Джонатан Келерман
Били Стрейт (69)

69.

Океанът беше красив, но край него имаше прекалено много хора.

Носеше фалшива брада от естествен косъм, подобна на онази, която използва с германското момиче, широкопола сламена шапка, опърпан кафяв шлифер, надянат върху износена бяла риза и евтини сиви памучни панталони. Маратонки, сравнително нови, но изпоцапани, за да пасват на цялостния му вид.

Крачеше нарочно тромаво, като влачеше краката си, все едно му бяха схванати. Докато вървеше, се правеше, че гледа в земята, но успяваше да види и далеч напред, без да го забележат, тъй като шапката много му помагаше, скривайки очите му. Ако някой се опиташе да улови погледа му, той просто свеждаше периферията и се взираше в някоя дреболия.

Господин Малоумен Бездомник. По „Оушън Франт Уолк“ беше пълно с такива, седяха на пейките, криеха се в тълпата, зяпаха в пясъка или палмите край океана, сякаш там се случваше нещо важно. Какво? Прииждаха въображаеми китове? Сирени с големи цици припляскваха край брега?

Майка му полудя, когато той беше на четиринайсет години. Никога не се бе чудил за какво си мислеше тя. Просто стоеше настрани, сякаш болестта й бе заразна.

Вървеше много бавно нагоре и надолу по „Оушън Франт“. От време на време посядаше, правеше се, че дреме, а всъщност разглеждаше минаващите.

Никой не му обръщаше внимание. Две ченгета на велосипеди патрулираха за хулиганства, така че ако се пазиш сам, те с удоволствие те подминават. Същото беше и с туристите — даваха всичко, само и само да избегнат протегнатите панички.

Проблемът беше в количеството хора. Хубава топла събота, хората се тълпяха на плажа, бавнодвижещата се платформа за разходки, плаваща успоредно на „Оушън Франт“, беше така пренаселена, че отделните хора едва се виждаха.

Много деца, но нито следа от онова дете. След час вече бе готов да ги раздели в две групи: добре измитичките отрочета на туристите и тайфите от загорели устати местни хлапета, които сновяха насам-натам из потока пешеходци и най-вероятно търсеха кого да преджобят.

Какво ще прави онова хлапе навън посред бял ден?

Защо ще идва тук… особено след „анонимното обаждане“?

Загуба на време, но като се сетеше за всичко, което бе свършил, му ставаше по-добре.

Прекрасен ден, наслаждавай му се. Отдавна не бе идвал насам, а алеята доста се бе комерсиализирала, от двете й страни бяха накацали магазини, павилиони за закуски, ресторанти, дори синагога — това беше странно. Имаше постройки по цялата алея, а и след нея, по Спийдуей. Някои капанчета бяха разположени в приземните етажи на високите жилищни сгради отпреди войната. Момчето можеше да е в някоя от тях, но как да го намери?

Можеше да е навсякъде.

Ще почака още няколко часа. От брадата, шапката и шлифера му ставаше топло. Една студена напитка ще му се отрази добре, имаше десет долара в джоба си и още пари в колата, паркирана на шест пресечки оттук. Но един откачен клошар с пари можеше да привлече внимание, затова реши да се задоволи с вода от чешмичката.

Имаше една в другия край, близо до синагогата. Ще отиде до най-северния край на „Оушън Франт“, ще се обърне, ще се върне, ще пие, ще повтори всичко няколко пъти, ще се направи, че подремва и ще приключва за днес.

Трябваше да остави хлапето. Каза си, че всичко е наред, но мисълта му заседна на гърлото. Голяма гореща пъпка, пълна с гной, която плачеше да бъде изстискана.

Предпочиташе да се остави на интуицията си. Да избегне натрупването на напрежение.

Майка му беше неимоверно импулсивна, преди съвсем да откачи. Пушеше по пет кутии на ден, чоплеше си лицето, поклащаше се, докато шиеше, тъпчеше се с храна, после гладуваше с дни. Когато я прибраха в болницата, започна да си блъска главата в стената — като някое дете аутистче, затова я заставиха да носи футболен шлем. Рокля на цветя и шлем — на какъв пост играеш, мамо? Изглеждаше отчайващо и той правеше всичко възможно да избегне посещенията при нея.

Тя почина преди десет години и той беше единственият й жив роднина. Чрез местен адвокат поиска от болницата да я кремират и я погреба в родното й място.

Мисълта за нея не предизвикваше никаква емоция. Беше му горещо, чувстваше се обезкуражен, хич не му харесваше, че остави работата недовършена. В момента най-вече го мъчеше жегата. Само това чувстваше.

Отне му цял час, докато премине още два пъти по алеята, като междувременно му ставаше все по-ясно, че няма да свърши нищо.

Нито едно хлапе не приличаше на онова от портрета. Стигна до чешмичката, напълни стомаха си с вода и си избърса брадата. Един турист също се канеше да пие, но размисли. Ето това се казваше убедително представление.

Най-близката пейка бе заета от млада двойка в трикотажни дрехи. Той се завлече дотам, мърморейки си, намести задника си на ъгъла и двамата младежи станаха и си тръгнаха.

Много добре!

Службата в синагогата сигурно току-що бе свършила, защото видя как някакви старци си говорят отпред, после се разотиват. Нямаше нищо против малцинствата, дори нищо против евреите, просто му се искаше тези, които могат да се погрижат за себе си, да умрат и направят място за останалите.

Макар че тези, останалите, не обичаха евреите. Един човек продаваше сувенири няколко магазина по-надолу. Как само го гледаше — с искрена враждебност.

Грозен мъж между четирийсет и петдесет, с дълга мазна руса коса, вероятно боядисана. Имаше лоша кожа, а изпод ръкавите на ужасната му лилава блуза с надпис „Ето ме, Калифорния“ стърчаха кльощави ръце.

На щанда се продаваха подобни тениски, шапки, слънчеви очила, сувенири, знаменца и пощенски картички, малкото местенце беше задръстено с боклуци. Никой не ги купуваше, сигурно защото продавачът беше дружелюбен като пираня.

Враждебен и нервен. През цялото време оглеждаше „Оушън Франт“ във всички посоки.

Интересно.

Две ченгета минаха край щанда, бутайки велосипедите, а очите на грозния продавач се разшириха и той целият се изпружи напред. За малко не се хвърли през щанда.

Да не би да искаше да им каже нещо?

Но изведнъж се спря, взе някаква кукла и се направи, че проверява цената.

Странно…

Сигурно и ченгетата си помислиха същото, защото се спряха да поговорят с него. Той се усмихна измъчено и поклати глава. Полицаите не си тръгнаха веднага. Нещо в този човек ги накара да се зачудят. Той продължаваше да се хили, премяташе куклата в ръцете си и накрая те си тръгнаха.

Продавачът дълго гледа след тях, преди да се върне към предишното си занимание: да се озърта на север, после на юг, север и пак юг. Нито за миг не поглеждаше към плажа.

Търсеше нещо определено. И някого?

Анонимното обаждане. Възможно ли беше? Нима господ беше толкова благосклонен?

Огледа още двайсетина минути продавача на сувенири — все същите движения: една крачка, поглед към алеята, взема една кукла, стиска я, връща я на мястото й, една крачка… Изведнъж обаче смени поведението си — отиде зад евтините басмени пердета и загърби щанда. Вероятно това беше склад. Или тоалетна.

За пет минути щандът беше без надзор и няколко местни хлапета се завъртяха и грабнаха пощенски картички от стенда. След малко дългокосият се върна и изтри устните си.

Почивка за една глътка. И после пак същото: нагоре, надолу, нагоре, надолу. Определено дебнеше нещо.

Възможно ли беше наистина? Може би чакаше някой наркодилър.

Пак започна, явно имаше мотив.

За неудачник като него, продаващ боклуци, които никой не купува, двайсет и пет бона значат много свободни съботи. Основателна причина за нервност.

Понаблюдава го още малко. Същото поведение, с още една почивка за глътка алкохол. Беше като робот, като на автопилот, като някой от откачалките, които виждаше при посещенията при майка си.

Със сигурност си струваше да го държи под око — какво можеше да загуби?

Стана, повървя стотина метра, смени посоката и се приближи към редицата с магазини, мина покрай щанда и погледна работното време. Ето го:

Лятно работно време: от 11 до 5 от понеделник до петък, през уикенда — от 11 до 8.

Сега ще си тръгне и ще се върне към осем. Да се надяваме, че дотогава тълпата ще се е разотишла. Да се надяваме, че този няма да затвори по-рано или да бъде сменен от някой друг. Ако стане така, и утре беше ден.

Тъй като не получи никаква друга информация, той реши, че ще си остане с надеждата.

Оптимизъм — това беше ключът. Стига да не изгубиш чувството си за хумор.