Джонатан Келерман
Били Стрейт (59)

59.

Току-що излязох от банята. Винаги бягам там, когато спра да плача. Като излязох, се надявах, че Сам няма да го има, но той лъскаше сребърния съд за милостиня с края на сакото си. Чувствах се като в кошмар.

— Имаш няколко часа, докато дойдат богомолците тази вечер — каза, като продължаваше да лъска.

Седнах пак и се замислих. Нищо не ми хрумваше. Алеята, всичките тези хора, сега мястото изглеждаше като обсебено от призраци.

Не виждах никакъв друг изход, затова се съгласих да отида в къщата на Сам.

— Но не през деня, не искам някой да ме види.

— Това ще е малко трудно, Бил. Хората ще започнат да идват по здрач. А аз трябва да съм тук, за да си върша работата.

Най-накрая се разбрахме за следното: в шест часа той ще се върне с вечеря и ще ме вмъкне незабелязано в колата си. Аз ще се крия там, докато евреите се молят, на задната седалка, покрит с одеяла.

— Колко време се молите?

— Един час, плюс-минус няколко минути. Аз ще остана до по-късно, за да разтребя. Когато теренът е чист, ще ти се обадя.

— Благодаря.

— Няма защо — каза той. — Само се пази. — После се засмя. — Кой съм аз, че да те съветвам? Ти добре се грижиш за себе си.