Джонатан Келерман
Били Стрейт (44)

44.

Свидетел.

— Как беше възможно?

Тази сутрин се събуди толкова уверен. Изтегна се, прозя се, направи си кафе и си наля сок. Отвори вестника.

И ето.

Стомахът му се сви.

Дете?

В статията се казваше, че може би е било там. Полицията работела и по други следи.

Което означаваше, че полицията или нищо не знае, или блъфира двойно, опитва се да го подмами.

Не се справяше лесно с несигурността.

Дете? В парка по това време?

Може би е измислена следа, уловка, която да прилъже някого да излезе на светло.

Не, не и при наличието на награда. Ако по фалшива следа невинно дете попадне в лапите на някой алчен идиот и родителите заведат дело, ще настане сериозна законова бъркотия.

Значи вероятно следата е истинска… но как ще знаят за детето, след като то само не се е предало?

Освен ако… няма някаква предметна улика… да не би да е забравил нещо?

Странна работа, след като свърши с Лиза, му се стори, че чува нещо. Горе, зад скалите. Шумолене, стържене, по-силно от пулсациите в ръката му.

Позволи си миг блаженство: изражението на Лиза. Видя го дори и в тъмното. Или може би просто така му се бе сторило.

Увери се, че му се е сторило, че е чул стържене. Беше се спрял, застана неподвижно, нищо не чу и върна вниманието си на Лиза.

Толкова хубава и неподвижна.

По ризата му имаше кръв, но бе внимавал да не си изцапа обувките, защото отпечатъците от подметките можеха да му създадат проблеми. Полепваха по асфалта. Пази се от мръсотията. Преди да се върне в колата, той свали обувките си.

Толкова внимаваше, а ето… някакво дете било будно толкова късно… не се връзваше. Вгледа се пак в портрета. Бяло, изглеждаше на единайсет или дванайсет. Не би се отличавало сред хиляда деца. Ако съществуваше.

Дори и да го намерят, какво ли е могло да види в тъмното?

Няма начин лицето му да се е виждало в мрака. Нали?

Ами колата? Да е зърнало номера… По границата на паркинга имаше някакви светлини. Дали не бе минал под тях?

За това не си бе направил труда да внимава, бе предположил, че на паркинга няма никой.

Ако детето наистина съществуваше, защо не се бе предало? Значи може би наистина е заблуда…

От друга страна, това може да създаде проблем. Не чак толкова голям, със сигурност щеше да е нищо в сравнение с Естрела, тази кучка със зъл поглед.

Ненужни хора. Лос Анджелис бе пълен с такива.

Дете… съзнателно не се тревожеше, но, господи, сърцето му биеше като лудо!

Той откъсна страницата от вестника и я намачка на плътна потна топка. Помисли още веднъж и я разгъна. Опита се да пие кафе, но не можеше да го преглътне.

Помъчи се да се разведри, като си представи Лиза на земята.

Истинската любов никога не умира, но тази беше мъртва.

Толкова лесно.

Най-сладкото беше нейната изненада.

Да оставим миналото, да се прегърнем. И тогава — прас!

Нещо доста по-различно от прегръдка.

— Доста по-различно — каза на глас с високопарен британски акцент. Гласът на Дейвид Нивън, една от хилядите роли, които никога не успя да изиграе.

Никой не ценеше таланта му.

Лиза го оцени, макар и в последния миг от живота си. Изражението на лицето й показа, че най-накрая го вижда в нова светлина.

Ти си способен на това?

Постара се да я гледа в очите, докато мушкаше ножа и го движеше нагоре.

Един от онези прекрасни мигове, когато всичко се слива. Най-добрата роля, която някога бе играл. Само двамата, танцуващи в тъмното.

Двамата и едно дете?

Как би могъл да го избегне? Да тръгне да го гони по хълмовете и да разпръсне кръв и кой знае още какви доказателства по цялата околност? Дори и малоумниците от Лосанджелиската полиция щяха да открият нещо.

Бяха разбрали и за детето. Как?

А сега и наградата. Старецът се пъчеше.

Може детето да е било там по-рано и да си е тръгнало, преди те с Лиза да се появят.

Може би, може би, може би — стара песен, една от любимите му. Някаква момичешка група я изпълняваше, „Шателс“ или „Шърелс“.

Тези пари вероятно щяха да привлекат само ненормални. Изводът беше, че полицията няма никаква представа за нещата.

— Никаква шибана представа — каза той с гласа на Дейвид Нивън.

Нито местните клоуни на шерифа, които се появиха първия ден, нито пък двамата от участъка. Бишъп, силен и мълчалив, който отстъпи централната роля на Конър.

Г-ца Детектив. Какви дълги крака! Нямаше гърди, но все пак беше добро парче. На колко ли беше — двайсет и шест или и седем? Каква бледа кожа и каква тъмна коса. Издължено слабо тяло, което голо може би изглежда прекалено кльощаво, но си беше съвсем наред облечено. Представи си я, бяла и гладка, нито капчица мазнина по нея, изтегната на шезлонг край басейна, как се отдава на докосването на ръцете му, на устата му, на…

В друго време, на друго място…

Той се засмя и протегна големите си ръце.

Никаква представа, никой от тях нямаше никаква представа.

Освен онова набедено дете?

Което не се предаваше.

Защото не съществуваше?

Навън толкова късно, това значеше, че е или някой уличен хулиган, или беглец — може би мозъкът му беше размътен от наркотици и СПИН.

Вероятно нямаше за какво да се тревожи.

Дълго седя на мястото си, опитвайки се да се убеди сам. Най-накрая стигна до грозен извод: трябва да го вземе на сериозно.

Ще го проучи. За разлика от ченгетата, него не го ограничаваха правила. Животът го беше научил да си създава собствени правила.

След толкова години нещата вече се свеждаха до едно: вземи каквото искаш.

Като онази вечер в Редондо, с германската стюардеса, която седеше в ресторанта и се караше с отвратителния си приятел.

Гледаше ги от бара в другия край на заведението, прегърнал една бира „Хайнекен“, и бършеше капките от фалшивата си брада. Чудеше се какво ли е видяло момиче като нея в този отвратяга.

Забеляза момичето, защото приличаше на Лиза. А приятелят й имаше лице като свински задник.

Гледаше ги и извикваше в главата си сексуални фантазии на тема „Красавицата и Звяра“, но те не успяваха да го възбудят. Защото беше ясно, че двамата не се разбират, само се гледаха лошо и почти не ядяха.

Най-накрая момичето стана и се втурна навън. Толкова приличаше на Лиза — беше малко по-висока, с по-големи цици, пищното й тяло бе облечено в къса синя рокля, стегнатите й мускулести крака я доведоха с лекота до пътната врата.

Свинският задник хвърли няколко банкноти и я последва. Едър мъж, но отпуснат, като торба тор.

Погледа ги, докато излизаха, плати за хайнекена, увери се, че никой не го гледа и слезе на паркинга зад ресторанта, където си намери удобно място за наблюдение зад колата си. Свинският задник се опитваше да вкара Русокоска в колата си и двамата много ръкомахаха. Всеки път, когато тя помръднеше, гърдите й се люшваха — по движението им личеше, че нямат и грам силикон. Такива гърди не се срещаха често на слабо момиче.

Продължиха да се карат, тогава Свинския задник я сграбчи, тя се отдръпна, той пак я сграбчи, тя го зашлеви, той — нея, тя падна, после стана.

Страхотен майтап.

Сега пък Свинския задник, изглежда, се извиняваше — грамадният идиот беше направо паднал на колене.

И какво направи Русокоска?

Плю върху него.

За малко да се изсмее на глас, докато ги гледаше иззад колата си. Охо, ето го и отмъщението: Свинския задник скочи на крака и замахна към нея, беше огромен като камбанария, но тромав, прекалено много бе пил и не уцели. Русокоска побягна през паркинга, прекрасните й цици се тресяха, Свинския задник размаха юмруци, но не я последва.

Русокоска спря в края на паркинга и скръсти ръце пред божествените си гърди. Свинския задник поклати глава, влезе в една спортна кола и отпраши.

Като остана сама, тя отпусна безпомощно ръце. Осъзна, че е тъмно, наоколо няма никой, кеят бе пуст, само опитай да намериш такси на плажа Редондо по това време.

Най-умното нещо беше да се върне в ресторанта. Вместо това, тя просто стоеше там и плачеше.

Е, фройлайн, глупостта се наказва.

Беше негов ред.

Страхотно. За втори път. Първия беше с малката Сали Тоск в Сиракюз в десети клас. Тя беше добре развита още от осми. Беше наблюдавал как гърдите й растат с направо обезпокоителна бързина. Не беше съвсем руса, а с малко червеникав оттенък, все още носеше скоби на зъбите. Беше му се натискала през целия футболен сезон, накрая той я удостои с честта да излезе с нея. Тайна среща — тя си имаше приятел, но искаше да помърсува и с него.

Отиде до тях с новия буик на баща си, родителите й щяха да отсъстват до късно, бяха на някаква вечеря на Ротари клуб. Семейство Тоск живееха в голямо имение извън града, което някога е било ферма. Сали го чакаше на вратата само по една малка нощничка, нищо друго. Пусна му език във всекидневната, даде му да й пипне циците в кухнята, качиха се в спалнята и там тя изпадна в истерия, когато той отказа да й каже, че я обича, опита се да го отблъсне и той трябваше да сложи длан върху устата й, за да спре писъците.

Покри устата и носа й и изведнъж тя посиня. Той изпадна в паника. После му хрумна да я погледне в различна светлина и започна да се забавлява с тялото й, просто я проучваше. Като внимаваше да не оставя следи, той подкара колата към къщи, разтърсван от ужас и удоволствие.

Семейство Тоск се върнали след два часа. В града настана истинска паника, тръгнаха слухове за дебнещ сексуален маниак.

Със седмици не можеше да мигне, защото какво щеше да стане, ако Сали беше казала на някого, че ще се вижда с него? Отслабна и каза на майка си, че има грип.

Но тя не бе казала на никого, беше се притеснявала заради приятеля си.

Ченгетата разпитаха приятеля.

Никакви следи. Отиде на погребението на Сали, плака, както всички останали.

Нищо не можеше да се сравни със страстта на младите.

Сали. Германското момиче. Лиза.

Не че беше сериен убиец. Нищо не го заставяше да прави тези неща.

Но когато се удадеше възможност…

На погребението на Сали той наистина изгуби контрол, когато пръстта започна да пада върху ковчега. Една от приятелките й, също мажоретка, го хвана за ръката, изтри очите му и по-късно му каза колко е чувствителен.

— Скъпи влюбени — произнесе той с мелодичен глас. Не като Нивън, по-скоро като Джон Хаузмън.

И Оскарът отива при…