Джонатан Келерман
Били Стрейт (22)

22.

Точно когато Петра се канеше да се обади в „Емпти Нест Пръдакшънс“ и да потърси Даръл/Дарън, пристигна друг факс: разпечатка от последната телефонна сметка на Лиза.

Патси Кей беше права — тя наистина бе мразила това устройство. Петнайсет обаждания за цял месец, едно в друг щат, до Шагрин Фолс, триминутно. Кратък разговор с мама? Само веднъж в месеца.

Три междуградски. Номера го имаше в бележките на Петра: една от приятелките на Патси Кей. Всички други бяха местни: три до ресторанта „Джакопо“ в Бевърли Хилс за доставка на пица вкъщи, две до „Шанхай Гардън“ в града, за китайска храна, по един до „Наймън-Маркъс“ и „Сакс“.

Последните четири бяха до Калвър Сити, както после се оказа — на номера на „Емпти Нест“. Петра позвъни и попита за Даръл от монтажа. Телефонистката попита:

— Даръл Брешър?

— Да.

— Един момент, ще ви свържа.

Брешър нямаше секретарка, само телефонен секретар. Гласът му беше приятен. Патси бе казала, че е на четирийсет, но звучеше като млад мъж. Вместо да остави съобщение, Петра реши да се обади пак по-късно и провери Брешър в електронната картотека. Чист. Засмя се, защото още не бяха проверили Рамзи.

Обади се в местния кадастър и след караница с един противен чиновник разбра, че Х. Карт Рамзи притежава повече от дузина недвижими имоти в Лос Анджелис, всичките във Вали: къщата в Калабасас, търговска сграда на булевард „Вентура“ и на оживени кръстовища в Енсино, Шърман Оукс, Северен Холивуд и Студио Сити. Сградата в Студио Сити беше на същия адрес, на който се намираше офисът на Грег Балч в „Плейърс Мениджмънт“.

Нищо в Малибу или в Санта Моника. Нищо, което да прилича на романтично убежище, но сигурно когато Рамзи решеше да се усамоти, наистина искаше да бъде далеч. Дай на север, млада госпожице, и ако няма резултат, провери в източните курорти.

В кадастъра на Вентура попадна на по-отзивчив чиновник, но нямаше нищо. След това се обади в Санта Барбара — бяха дори по-отвратителни, отколкото в Лос Анджелис, но — бинго! Х. Картър Рамзи — между другото какво ли означаваше Х.? — притежаваше нотариален акт за къща в Монтесито.

Записа адреса и провери името в картотеката на собствениците на коли.

Тук бе записан с пълното си име: Хърбърт.

Хърб. Хърби С. Рамзи — това щеше да свърши страхотна работа за „отмъстителя“.

Прегледа какви автомобили притежава и попадна на всички класни коли, които видя в малкия музей, плюс „Мерцедес 500“, регистрационен номер PLYR1. Плюс двегодишен джип „Вранглер“: PLYR0. Беше регистриран на адреса в Монтесито. „Плейърс Мениджмънт“: PLYR. Фактът, че Рамзи ползваше показни номера, беше интересен. Повечето знаменитости жадуваха за анонимност. Може би усещаше, че славата му увяхва, че има нужда от реклама.

PLYR… мислеше се за голям мъжкар?

И нещо друго: спомена за мерцедеса, но не и за джипа. Дали защото джипът беше забутан в Монтесито, или го пропусна нарочно?

Дали убийството не беше станало в това превозно средство, а мерцедесът да е само партенка?

Възможно ли беше да е толкова хитър? Хитър, ама глупав, защото такава уловка нямаше да издържи дълго. Трябваше да се сети, че ще проверят в картотеката на превозните средства.

Но хипотезата на Петра за последната среща беше правилна, престъплението преставаше да бъде импулсивно в един определен момент — когато Рамзи е взел нож и се е качил на колата. Може да е изиграл всепоглъщащ гняв, а сега се опитваше да замете каквото може.

Монтесито… Кварталът беше супершикозен. Огромни имения като в Калабасас, стари, класни. Рамзи не се задоволяваше с една педя земя, жадуваше за пространство. Господарят на двата замъка.

Може би беше алчен и по друг начин? След като аз не мога да я имам, никой няма да може.

Това й припомни картина на Томас Харт Бентън в един албум, над която се бе замислила като дете. „Балада за ревнивия влюбен от Самотната зелена долина“. Кокалест селянин с очи на психопат наръгва жена в гърдите, а отзад, във фона, провинциален музикант свири тъжна мелодия, зелената природа сякаш ги обгръщаше отвсякъде и подсказваше за замайването на жертвата. Плашеше я до смърт и според нея беше предопределила вижданията за мъжете и любовта, може би дори и професионалния й избор.

Ревнивият влюбен от Калабасас/Монтесито.

И всички холивудски ангели хранители да му дойдат на помощ, този щеше да се държи, както другите преди него. Изведнъж осъзна, че ако остане в отдел „Убийства“, ще прекара живота си сред най-лошите клишета.

Плановете за обяд бяха да се срещнат със Стю в „Мусо и Франк“, но в два без петнайсет той се обади и каза:

— Съжалявам, но ще се забавя, имаш ли нещо против?

Тя отвърна с облекчение:

— Няма проблеми. Нещо фундаментално?

— Досега успях да науча само, че никой не уважава Рамзи като актьор. А при теб?

Каза му за къщата в Монтесито и за джипа, после добави:

— И познай какво: открих подобно убийство. — Съобщи му подробностите за убийството на Илзе Егерман.

— Чудесно — каза той. — Фил Соренсен е добър. Ако той не е могъл да го разкрие, значи най-вероятно е било неразкриваемо. Може би наистина трябва да оставим „Убийства и грабежи“ да го поемат.

Сега вече беше сигурна, че нещо не е наред. Стю рядко прибягваше до важните клечки от центъра, смяташе ги за нахални и не чак толкова добри, колкото се мислеха. С изключение на най-мързеливите детективи от участъка, всички страдаха, ако им отнемеха някой голям случай, а Стю винаги е бил всичко друго, но не и мързелив. А сега искаше „Грабежи и убийства“ да го прегазят? А и нея.

Ако беше заради кариерата, заради отлагането на повишението, не се връзваше — освен ако не беше сигурен, че случаят е обречен и не смяташе, че ако се погрижи да предотврати бедата, ще е по-добре, отколкото да се превърне в местния идиот.

— Ти се шегуваш — кака тя рязко.

— Да, сигурно — каза той уморено. — Просто не ми се искаше да науча, че има подобно убийство, но не е толкова страшно, ще се справим. — Чу го как въздъхна. — Добре, обади се, ако имаш нужда от нещо. Няма ли още вести за колата на Лиза?

— Не. Искам да огледам къщата на Рамзи в Монтесито.

Мълчание.

— Преди да получим разрешение, трябва да го съгласуваме с Шолкопф.

— Не виждам защо — каза Петра. — Това, което ми стана ясно тази сутрин, беше, че след като приключим с бумащината, сме свободни да се правим на истински детективи. Призна, че ако скоро не разпитаме Рамзи, ще изглеждаме като идиоти. Мисля, че в най-скоро време трябва да се погрижим да се срещнем с него отново лице в лице. И никакви лакеи, които да ни пречат. Ако Рамзи откаже да говори с нас без адвокат, това вече означава нещо. Ако не — държим се приятелски, но се опитваме да го поставим натясно.

— Мисля, че не си разбрала правилно Шолкопф, Петра. Не че не иска да си свършим работата, а да се предпазим. И ние трябва да обмислим този аспект…

— Стю…

— Чуй ме хубаво. Кой изгоря в случая с О. Джей? Не шефовете. Моментът, в който поискаме да огледаме по-отблизо къщата и колите на Рамзи, дори с неофициална молба, без разрешително за обиск, Рамзи става основният заподозрян и играта се обръща. Ако някой разбере, че си го проверила в картотеката на собствениците на автомобили, играта пак ще загрубее.

— Не мога да повярвам.

— А трябва.

— Добре — каза тя. — Ти по-добре знаеш.

— Не е така, Петра — отвърна той с най-печалния тон, който някога бе чувала от него. — Знам само, че трябва да внимаваме.

 

 

Излезе кипяща от гняв от участъка и след три пресечки осъзна, че кара към Даръл Брешър без предварителна уговорка. Обади се от уличен телефон. Пак й отговори секретарят, но този път остави името и длъжността си и помоли Брешър да й се обади при първа възмож…

— Даръл е на телефона.

— Господин Брешър, благодаря ви. Работя по убийството на Лиза Боулингър-Рамзи и искам да поговоря с вас за нея.

— Защото бяхме приятели ли?

Странна забележка.

— Точно така.

— Разбира се — каза той, но изобщо не звучеше убедено. — Какво искате да знаете?

— Ако нямате нищо против, предпочитам да се срещнем лично, господин Брешър.

— О… някакви специални причини?

Искам да наблюдавам изражението на лицето ти, да преценя как ме гледаш в очите, да видя дали се потиш и трепериш, или си гледаш прекалено често в краката, защото това са ясни знаци, че лъжеш.

— Такъв е редът — каза тя.

Той не отговори.

— Господин Брешър?

— Добре — каза той, — навярно е така. Не може ли да не се срещаме тук, на работата?

— Може ли да ви попитам защо?

— Ами… предпочитам да не правя много впечатление в службата, а като видят как полицията се втурва при мен… сигурно ще привлека любопитство.

— Обещавам ви, че няма да се втурвам, господине.

Не му се стори смешно.

— Знаете какво имам предвид.

— Разбирам, господине — каза тя. Човекът беше нервен. Защо ли? — Къде предлагате?

— Ммм… какво ще кажете за кафене или нещо подобно? Наоколо има много заведения.

— Кажете къде.

— Какво ще кажете за „Палачинковият палат“ във Венис, близо до Оувърланд, да кажем, утре в десет сутринта?

— В „Палачинковият палат“ е добре, господин Брешър, но си мислех за по-скорошна среща. Като например след половин час.

— О! Ами… проблемът е, че съм затънал до гуша в един голям проект. Окончателен монтаж на един филм, има прожекция…

— Разбирам, господине, но Лиза е била убита.

— Да, да, естествено — добре, в „Палачинковият палат“ след половин час. Може ли да попитам кой ви каза, че си струва да поговорите с мен за Лиза?

— Различни хора — каза Петра. — Ще ви чакам там, господине, и благодаря за съдействието.

Тя се върна в колата и подкара толкова бързо, колкото й позволяваше безопасността, по „Уестърн“ към „Олимпик“. Надяваше се, че човекът ще се появи и няма да усложнява живота й допълнително.