата на Рамзи — каза Стю. — Прекалено опасно е. — Извади бележника си и запрелиства страниците му. — Прислужницата на Лиза се казва Патриша… Кейсъмпитакпонг. — Той произнесе трудното й име много бавно. — Вероятно е тайландка. Униформените са я задържали, но ако поиска да си тръгне, не могат да я спрат да хване самолета за Банкок. Или да се обади на „Нешънъл Инкуайърър“.

— Ще отида при нея веднага щом се обадя на семейството.

Той й даде адреса на „Доуни Драйв“.

— Местните полицаи проявиха колегиалност, като ни оставиха да се занимаваме с Рамзи.

— След всичките критики по пресата, може би на някого най-накрая му е дошъл умът в главата.

— Може би. — Миналия месец изобличиха местния шериф, че е освободил няколко убийци заради административна грешка, че давал на затворниците от окръжния затвор ресторантска храна за сметка на данъкоплатците и че загубил дирите на милиони долари. Половин година преди това негови заместници бяха хванати за въоръжени обири в извънработно време, а един новобранец бе намерен да се разхожда гол и дрогиран по хълмовете до участъка в Малибу.

— Сетих се къде е този адрес — каза Стю. — На няколко пресечки от ресторанта „Чейсънс“, сега го бутат, за да строят търговски център.

— О, боже! — каза Петра. — Край на шикозните ни вечери, партньоре.

— Всъщност веднъж ходих там — отвърна той. — Отговарях за охраната на една сватба. Беше на дъщерята на известен адвокат от шоубизнеса. Ресторантът бе пълен със знаменитости.

— Не знаех, че вършиш такава работа. Освен всичко друго.

— Беше преди година. Повечето пъти е голяма досада. Но в „Чейсънс“ беше добре. Нахраниха ме. Чили, ребра, пържоли. Страхотно заведение, класна атмосфера. Любимият ресторант на Рейгън… добре, ти поеми тайландката, а аз ще се обадя на родителите, ще се помъча дискретно да разпитам някои хора от шоубизнеса за Рамзи, ще проверя в системата за регистрация на моторни превозни средства за мерцедеса, ще се свържа със следователя и експертите, после ще се прибера. Ако са открили някои важни улики, ще ти съобщя. Така добре ли е?

— А аз ще се обадя на телефонната компания и ще взема разпечатката на Лиза.

— Добра идея. Обичайна процедура.

— Стю, ами ако Рамзи е нашият човек, как ще го пипнем?

Никакъв отговор.

— Имам предвид, каква е възможността нещо подобно да вдигне стандарта ни на живот? И как да се постараем да направим най-доброто за Лиза?

Той си поигра с косата си и оправи рипсената си вратовръзка.

— Едно по едно — каза след малко. — Ще направим каквото зависи от нас. Така казвам и на децата си за учението.

— Значи за него сме просто деца?

— В известен смисъл.