Джонатан Келерман
Били Стрейт (49)

49.

— Хей, не е зле — казва Сам.

Цял ден работих, минах няколко пъти прозорците, докато не остана никаква мръсотия, бърсах дървените подове с препарат, докато лъснат. Изчистих само половината от пейките, но тези, които съм оправил, изглеждат много добре, а в помещението мирише приятно на лимон.

Сам се опитва да ми даде останалите пари.

— Още не съм свършил.

— Имам ти доверие, синко. Между другото, след като вече работиш за мен, готов ли си да ми кажеш как се казваш?

Това ме сварва неподготвен и „Бил“ е първото, което ми хрумва.

— Приятно ми е да се запознаем, Бил.

Отдавна никой не ме е наричал по име. Отдавна не съм говорил с някого.

Сам ми показва един хартиен плик.

— Взех ти вечеря — от ресторанта на Ноа, обикновена вечеря, защото не знаех дали обичаш лук или пикантна храна. Купил съм и крема сирене — обичаш ли крема сирене?

— Разбира се. Благодаря.

— Хей, сега си работещ човек, имаш нужда от подхранване. — Подава ми плика и се разхожда из храма. — Хареса ти препаратът, нали? Да не ти е свършил?

— Почти.

— Утре ще ти купя още — при положение че искаш да работиш утре.

— Разбира се.

— Хайде, вземи парите.

Вземам ги. Той поглежда часовника си.

— Време е да свършваш, Бил. Не искам да ме обвинят, че експлоатирам работната ръка.

Излизаме и той заключва храма. Алеята е празна, но чувам океана през пустото пространство от едната страна на сградата, чувам и хората, които си говорят, докато се разхождат. Големият му линкълн е паркиран по невероятен начин, предницата почти докосва стената на постройката. Той отваря вратата на шофьорското място.

— Е?

— Довиждане — казвам аз.

— До утре, Бил. — Влиза в колата, а аз се отдалечавам — на юг, далеч от откачения руснак. Харесва ми усещането, че имам толкова пари в джоба, но се чудя къде да отида. Обратно на кея? Но там беше студено. А сега имам и пари…

Чувам силно изсвирване на гуми и виждам как Сам изкарва на задна линкълна от алеята. Има много място, но той кара и спира, а колата се клатушка. Спирачките скърцат.

Охо, ще се удари в оградата — не, избягва. Предполагам, че можех да му давам указания, за да не се блъсне, но той се справя, върти волана с две ръце, а главата му е някак си издадена напред, сякаш се мъчи да види нещо през предното стъкло.

Вместо да подкара напред, той пак тръгва назад и спира до мен.

— Хей, Бил, наистина ли имаш къде да отидеш през нощта?

— Разбира се.

— Къде? На улицата ли?

— Ще се оправя. — Тръгвам. Той се движи бавно до мен.

— Бих ти дал за хотел, но никой няма да даде стая на дете, а ако покажеш всичките тези пари в брой, някой ще ти ги вземе.

— Добре съм — отвръщам.

— Да бе, да бе… Не мога да те оставя да спиш в храма, защото ако се подхлъзнеш и паднеш, ще се брои за трудова злополука и ще можеш да ни съдиш.

— Не бих направил такова нещо.

Той се смее.

— Не, сигурно не би го направил, но все пак не мога. Слушай, имам къща, не е далеч оттук. Има много място. Живея сам. Ако искаш да останеш ден-два — няма проблем. Докато решиш какво да правиш.

— Не, благодаря. — Това излиза малко хладно и аз не се обръщам да видя лицето му, защото знам, че ще е обиден.

— Както кажеш, Бил. Не те виня. Някой сигурно те е наранил. Не се доверяваш на никого, защото си мислиш, че може да съм някоя откачалка.

— Сигурен съм, че не си. — Защо го казах?

— Как може да си сигурен, Бил? Как може въобще да си сигурен в нещо? Виж какво, като бях на твоята възраст — малко по-голям — едни хора отведоха семейството ми. Убиха ги всичките, освен мен и брат ми. Нацистите. Чувал ли си за тях? Само че когато аз ги познавах, не се наричаха нацисти, бяха ми съседи, хората, с които живеех. Семейството ми е живяло в една и съща страна петстотин години, а те ми причиниха това. Говоря ти за Втората световна война. Проклети нацисти! Чувал ли си някога за тези неща?

— Разбира се — казвам. — Учили сме го по история.

— История. — Той се смее, но не му е смешно. — Та от къде на къде аз ще ти казвам да се довериш на хората — прав си, наоколо има много негодници. — Той спира колата и аз също спирам. В ръката ми се появяват още пари. Две десетачки.

— Не е нужно да го правите, господин Ганзър.

— Не, но аз така искам. И, по дяволите, спи тази вечер в храма. Само не падай и не си чупи врата. А ако го направиш, не ни съди.

След това колата му се разтриса и дава на заден и се движи така чак до храма. Страшничко е, само как криволичи и лъкатуши из целия паркинг. Цяло чудо е, че не се блъска.