Джонатан Келерман
Били Стрейт (12)

12.

Стю остави Петра до участъка и продължи с колата.

Тя седна на бюрото си и се обади на централата в Кливланд за резервен служебен телефон на д-р Боулингър в университетската болница „Уошингтън“. Домашния номер също го имаше в указателя. Може би хората в Шагрин Фолс бяха по-доверчиви.

Тя набра и й отговори женски глас, записан на телефонен секретар.

Заради часовата разлика в Охайо беше следобед.

Дали госпожа Боулингър не беше излязла да пазарува? Петра имаше голяма изненада за нея. Представи си как майката на Лиза пищи, стене, може би дори повръща.

Спомни си как Рамзи се направи на опечален и почти сухите му очи. Нима беше толкова лош актьор, че не можеше да пролее малко сълзи?

Телефонният секретар на семейство Боулингър даде сигнал. Не беше уместно да остави съобщение. Затвори и набра болницата. Кабинетът на д-р Боулингър беше затворен, а пейджърът не отговаряше.

Не почувства облекчение, защото изпитанието само се отлагаше. Обади се на телефонната компания и отначало разговаря с няколко началника, преди да попадне на любезен глас. Много бумаги трябваше да се прехвърлят, за да се издирят сметките на Лиза през изминалата година, но жената обеща да ги изпрати по факса веднага щом ги намери. Петра й благодари и пое с колата към „Доуни Драйв“, вече готова за прислужницата на Лиза — Патси Еди-коя си.

„Сънсет Булевард“ беше задръстен и тя пое на юг по „Кахуенга“ към „Бевърли Булевард“, където пътуването беше по-безпрепятствено. Докато караше, си играеше на една от своите игри — съставяше си наум портрет на тайландската прислужница: млада, много дребна, сладка, едва говори английски. Седи си в една от многото кремави стаи, ужасена от тълпата ченгета, които се правят на непристъпни и могъщи и не й казват нищо.

Сградата на „Доуни“ беше на десет етажа и имаше форма на бумеранг. Фоайето беше малко, обградено от четирите страни със стъклени огледални стени със златни нишки, малко зеленина и столове — имитация на стил Луи XIV. Пазачът беше нервен млад иранец със син блейзър и значка с името му — А. Рамзисахед. Компания му правеше заместник-шерифът. Петра показа значката си и погледна към двата свързани в система монитора на бюрото. Черно-бяла панорамна картина на коридори, по които нищо не помръдваше, а изображението се сменяше на всеки няколко секунди.

Пазачът стисна вяло ръката й.

— Ужасно. Горката госпожица Боулингър. Никога преди тук не се е случвало подобно нещо.

Петра зацъка съчувствено с език.

— Кога я видяхте за последен път, господине?

— Мисля, че вчера — прибра се от работа в шест следобед.

— Днес не сте ли я виждали?

— Не, съжалявам.

— А как е излязла, без да я видите?

— На всеки етаж спират два асансьора. Един към предната врата и един отзад. Задният води към гаража.

— Направо долу, в гаража?

— Повечето хора се обаждат, за да изкараме колите им отпред.

— Но госпожица Боулингър не го е направила.

— Не, тя винаги сама изкарваше колата си. Отиваше право в гаража.

Петра потупа един от мониторите.

— А системата за сигурност наблюдава ли и гаража?

— Разбира се, погледнете. — Рамзисахед показа бавно променящо се черно-бяло изображение на паркирани коли. Мрачно място, в което проблясваха решетки и калници. — Ето — каза.

— Записвате ли на ленти?

— Не, нямаме записи.

— Значи няма как да разберем точно в колко часа е излязла госпожица Боулингър?

— Не, полицай.

Петра отиде до асансьора, а местното ченге се повлече след нея.

— Страшно ни помогна, а? — Той натисна копчето. — Най-горе. 1017-и апартамент.

 

 

Вратата към апартамента на Лиза Рамзи беше затворена, но отключена и когато Петра влезе, видя прислужницата да седи на ръба на дивана. Физическата прилика с мисловния портрет така порази Петра, че тя едва не загуби равновесие. Отличен за екстрасенските й способности.

Патриша Кейсъмпитакпонг беше 1.55 м, под 40 килограма, с красиво сърцевидно лице, обградено от гъста, дълга, черна като абанос коса на пластове. Беше облечена в бежова плетена блуза, сини джинси и черни равни обувки. Диванът беше претъпкан с перушина като мебелите в къщата на Карт Рамзи. Но не беше кремав — гадателските способности на Петра свършваха дотук.

Апартаментът на Лиза Рамзи представляваше изобилие от цветове. Кадифени кушетки в червено и синьо с покривки с воланчета, боядисан в черно паркет, върху който бе разстлана кожа от зебра. Истинска кожа, а главата на животното сочеше към черна стъклена ваза, пълна с жълти нарциси.

Доколкото успя да прецени, апартаментът беше малък, кухнята бе почти като бокс с бели лакирани дървени шкафове и плотове, покрити със сиви плочки. Таваните бяха ниски и равни. В общи линии жилището беше като една от многото кутийки в Лос Анджелис. Но разположението му в ъгъла на десетия етаж и плъзгащите се стъклени френски прозорци откриваха прекрасна гледка на запад право към океана. Зад прозорците имаше малка тераса без мебели и палми в саксии. Над хоризонта се стелеше тънък смог.

Двама униформени се наслаждаваха на гледката и се обърнаха само колкото да видят как Петра им показва значката си. На стената зад Патриша Кейсъм-еди-коя си имаше черна метална полица със стереоуредба и двайсет и пет инчов телевизор.

Никакви книги.

Петра не забеляза книги и в къщата на Рамзи. Явно връзката им се е основавала на общата апатия към знанието.

Ярките цветове показваха, че Лиза се е уморила от пастелните тонове. Или може би никога не ги е харесвала.

Дали розовото и кремавото изчерпваха разбирането на Рамзи за вкус? Интересно.

Усмихна се на Патриша, а тя само я гледаше втренчено. Петра се приближи и седна до нея.

— Здравей.

Прислужницата беше уплашена, но след малко се поотпусна. Говореше свободно английски. Беше родена в Америка. („Не се мъчете с името ми. Всички ми викат Патси Кей.“) Беше работила само два месеца за Лиза, не виждаше с какво би могла да помогне.

След едночасов разпит не стигнаха до нищо съществено.

Лиза никога не й бе разправяла защо е напуснала Рамзи, нито пък бе ставало дума за побоя. Само веднъж споменала, че бил прекалено стар за нея, че бракът й с него бил грешка. Прислужницата спяла в свободната стая, чистела и изпълнявала дребни поръчки. Лиза била страхотен шеф, винаги плащала навреме, била подредена и чиста. „Наистина много подредена.“

Патси Кей плачеше, без да се напъва.

По въпроса за издръжката от бившия й съпруг прислужницата каза, че Лиза получавала всеки месец чек от фирма, наречена „Плейърс Мениджмънт“.

— Картата е на хладилника. — Петра я взе. Регистрацията беше на булевард „Вентура“ в квартал Студио Сити. В дъното бе изписано името на Грегъри Балч, финансов мениджър. Рамзи плащаше чрез компанията си.

— Да имаш някаква представа на каква стойност бяха чековете?

Патси се изчерви, без съмнение си припомни как е надникнала тайно.

— Всичко, което ни кажеш, може много да ни помогне — каза Петра.

— Седем хиляди.

— На месец?

Кимна.

Осемдесет и четири хиляди на година. Достатъчно да си плати наема, сметките и да се позабавлява, но бълха го ухапала седемцифрения доход на Рамзи. И все пак такива неща дразнеха. Да плащаш на някого, когото мразиш, който те е унижил по националната телевизия.

Подсказваше за напрежение, но далеч не беше вероятен мотив.

Значи Лиза смятала Рамзи за прекалено стар за нея. И той намекна за пропастта между поколенията.

— Лиза и Рамзи говореха ли си по телефона?

— Поне не съм чула.

— Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш, Патси?

Прислужницата поклати глава и пак заплака. Униформените полицаи на терасата наблюдаваха залеза и дори не си направиха труда да се обърнат.

— Беше много добра. Понякога се държахме повече като приятелки, вечеряхме заедно, когато не излизаше. Мога да приготвям тайландски ястия, а тя ги харесваше.

— Лиза често ли излизаше?

— Понякога два-три пъти в седмицата, понякога със седмици не излизаше.

— Къде ходеше?

— Никога не ми е казвала.

— Никаква представа ли нямаш?

— На кино, предполагам. На прожекции. Правеше монтажи.

— Къде работеше?

— „Емпти Нест Пръдакшънс“, намира се в Арджънт Студиос в Калвър Сити.

— А когато излизаше, с кого се срещаше?

— С мъже, предполагам, но откакто съм тук, никого не е водила вкъщи.

— Срещаше се с тях в града?

Патси кимна и Петра каза:

— Но предполагаш, че са мъже.

— Тя беше красива. Била е кралица на красотата. — Патси погледна към полицаите на балкона.

— През двата месеца, в които си работила тук, никой от приятелите й ли не е идвал?

— Само един, но не знам дали е излизала с него. Работеха заедно. Мисля, че се казваше Даръл — черен е.

— Колко пъти е идвал?

— Мисля, че два пъти. Дали пък не беше Дарън?

— Кога беше това?

Патси се замисли.

— Може би преди месец.

— Можеш ли да го опишеш?

— Висок, със светла кожа — имам предвид за негър. Къса коса, добре облечен.

— Брада, мустаци?

— Не, не мисля.

— На каква възраст?

— Предполагам, около четирийсет.

Още един по-възрастен мъж. Патси гледаше безизразно. Иронията й убягваше.

Да не би Лиза да си търсеше татко?

— Кога работеше Лиза?

— По всяко време — каза Патси. — Трябваше да отиде, когато й се обадят.

— И господин Рамзи никога не се е появявал тук?

— Поне не съм го виждала.

— И не се е обаждал?

— Лиза рядко говореше по телефона, не го обичаше, често го изключваше, за да има тишина и спокойствие.

— Добре — каза Петра. — Значи почивният ти ден е в неделя?

— От събота вечер до понеделник сутринта. Когато дойдох тук в осем, Лиза вече я нямаше. Помислих си, че са я повикали вечерта. После се появиха полицаите.

Патси се обгърна с ръце и започна да се клати. Кашляше и се давеше в собствената си слюнка. Петра й донесе минерална вода „Пелегрино“ от малкия хладилник. Вътре имаше още три бутилки от нея, свежо грозде, три кутии обезмаслено кисело мляко с малини, бяло сирене. Диетични храни в камерата.

Патси отпи. Когато остави бутилката, Петра й каза:

— Много ни помогна. Оценявам това.

— Няма нищо… Все още не мога да повярвам… — Затърка очите си.

— Сега ще те попитам нещо неприятно, но се налага. Лиза вземаше ли наркотици?

— Не… тя… поне не съм виждала. — Бутилката „Пелегрино“ затрепери.

— Патси, първото нещо, което ще направя, след като свършим да говорим, е да претърся този апартамент до последната вещ. Ако тук има дрога, ще я намеря. На мен изобщо не ми пука дали Лиза се е друсала. Аз съм от отдел „Убийства“, не от „Борба с наркотиците“. Но наркотиците водят до насилие, а Лиза е убита много жестоко.

— Не е това, което си мислите — каза Патси. — Не беше наркоманка. От време на време смъркаше по малко, но това беше всичко.

— Някакви други наркотици, освен кокаин?

— Само малко трева. — Тя заби поглед надолу. Което означаваше, че може би Лиза е споделяла дозата си с Патси? Или прислужницата си е покрадвала от канабиса? — Не може да се каже, че се друсаше — настояваше Патси. — Не беше редовно.

— Колко често?

— Не знам. Всъщност аз никога не съм виждала кокаина.

— Ами тревата?

— Понякога изпушваше по една доза, докато гледаше телевизия.

— А къде смъркаше кокаин?

— Винаги в стаята си. И вратата беше заключена.

— Колко често?

— Не беше често, може би веднъж в седмицата. Или на две седмици. Разбирах само по праха на нощното шкафче. Понякога оставяше и бръснарско ножче, а носът й беше зачервен и се държеше странно.

— Странно ли? Как?

— Ами беше приповдигната. Не вършеше нищо налудничаво, просто беше малко приповдигната.

— Раздразнена?

Мълчание.

— Патси?

— Понякога ставаше малко потисната. — Дребната женица се сви. — Но в общи линии беше страхотна.

Петра смекчи тона си:

— Значи веднъж седмично. В стаята си.

— Никога не го е правила пред мен. Аз не върша такива неща. — Патси облиза устните си.

— Да имаш някаква представа откъде си намираше дрога?

— Изключено.

— Никога ли не ти е казвала?

— Никога.

— И никога не е купувала тук?

— Не, никога. Предполагам, че това е ставало в студиото.

— Защо?

— Защото всички в този бизнес се друсат. Всеки го знае.

— Лиза ли ти го каза?

— Не — каза Патси. — Просто съм чувала. И по телевизията постоянно говорят за това, нали?

— Добре — каза Петра. — Сега ще разгледам наоколо. Моля те да почакаш още малко.

Тя стана и погледна към терасата. Зад парапета небето изглеждаше странно — наситено сапфиреносиньо, нашарено с оранжево, а двете ченгета бяха като хипнотизирани. Изведнъж Петра дочу шума на колите по „Доуни“. През цялото време го е имало. Но тя бе потънала в работа. Унесът на разпита.

Първо отиде в стаята на Патси. Страхотен гардероб, единично легло, малка дъбова тоалетка и нощно шкафче. Дрехи от „Таргет“, „Гап“, „Олд Нейви“. Портативен телевизор на тоалетката. Две книги по козметика и стар брой на „Пийпъл“ върху нощното шкафче.

Двете жени деляха една баня, която беше разхвърляна, облицована в бели и черни плочки, с черна вана за подводен масаж. От шкафчето над мивката Петра научи, че Патси Кей е вземала кортизон против кожни обриви и че Лиза Рамзи е страдала от хронични гъбични инфекции, за които са й били предписани антимикотични лекарства. Нямаше противозачатъчни таблетки, може би бяха в нощното шкафче. Обичайната бъркотия по полиците. Влезе и в стаята на Лиза.

Беше два пъти по-голяма от тази на Патси, но далеч не огромна. Общо взето, апартаментът бе малък и тесен. Може би след розовата хасиенда Лиза е търсила убежище в обикновените неща.

Леглото беше двойно, със светлочервена копринена покривка и черни чаршафи. Мебелите също бяха черни и лакирани, в ъгъла имаше сгънат черен тренажор, имитиращ каране на ски, на раклата стояха флакони от парфюм — „Джио“ и „Пойзън“. Голи стени. Много спретнато, точно както каза Патси.

Намери дрогата в най-долното чекмедже на раклата. Бели гранули в прозрачен плик и още един пакет с три малки, прецизно завити цигари, скрити под скиорски пуловери, панталони и други зимни дрехи. И тук нямаше противозачатъчни таблетки. Може би Лиза наистина е искала да остане на спокойствие.

Тя сложи етикети на дрогата и я прибра в полицейски плик, повика ченгетата от балкона, показа им кокаина и ги помоли да го занесат в участъка при веществените доказателства.

На раклата имаше кутия за бижута, пълна с блестящи украшения. Повечето бяха за делови костюми, но имаше и два наниза с изкуствени перли. Значи снощи Лиза е била с най-хубавите си бижута. Важна среща? Петра премина към долните чекмеджета.

В тях имаше бельо от „Виктория Сикрет“ — съблазнително, но не вулгарно, няколко трикотажни нощници, памучно и копринено бельо, тениски и шорти, пуловери и потници, три чифта твърди избелели джинси, произведени във Франция, от „Фред Сигал“ в „Мелроуз“. Заемащият цялата стена гардероб беше пълен с дрехи от „Криция“, „Версус“ и „Армани“, костюми от сака и панталони, рокли, поли и блузи, размер от 4-и до 6-и.

Повечето бяха черни, имаше и бели, червени, малко бежови, един яркозелен жакардов халат, който се открояваше като папагал върху изсъхнало дърво. Трийсет чифта обувки бяха наредени в три прави реда на пода на гардероба с върховете навън. Всички официални обувки бяха от „Ферагамо“, спортните — от „Кенет Коул“. Два чифта бели маратонки от „Ню Баланс“, едните почти нови.

В чекмеджето на нощното шкафче Петра намери чекова книжка, издадена от „Ситибанк“, спестовна книжка от филиала на „Хоум Сейвингс“ в Бевърли Хилс и между чековете — визитна картичка на брокер от „Мерил Линч“, Морад Гадумиян, чието име и телефон тя си преписа.

В чековата сметка имаше три хиляди долара, двайсет и три хиляди плюс дребни в спестовната книжка, както и два големи месечни депозита: издръжката от бившия й съпруг, възлизаща на седем хиляди долара, и още три хиляди и осемстотин, вероятно хонорар за монтаж на филм.

Бяха отбелязани и две големи тегления на пари. Две хиляди и двеста — това сигурно беше наемът, и хиляда и двеста, което Петра предположи, че е заплатата на Патси Кей. Вариращи разходи, които се движеха от две до четири хиляди на месец.

Над единайсет хиляди за всеки месец, пет-шест хиляди разходи и пак оставаше прилична сума за забавления за една млада жена без ангажименти. Данъците на хонорарите вече бяха удържани. Облагането на издръжката сигурно щеше да ореже част от блясъка, а кокаинът и марковите дрехи гълтаха още повече. Но като се има предвид, че Лиза бе успяла да спести двайсет и три хиляди, Петра вече беше склонна да вярва, че пристрастяването й не е било страшно.

По някоя дозичка от време на време вкъщи. Може би и на работа, ако колегите й я почерпеха.

Срещу какво?

Рамзи бе основният заподозрян, но имаше и още много бели петна за попълване.

 

 

Свърши до три и половина. Записа името на приятелката от Алхамбра, у която Патси Кей щеше да отседне, и накара униформените да наблюдават, докато прислужницата събира багажа си.

Следващите два часа прекара, сновейки от врата на врата на етажа на Лиза и на двата етажа отгоре и отдолу, както и по страничните улици покрай блока. От малкото хора, които си бяха вкъщи, никой не бе видял Лиза да напуска сградата в неделя вечер или рано сутринта в понеделник, нито бяха забелязали черното порше.

Пет и половина. Трябваше пак да опита да се свърже със семейство Боулингър.

Защо не остави Стю да свърши това? Добрата самарянка. Той не показа особена благодарност.

Най-умното нещо, което можеше да направи, бе да се върне в участъка в Холивуд и да ползва ведомствения телефон, за да уведоми близките, но просто не й се връщаше там, затова отиде с колата до своя апартамент на Детройт авеню, на изток от Парк Ла Бий.

След като влезе, хвърли сакото си на фотьойла и осъзна, че умира за студена напитка. Но вместо да се поглези, тя се обади в дома на семейство Боулингър. В Кливланд вече беше вечер. Заето. Надяваше се никой да не я е изпреварил.

Взе си кутия бира от хладилника, изрита обувките си и седна до масата за хранене. Замисли се за вечеря, въпреки че не беше съвсем гладна. В главата й отекна гласът на баща й, внимателен, но настойчив: „Обмяна на веществата, скъпа. Трябва да поддържаш нивото на аминокиселините“.

Беше я отгледал от бебе и имаше право да я наставлява. Когато си спомнеше за неговата жестока и ужасна смърт, много я болеше. Бързо прогони картината от ума си, но празното място в мислите й също я нараняваше.

Обмяна на веществата… ще натъпче един сандвич. Шпеков салам върху увехнала салата, горчица и майонеза, нещо зелено — еврейска туршия, това ставаше. Дано сте доволни, стражари на обмяната.

Приготви една чиния, но не започна да яде. Обади се за трети път на семейство Боулингър. Пак заето. Възможно ли беше случаят да е стигнал до пресата толкова бързо?

Пусна телевизора и превъртя каналите. Нищо. Радиото, нагласено на станция ККГО, й предложи нечия симфония, на фона на която тя загриза твърдия сандвич.

Нейният собствен малък тесен апартамент. За половината от наема на Лиза.

Отначало с Ник живееха в апартамент в Западен Лос Анджелис, но веднага след импулсивния брак, сключен в Лас Вегас, наеха доста по-голямо жилище. Мезонет на последния етаж в блок на „Фаунтън“, близо до Ла Сиенега, с матови прозорци, паркет, двор с фонтан, великолепна архитектура в испански стил. Имаше предостатъчно място и двамата да работят. Ник настояваше, че има нужда от стая, в която да си почива, и нарочи огромната спалня за свое ателие.

Така и не си купиха мебели, живееха сред кашони и сандъци, спяха на матрак в малката спалня. Най-накрая стативът и боите на Петра се озоваха в трапезарията на долния етаж. Източно изложение. Справяше се със сутрешното слънце, като пускаше щорите.

Сега стативът й беше във всекидневната и пак нямаше почти никакви мебели. Защо да си прави труда, рядко се прибираше, и то само за сън, не идваха гости.

Триетажният блок, в който живееше, се намираше южно от Шеста улица, очарователна стара сграда с дебели стени, високи тавани, гипсови фигури под покрива, лакирани дървени подове, в квартал с умерена престъпност. За осемстотин на месец, след пазарлък, защото хазайката, емигрантка от Тайван на име Мери Сън, беше развълнувана, че ще има наемател полицай. И й довери: „Този град, всичките черни, много лошо“.

Улицата с музеите беше близо, както и галериите на Ла Брий, Петра все още не ги бе посетила всичките.

В свободните си недели тя преглеждаше вестниците за търгове, пазари втора ръка, антиквариати, дори гаражни разпродажби, стига да са в хубави квартали.

Находките бяха редки. Повечето хора си мислеха, че боклуците им са безценни съкровища, а тя по-скоро обичаше да тършува, а не да купува. Но няколкото неща, които си бе купила, бяха добри.

Прекрасна желязна табла за легло, вероятно френска, с невъзможна за имитация патина. Две нощни шкафчета от брезово дърво с флорални щампи и жълтеникави мраморни плотове. Старата жена, с която се спазари за тях, твърдеше, че са английски, но Петра знаеше, че са шведски.

Няколко стари бутилки, които стояха на перваза на кухненския прозорец, бронзова статуетка на малко момче с кученце, също френска.

Общо взето, това беше всичко.

Стана и сложи чинията си на плота. Плочките му бяха чисти, но стари и изпочупени на няколко места. В кухнята на „Фаунтън“ имаше европейски мебели и сини гранитни плотове.

Хубави плотове.

Ник правеше любов по два начина. План А беше да й каже колко много я обича, да я погали нежно, понякога прекалено нежно, но тя никога не протестираше и в края на краищата той намираше точния подход. Целуваше я по шията, по очите, по върховете на пръстите и продължаваше да мърмори нещо романтично: колко е красива, колко е специална, каква чест е за него да влезе в нея.

План Б: повдигаше я на синия гранит, запряташе полата й, издърпваше пликчетата й, като през това време успяваше да си свали ципа, слагаше двете си длани върху раменете й и влизаше в нея, като че ли й беше враг.

В началото се въодушевяваше и от план А, и от план Б.

По-късно загуби интерес към план Б.

След това всичко, което искаше, беше план Б.

Изведнъж остатъците от салама, хляба, горчицата и майонезата й се сториха като лабораторни препарати. Отблъсна чинията настрани и вдигна телефона.

Този път й отговори глас на културен мъж на средна възраст.

— Доктор Боулингър.

Дистанциран, но спокоен. Значи бяха научили.

Сърцето на Петра биеше бързо. Дали разговорът с майката щеше да е по-тежък?

— Докторе, обажда се детектив Конър от лосанджелиския полицейски участ…

— Лиза.

— Господине?

— За Лиза е, нали?

— Боя се, че е така, докторе. Тя…

— Мъртва ли е?

— За съжаление, докторе…

— Мили боже… по дяволите, по дяволите, това копеле… това проклето копеле, това копеле!

— Кой, докторе…

— Кой друг? Той, този боклук, за когото се омъжи. Тя ни каза, че ако нещо се случи, значи е той… о, господи, малкото ми момиченце! О, боже! Не, не, не!

— Съжалявам…

— Ще го убия. О, боже, не, момиченцето ми, бедното ми момиченце!

— Докторе — каза тя, но той не млъкваше. Говореше като в транс и ругаеше, кълнеше се, че ще отмъсти, с глас, който много зловещо успяваше да запази културния си тон.

Най-накрая остана без дъх.

— Доктор Боу…

— Съпругата ми — каза той невярващо. — Тази вечер не е вкъщи, проклето събрание на болничните активисти. Обикновено аз не съм си вкъщи, а тя е. Знаех си, че Лиза се страхува от него, но как бих могъл да знам, че ще се стигне до това!

Последва мълчание.

— Доктор Боулингър.

Никакъв отговор.

— Господине? Добре ли сте?

Пак мълчание, после много тихо, сподавено: „Какво?“ — и тя разбра, че той плаче, а се опитва да го скрие.

— Какво? — каза той.

— Знам, че моментът е ужасен, докторе, но ако можем да поговорим за…

— Да, да, да поговорим. Поне докато жена ми се върне, след това… господи… колко е часът… единайсет без двайсет. И аз току-що се прибрах. Спасявах живота на глупаците, докато малкото ми…

Петра едва не падна от силния, зловещ смях от другата страна на линията. Тъй като имаше нужда да го върне към темата, тя каза:

— Хирург ли сте, господине?

— Спешна хирургия. Шеф съм на спешното отделение в университетската болница „Вашингтон“. Как го е направил?

— Моля?

— Как? Начинът. Удушил ли я е? Обикновено съпрузите застрелват или удушават съпругите си. Поне това съм виждал — как, по дяволите, го е направил?

— Била е намушкана, господине, но още не знаем кой…

— О, напротив, знаете, госпожице — не ви помня името — много добре знаете. Казвам ви кой е, значи знаете. Той е бил. Не се съмнявайте нито за една проклета минута. Не си губете времето да търсите другаде, просто хванете този боклук и случаят ви ще е приключен.

— Господине…

— Не разбирате ли какво ви казвам? — изкрещя Боулингър. — Той я преби, тя ни се обади и ни каза, че я е бил. Проклет артист! Малко по-високо от една курва! Беше много стар за нея, но когато я удари, това преля чашата!

— Какво ви разказа Лиза за този инцидент?

— Този инцидент! — изрева той. — Побеснял от нещо, нахвърлил се и я ударил. Каза, че щели да ги дават по телевизията, искаше да ни каже преди това. Каза, че се страхувала от него, всяка седмица гледам такива истории в спешното, но когато стане със собствената ти дъщеря… Казахте, че сте детектив, нали? Госпожице…

— Конър. Да, господине, детектив съм. И знам за домашното насилие.

— Домашно насилие — каза Боулингър. — Благовъзпитани глупости. Само преиначаваме нещата. Това си е побой над жена! Женен съм от трийсет и четири години, с пръст не съм пипнал жена си! Отначало я ухажваше като някой принц, после всичко отиде на боклука и той се превърна в Мистър Хайд — тя се страхуваше от него, госпожице Конър. Направо не беше на себе си от страх. Затова го напусна. Молехме я да се върне в Охайо, а не да стои в онова ваше психопатично блато. Но тя не искаше, обичала киното, имала проклетата си кариера! Ето къде я отведе тя… о, господи, малкото ми момиченце, детенцето ми, детенцето ми, детенцето ми!