Джонатан Келерман
Били Стрейт (70)

70.

Садълуакс Роуд беше триста метра навътре след завоя от Палос Вердес. По пътя Петра видя две облечени като жокеи момиченца, които яздеха разкошни кафяви коне. Една жена ги следваше с черния си жребец и наблюдаваше внимателно стойката им или конете, а може би и двете.

Къщата на Балч се намираше на километър по-нагоре по сенчестата улица. Едноетажна постройка с гипсова мазилка в кайсиен цвят, кацнала на хълма върху море от див бръшлян. Същата бяла фермерска ограда опасваше имота и съседните дворове. Момчета стреляха в баскетболни кошове, мъж в яркозелена поло блуза миеше с маркуч един първокласен корвет. Из квартала витаеше аурата на семейства с блестящо бъдеще.

Странно място за сам човек. Може би го бе наследил от някой от браковете си.

И на гаража на Балч имаше баскетболен кош. Отпред нямаше паркирани коли. Няколкото рози, посадени край къщата, бяха източени и посърнали, а покривните греди — изкорубени. Пред мрежата на пътната врата лежаха овързани пакети с поща, поне на четири дни. Малка бележка, залепена на мрежата, съобщаваше, че местните полицаи са поели юрисдикцията над имота, влизането бе забранено. Хората на шерифа обаче не бяха прибрали пощата.

Уил им се обади по телефона и те казаха, че могат да влизат. Ако с Петра вземат нещо, да го опишат и да изпратят списъка. Той извади найлонови пликчета за веществени доказателства и формуляри от багажника, Петра взе пощата и двамата влязоха.

Всекидневната беше тъмна, задушна и осеяна с непипнати вестници, мръсни дрехи, празни кутии от бира и пепси, бутилки от портокалов сок и водка. Човекът обичаше силните коктейли.

Кочина, също като в офиса. Но не и като в лексуса. Докато Петра четеше пощата, Уил се зае с канапетата, вземаше възглавниците, сваляше калъфките им и ги изтърбушваше.

Четиридневната поща се състоеше от сметки, долнопробни реклами и купони за пазаруване с намаление. Преди дни е бил забелязан в Монтесито да сменя колите, след като е погребал Естрела Флорес. Къде ли бе прерязал гърлото на прислужницата? Сигурно някъде по хълмовете над „Ранч Хейвън“. Петра предполагаше, че е сплашил Естрела в къщата, изкарал я е с колата през противопожарния изход и е намерил някое тихо местенце, подходящо за убийство. После е завил тялото в найлон, напъхал го е в багажника, пропътувал е четирийсет и пет минути до Монтесито, погребал е трупа, оставил е лексуса, защото е смятал, че е чист, а и защо ли ще им е на ченгетата да проверяват лятната вила на Рамзи?

Взел е джипа, защото тъкмо в него е убил Лиза, и е искал да е сигурен, че е напълно чист?

Спомни си поведението му по време на разпита. Смирен, стараещ се да остане незабележим. Никаква враждебност, но ако наистина е такъв психопат, не би трябвало и да има.

Бил е предизвикан от лошия, сприхав характер на Лиза, от начина, по който тя си го е изкарвала на Карт. Чисто нови маратонки. Хитро копеле беше този господин Грегъри Балч. Тогава защо цял живот бе останал нечий лакей?

Смучел е пари от шефа и е чакал удобен момент, за да си го върне? Отначало плановете му са били свързани с Лиза, но после нещо се е объркало… дали Балч не беше някъде в Бразилия с натъпкани с банкноти куфари и изпълнен с удовлетворение, че е разбил живота на Рамзи по повече от един начин?

Тя се върна в кухнята. Храната в хладилника говореше за тъжен ергенски живот: бира, вино, още портокалов сок и „Смирноф“, още картонени кутийки от ресторанти. Говеждо и ребра от китайското заведение на булевард „Хоторн“, пластмасова кофичка с пилешко от KFC — без адрес, но Петра бе видяла откъде би могъл да го вземе на булевард „Хоторн“. Половинка огромна пица от някакво място, наречено „Демона“, в Студио Сити. На булевард „Вентура“, само на няколко преки от офиса. Храната отдавна не ставаше за ядене. Пицата изглеждаше като вкаменелост.

Уил работеше тихо и мрачно във всекидневната, обръщаше кушетките, разрязваше възглавниците на седалките. Свали един часовник от стената и го разтресе достатъчно силно, за да му причини сериозна повреда, надникна и в комина на камината.

Тя реши да огледа цялостно къщата, откри три спални, две от тях напълно празни, а другата — отвратително разхвърляна. Две бани, трапезария до кухнята, а до всекидневната — обкована с дърво бърлога с изглед към задния двор, в която нямаше нищо друго, освен кожено кресло и шейсетинчов телевизор. Върху него имаше нелегален тунер. Петра го включи и на екрана се появи еднометров пенис, който влизаше във вагина, ленива електронна музика, стонове и въздишки.

— Такива са мъжете — каза Уил и се засмя.

Тя изключи телевизора и дръпна пердетата. Дворът беше с прилични размери, имаше няколко големи дървета и овален плувен басейн, но тревата бе израснала двайсетина сантиметра и бе жълта като слама. Басейнът приличаше на клоака, пълна със супа от водорасли. Високата каменна ограда и храстите закриваха гледката от съседите. За техен късмет.

Беше на светлинни години от дворцовия блясък на Рамзи. През всичките тези години не се бе приближил и на сантиметър до него.

Реши да се заеме най-напред с противната му спалня. В нея миришеше като на дъното на панер за мръсно бельо. Огромно легло, евтини табли, черни чаршафи и калъфки, осеяни с мазни сиви петна. Тя си сложи ръкавици и разрови спалното бельо. Дюшекът беше съсипан и мухлясал. Пипането на чаршафите на Балч й беше противно дори през хирургическия каучук.

Срещу леглото имаше друг телевизор със същите размери и още един нелегален тунер. Приемаше същия порноканал. Засъхнали салфетки и мръсни списания в нощното шкафче допълваха картината на самотния полов живот на Балч. Тя прелисти страниците с надеждата, че някакви отвратителни садомазохистични снимки ще открият пред нея облика на психопат, но повечето бяха нормални хетеросексуални мъжки фантазии, най-мръсните бяха само с леки връзвания.

Порното бе прибрано в найлоновите пликове и надлежно описано.

Купчина мръсно бельо и чорапи покриваха като неравен килим мястото между стената и лявата страна на леглото. Балч вероятно спеше отдясно и хвърляше боклуците си през леглото. Гардеробът бе претъпкан с ватирани блузи в различни цветове, спортни панталони, джинси, ризи — всичките с етикети на „Мейсис“. Найлонов плик с етикет от химическо чистене — на булевард „Хоторн“ — съдържаше два чифта панталони и три ризи, между които беше и светлосинята копринена риза, която носеше в деня, в който съобщиха на Рамзи за убийството.

Извади увитите в найлон дрехи. Оставя мръсното си бельо по пода с дни, но тези е решил да почисти.

Сигурно ги е носил, докато е убивал Лиза. Два чифта панталони, три ризи.

Ако са имали петна от кръв, защо в химическото чистене не са забелязали? Порови тук-там и премина на полицата над висящите дрехи. Там имаше тринайсет кутии. Данъчното счетоводство на Балч. Отдели време да го поразгледа.

Заплатата от Рамзи беше единственият му доход. Преди двайсет и пет години бе започнал при него за 25 хиляди долара. С редовни повишения бе стигнал до 160 000. Не беше зле, но беше нищо в сравнение с милионите на шефа му.

Във формулярите бяха отбелязани малко инвестиции. Бе получил облекчения от къщата на „Садълуакс“, купена преди четиринайсет години, както и от изплащанията на колите — буици, после кадилаци, а сега и лексуса, но нямаше никакви други недвижими имоти. От тринайсет години изплащаше ежемесечно издръжка на Хелън Балч от Далът, Минесота. През последните девет заделяше и за Амбър Лий Балч.

От името на Хелън се излъчваше представа за жена на средна възраст, преданата първа съпруга. Къщата е купена преди четиринайсет години, може би веднага след сватбата? Ако е така, значи раздялата е дошла година по-късно.

Амбър Лий звучеше като псевдоним от шоубизнеса. Пред Петра изникна образът на разбивачка на сърца с буйна коса и дълги крака — вероятно русокоса, защото от Лиза и Илзе излизаше, че харесва блондинки. Едрогърда глезана с не много хубаво лице. И това не бе продължило дълго.

Две хиляди на месец за Хелън и хиляда и петстотин за Амбър. Разходите му бяха малко над осем бона на месец. Вноските по изплащането на лексуса бяха по шестстотин долара. През последните няколко години бе получил възстановяване на данъци за общо двайсет хиляди. Не беше точно мизерия, но все пак трохички според стандартите на шоубизнеса. И според стандартите на Рамзи.

Нямаше следи от скъпоструващи хобита или очевидни харчове. Дали залагаше? Или смъркаше кокаин? Дали имаше заделени пари? Дали беше отклонявал тайно суми?

Тя претърси всяко ъгълче от стаята, но не намери счетоводни книги, нито инвестиционни документи. За разлика от Лиза, той не кроеше никакви планове. Дали пък тя не беше пералнята му за пари?

В такъв случай щеше да иска повече. Или щеше да се опита да изнудва Балч. Пари и страст — това трябва да е.

Една врата се затръшна. Погледна през прозореца и видя, че Уил се е запътил към гаража. Натисна дистанционното и вратата се плъзна настрани. Тя не можа да види вътре кола. Върна се към данъчните архиви и описа всяка кутия. По-нататък.

Първата празна спалня се оказа наистина съвсем празна. Във втората обаче намери още находки на полицата в гардероба: три кутии със снимки. В първата професионални снимки на футболни отбори отпреди трийсет години, снимки от гимназията и колежа. Лицата по тях бяха прекалено ситни и не се разпознаваха. Имаше и любителски снимки на Рамзи и Балч в пълно спортно снаряжение, огромни подплънки на раменете, пристегнати в кръста.

Високият тъмен хубавец и неговият белезникав приятел — и двамата бяха ухилени, наперени, готови да превземат света.

Ето ги и сватбените снимки, Балч все още строен и загорял от слънцето, в млечносин фрак, риза с жабо и с неуверено изражение. Хелън се оказа фина, привлекателна, с къса тъмна коса и красива уста. По-късните снимки показваха, че възрастта не й се бе отразила зле, бе останала стройна, понякога носеше очила. Държеше бебе.

Повито в розово. Дъщеря. По време на разпита Балч не спомена нищо за дете, но защо ли да го прави, разговорът им се въртеше около живота на други хора. Петра си спомни как той отклоняваше въпросите за личния му живот. Тогава й изглеждаше странно. Сега вече разбираше.

Имаше около двайсетина снимки на детето, никакво име на гърба на нито една от тях. Хубаво тъмнокосо момиченце, което приличаше на майка си. Бяха я снимали до около осемгодишната й възраст, след това — нищо.

Може би заради развода, а дали не беше и по-лошо — смърт? Още една загуба в нещастния живот на Балч?

Във втората кутия имаше по-малки дубликати на рекламните снимки, които Петра видя по стените в офиса на Балч. Повечето на Рамзи, няколко на Балч. Правени бяха от различни фотографи, от Холивуд и от долината.

Последната кутия бе почти празна. Съдържаше сватбена снимка, от печата се разбираше, че фотографът беше от Лас Вегас — връзката с Вегас. Балч в тъмен костюм и бяла риза със стол яка, със зачервено лице, подпухнал, леко размъкнат. Извисяваше се над Амбър Лий, която бе дребна и от азиатски произход, с невероятни скули и гърди, които очевадно бяха увеличени по хирургичен път. Не точно това, което Петра си представяше, но определено беше глезла.

Женеше се за тъмнокоси, а убиваше блондинки.

Под снимката имаше плик с дата отпреди три години.

Със закръглен детски почерк писмото бе адресирано до г-н Г. Балч на адреса на „Садълуакс“. От другата страна пишеше: Кетлин Балч, нямаше адрес. Далът, Минесота, пощенска марка.

Същият почерк стоеше и на намиращия се вътре кариран лист от тетрадка.

Скъпи татко,

Е, вече завърших прогимназия и спечелих награда със състава, но не мисля, че това те интересува. Изобщо не се обаждаш, вече и не идваш, а и не ни пращаш издръжката навреме и тъй като мама е болна, на нас наистина ни е много тежко. Пиша ти само защото мама каза, че трябва да знаеш кога дъщеря ти завършва училище.

Но на теб не ти пука. Нали така?

Твоя дъщеря (предполагам):

Кетлин Лорън Балч

Трогателно. Дали изобщо й бе отговорил? Липсата на следваща кореспонденция говореше, че вероятно не го бе направил.

Никакви снимки на Лиза. Нито на Илзе Егерман. Беше нахално да се надява на толкова много.

Ако е имал някакви фикс идеи относно коя да е от мъртвите жени, сигурно е унищожил доказателствата. Или ги е взел със себе си, за да си поиграе.

Петра завърза всичките кутии с ластици и ги понесе навън, когато чу вика на Уил.

 

 

Беше ги разстлал на пода в гаража.

Шест пистолета — два револвера и четири автоматични, три бойни и две ловджийски пушки, едната от които скъп модел „Мослер“. Кутии с амуниции за всичките. Гаражът миришеше на оръжейна смазка.

На стената над празната работна пейка имаше шкаф за инструменти, две големи кутии, пълни със сортирани части, две кутии с рибарски принадлежности, шест въдици, седем макари.

— За морски и сладководен риболов — каза Уил с респект. — И стръвта е добра. Връзва се ръчно. Я погледни това.

Ножове. Петра ги преброи — двайсет и два. Ловджийски ножове, бойни ками, дълги остриета за обезкостяване. Уил каза, че ги извадил от кутиите с инструменти.

— Човекът обича да стреля и да реже, Петра. На ножа за обезкостяване има кръв. Може да е от някоя пъстърва, а може и да не е.

— Лов и риболов — каза Петра. — Може би си има и малка вила високо в планината.

— Само това ни трябваше, едно от онези момчета, които зоват за завръщане към природата — героите на оцеляването. По-добре да се заемем с всичко това тук. Ще си сложа нови ръкавици и ще взема камерата.

 

 

Когато свършиха, беше 8 и 14. В къщата бе станало почти непоносимо горещо и носът на Петра бе свикнал с миризмата.

— Заслужихме си почивката — каза Уил и пусна телевизора, като превключи от канала с орален секс на местните новини. — В случай че нещо е изтекло. От това тук става ясно, че всичко би могло да се случи.

Новините бяха пълни с престъпления — деветгодишно момиченце отвлечено в Уилоу Глен, прегазен във Флорънс и още един в Ейнджълс Крест, но нищо за Лиза и Уилям Брадли Стрейт.

— Работа, работа, работа — каза Уил, прозя се и свали навитите си ръкави. Сгъна лененото си сако и го постави на камината върху предпазен слой фолио от лосанджелиския полицейски участък. Изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше и Петра.

Той пак се прозя, а тя каза:

— Знам, че от нас се очаква да започнем да затягаме примката около Балч, но лично аз се нуждая да хапна нещо…

Той вдигна пръст към устните си и й даде знак да млъкне. Нещо по телевизията го бе разбудило напълно.

— … бял мъж — казваше репортерът. — Все още не се съобщава име, но хората на шерифа описват жертвата като изключително едра, над един и осемдесет и повече от сто килограма. Тялото е нарязано, но частите не са разпръснати в този отдалечен кът на гората. Скаутите, които вероятно са смутили убиеца, твърдят, че са видели една кола да се отдалечава бързо с угасени светлини. Това е всичко засега, Чък. Ще ви държим в течение.

Фурние сграбчи дистанционното и затърси трескаво по каналите. Още на три места излъчваха новини, но или вече бяха приключили с нарязания труп, или само една телевизия се бе добрала до новината досега.

— Какво? — попита Петра.

— Един и осемдесет, сто килограма — каза той. — Може и да е съвпадение, но дяволски точно пасва с описанието на Бюъл Моран, глупака, който търсеше онова хлапе Стрейт. Който вероятно е убил майката на момчето. Искам да кажа, че ми е ясно, че страната има проблем с наднорменото тегло, но… Предположихме, че ще чуе за обаждането от плажа и ще тръгне на запад. Ако го е направил, вероятно е срещнал някой, за когото си е помислил, че ще може да му помогне, а той не го е направил. Не казвам, че това е точно той — много рокери се събират в Ейнджълс Крест, голяма част от тях са едри — но това е прекалено сладко, за да го пропуснем.

— Наистина прекалено сладко — каза Петра. — Направо за изложба.

— И още нещо, Петра. Нарязаният труп и Ейнджълс Крест ми напомнят за нещо, на което се натъкнах преди години, когато работех по онзи руски случай. Руснаците обичат да нарязват жертвите си. Спипахме един от тях, докато го правеше. Задължително обезобразяват главата и пръстите, мислят, че така провалят разпознаването. За тази цел ползваха Ейнджълс Крест, току-що я бяха открили. Човекът, който ми се обади за детето, е руснак. Още първия път, като го видях, ме обзе лошо предчувствие. Има хитри очи.

— Че защо ще убива Моран?

— Ами надпреварата за двайсет и петте бона? Да кажем, че и двамата са с тежък случай на алчност, и двамата са измет, не се контролират. Руснакът — казва се Жуканов — вижда как Моран показва наляво и надясно портрета на хлапето и се разтревожва. Или може би Моран отива при него, казва на Жуканов, че е бащата на момчето, че има известни права в този случай. Жуканов решава да му затвори устата. Тези руснаци са жестоки, Петра. На човека, когото хванахме да кълца трупа, бяха платили двеста долара. Представи си как биха могли да го мотивират двайсет и пет хиляди!

— Ако Жуканов се е почувствал достатъчно заплашен, че да убие Моран — каза Петра, — може да значи, че е научил нещо ново за местонахождението на хлапето, повече, отколкото ти е казал. Нека се обадя да проверя дали няма новини за това.

— Имате съобщение — каза телефонистката, — но тук е лудница и не мога да се кача да го проверя. — Никой не вдигна в стаята на отдела. Тя затвори и Уил взе сакото си от камината. Челото му беше тъмно и лъскаво като препечена захар. Обърса го и набра номера. Тя разпозна цифрите: шерифският офис в центъра. Работното място на Рон.

— Добрите стари шерифски хора — каза той. — Процентът им на разкриваемост е два пъти по-висок от нашия, но на тях не им се налага да се разправят с гангстерите, които убиват без свидетели и други такива отврат… Ало, обажда се детектив Фурние от участъка в Холивуд. Бихте ли…

Петра занесе кутиите от обувки в колата си. Улицата на Балч лежеше притихнала и спокойна в тъмното, щастливите семейства се бяха настанили удобно пред големите си телевизори. Само ако знаеха! Топъл боров въздух изпълни ноздрите й. Какво ли беше времето в Далът, Минесота? Какво ли щеше да си помисли Хелън Балч, когато физиономията на бившия й съпруг се появи по всички телевизионни новини?

Когато се върна, Уил се усмихваше.

— Тялото не е разпознато, но главата е намерена — благодарение на скаутите — и описанието отговаря на Моран до най-малката подробност. Знам, че и двамата сме скапани от многото работа и аз умирам за малко сън, Петра, но според мен трябва поне да проверим руснака. Може би няма да разкрием убиеца на Лиза веднага, но няма ли да е прекрасно най-накрая да разкрием нещо?

— Направо ще е върхът — отвърна Петра. — Имаш ли нещо против по пътя да спрем за няколко залъка? На „Хоторн“ има китайски ресторант, който господин Балч редовно уважава. Съмнявам се, че има добър вкус, но кой знае?