Джонатан Келерман
Били Стрейт (68)

68.

Телефонът събуди Петра в 6 и 46 в събота сутринта. Гласът на Шолкопф разбърка още повече мозъчните й вълни.

— Имам разрешителни за претърсване на офиса и дома на Балч. Отивате двамата с Фурние и много внимавайте, преди да предадете информацията за него в бюлетина. Пратих ти по куриер книжата и ключовете, трябва да пристигнат всеки момент. Искам да привършите с всичко днес, за да можем да метнем мрежата върху копелето.

— Защо трябва да чакаме, преди да я хвърлим?

— Защото така искат отгоре, Барби. Заради подозренията ни към Рамзи и за това, че за малко не го обвинихме, те са си глътнали езиците от страх. Никакви въпроси повече. Залавяй се за работа.

— Фурние знае ли за задачата?

— Ти ще му кажеш.

На вратата се позвъни точно когато излизаше изпод душа. Избърса се скоростно, уви се в една хавлия и изтича да отвори. През шпионката видя полицай на стълбищната площадка и промуши ръка през процепа на вратата, за да вземе кафявия плик с разрешителните и ключовете. Високото униформено ченге се ухили, огледа я и каза, че ще трябва да подпише обратната разписка.

— Мушни я под вратата. — След като я затръшна под носа ти.

Събуди Уил в 7 и 15. Той звучеше полумъртъв, а на нея й се стори, че чува женски глас в далечината.

— Добре — каза той. — Къде отиваме най-напред?

— От теб зависи.

— Офисът на Балч е по-близо. Какво ще кажеш за… девет часа? Хайде да е девет и половина.

— Искаш ли да мина да те взема?

Той не отговори веднага. При него определено имаше жена, която говореше ниско и ритмично, сякаш пееше.

— Не — каза. — Ще те чакам там.

 

 

Без уличните задръствания отиването до Студио Сити й отне петнайсет минути. Утринният бриз вееше косите й, успя да намери време да спре в „Дюпарс“ близо до Лоръл, за да си купи кафе и ябълков сладкиш за из път. На паркинга пред кафеникавата сграда бе паркирана сива акура, но от шофьора нямаше и следа. На регистрационната табела пишеше „SHERRI“. Тя паркира до нея и докато закусваше в колата, пристигна Уил в цивилната си кола — черна тойота супра. Носеше мръснобял ленен костюм, черна поло блуза, черни изрязани обувки, изглеждаше готов за курорт в Палм Спрингс. Тя бе облечена в обичайните си сако и панталон.

Той хвърли един поглед на сградата.

— Ама че дупка!

— Рамзи живее като крал, а с него се отнася като със слуга. Може би на човека накрая му е избила чивията.

— Защото не е знаел, че ти си психоаналитик — отвърна той. — Всъщност има смисъл в думите ти.

— Искаш ли още? Хрумна ми снощи: тялото на Лиза бе оставено на открито, без никакъв опит да се скрие. Същото е било и с Илзе Егерман. Сякаш иска да се изфука — вижте какво мога да направя и да ми се размине. През целия си живот Балч е бил потискан от Рамзи, получавал е огризките, бил е обиждан. Какъв по-добър начин да си го върне, освен да отнеме жената на Рамзи, после да я захвърли и да го оповести пред целия свят.

— Да я отнеме? — повтори Уил. — Мислиш, че между Балч и Лиза е имало нещо?

— Мисля, че на Балч му се е искало. Той не е Адонис, но тя някога е излизала с него, а и знаем, че си е падала по по-възрастни мъже. Дали се е съгласила да започнат отново — това знае само Балч. Освен ако не намерим нещо вътре.

Приближиха към вратата с пистолети в ръце. От опит знаеха, че детективите по принцип стрелят рядко, но най-често им се налага, когато изпълняват разпореждания за обиск.

Петра отключи вратата и влезе първа. На бюрото седеше някой и тя приготви деветмилиметровия си пистолет.

Млада жена в делови костюм се мъчеше върху кръстословицата в утринния вестник. При вида на оръжията по лицето й се изписа ужас. Хубава брюнетка с много къса коса, тъмни очи, вероятно испаноговореща.

— Коя сте вие? — попита Петра.

Уил беше зад нея. Усещаше дъха му.

Жената заговори треперливо, едва чуто:

— Шери Америън. Аз съм адвокат.

Акурата на паркинга.

— Адвокат на господин Балч ли?

— Не — каза Америън. — Работя за Лорънс Шик. — Сега гласът й бе по-стабилен и леко остър от презрението, прокраднало се в него, а очите й бяха станали хладни. — Ще ми позволите ли да ви покажа документите си? Те са там, в чантата ми. Имам предвид — без да ме застреляте междувременно.

— Добре — отвърна Петра.

Америън извади шофьорска книжка и визитна картичка от „Шик и съдружници“. От книжката разбраха, че е на двайсет и седем години. Току-що завършила юридическия факултет. Вършеше черната работа на Шик в почивните си дни.

— Всичко наред ли е? — попита тя величествено. Беше младши съдружник, но жестикулираше така, сякаш пледираше пред Висшия съд. Скоро щеше да усвои всички адвокатски маниери. — Бихте ли прибрали тези пистолети, моля?

Без да дочака отговор, тя излезе иззад бюрото. Страхотно тяло.

Уил прибра оръжието си в кобура.

— Какво правите тук?

— Представлявам интересите на господин Х. Карт Рамзи, полицай…

— Детектив Фурние. А това е детектив Конър.

Америън сви рамене, за да им покаже, че имената им нямат никакво значение за нея.

— Фирмата ни бе информирана, че се каните да направите обиск в тези помещения, свързан с възможни улики, засягащи господин Грегъри Балч. Може ли да видя заповедта?

— Защо? — попита Уил.

— Защото помещенията са собственост на господин Рамзи, а ние представляваме неговите…

— Ето. — Петра мушна пистолета в чантата си и й подаде книжата за Студио Сити.

Младата адвокатка ги разгледа.

— Точно така: улики, свързани с господин Балч. А не с господин Рамзи. В този офис има много документи с конфиденциално съдържание, свързани с финансите на господин Рамзи, и ние настояваме те да не бъдат пипани. В този смисъл ще остана тук, докато вие провеждате обиска. За да мине всичко гладко, ние предлагаме да установим процедура, при която вие да описвате всяко чекмедже и/или полица и да изброявате писмено съдържанието, преди да…

— Ако искам да си издухам носа — каза Уил, — ще направите ли опис на салфетката?

Америън се намръщи.

— Наистина не виждам какъв смисъл има…

— Добре — каза Уил. — Стига глупости! Започваме от горното чекмедже на първото бюро. И никакви приказки и почивки за кафе. Сгъвайте вестника с кръстословицата и го прибирайте.

 

 

Отне им три часа да претърсят всеки сантиметър от офиса. След първите шейсет минути Америън се отегчи от ролята си на цербер и започна да казва: „Добре, добре“ всеки път, когато Уил и Петра посочваха към книга на полицата или към кутия на земята. Краткотрайно задържане на вниманието, поколението на „Улица «Сезам»“.

Единствените остатъци от присъствието на Балч бяха кутии от храна, менюта за поръчки от околните ресторанти и едно горно чекмедже, пълно с канцеларски дреболии. Никакви семейни снимки — Петра предположи, че това не е необичайно: Балч на два пъти се бе провалял в брака си.

Човек без никакви корени? Нещо в него вечно проваляше връзките му? И какво толкова? Същото се случваше и с милиони хора, които не убиваха.

Продължи да търси. Всички документи бяха на Рамзи. Сега Америън отново съсредоточи вниманието си. Регистри за наеми, разписки за възстановяване на данъци, папки с изброени трансакции, договори. Все неща, които Петра с удоволствие би разгледала преди няколко дни. Балч бе работил тук с години и не бе оставил нищо след себе си.

Дали това не говореше за отношението му към работата?

Тя свали един калифорнийски данъчен закон от полицата, прелисти страниците и го изтърси надолу. Нищо. Същото беше и с останалите десетина книги. Офисът беше дори още по-разхвърлян от деня, в който разпита Балч. За разхвърлян човек се бе показал като много лукав убиец — направи толкова много и така добре обмислени стъпки.

Тогава защо е сглупил и се е обадил на „Уестуърд Чартър“, без да помисли, че това ще ги предупреди за бягството му?

Обичайното саморазрушително поведение на психопата?

Или беше уловка… Къде ли е той?

Тръгнаха си в един следобед, спряха да обядват в едно рибно ресторантче на Вентура. Не разговаряха много. Уил отначало беше раздразнен и четирите часа безплодна работа не подобриха настроението му. Изяде бавно писията си, пи много чай с лед и през цялото време гледаше през прозореца. Петра преглъщаше палачинките с раци, все едно бяха прегорели от пържене хокейни шайби, и в три следобед двамата караха всеки в своята кола по шосе 101 към 405-о, след което следваше един час път до Ролинг Хилс и дома на Балч на „Садълуакс Роуд“.

На магистралата той я задмина и тя го изгуби от погледа си, когато се замисли за нещо. Увеличи скоростта и настигна супрата точно край плажа Хермоза, махна му да тръгне по изхода за плажа Редондо. И двамата спряха в една отбивка. Петра притича до колата му.

— Може да ми се смееш — каза тя, — но искам да хвърля един поглед на кея, където за последен път е била видяна Илзе Егерман, и тогава да отидем у Балч.

— Добре — отвърна той. — Добра идея. Ще карам след теб.

Петнайсетминутното пътуване на запад по булевард „Редондо Бийч“ ги отведе до мястото, където някога е бил ресторантът „Антоанс“, който сега се казваше „Дъдли Джоунс Стейк Хаус“ и гледаше към пристанището. Тъмночервена зала, пълна с почиващи, шум и руси сервитьори, които приличаха на сърфисти, плъзгащи се умело с плата с редки меса и големи като дини картофи.

Петра за секунди си представи как Илзе Егерман се кара с Лаукх. Тръгва си от ресторанта, спуска се по дървената стълба на кея, точно както правеха сега те двамата с Уил. После надолу към паркинга. Късно през нощта, пусто — това място можеше да изглежда зловещо.

Пътуването до Ролинг Хилс я охлади.

След първите шест мили направо по булевард „Хоторн“ започна обичайният хаос от автомобилни сервизи, търговски алеи, складове за канцеларски материали, после пътят се стесни точно преди да излязат на „Палос Вердес Драйв“, където по средата имаше ивица, обрасла с евкалипти и борове и черностеблени дървета с богати корони, които приличаха на върби. Голям дървен знак ги приветства в „Ролинг Хилс Истейтс“, а от двете страни на шосето се появи бяла ограда, като тези във фермите.

Десет минути след Редондо караха спокойно. Това беше територията на Балч.

Представи си го как се прибира вкъщи, след като цял ден е работил като роб на Рамзи, спира за едно питие, забелязва как Илзе и Лаукх се карат. Проследява ги навън, вижда, че Лаукх си тръгва, качва Илзе, като й обещава, че ще я закара до хотела й на кея, но никога не стигат дотам.

Захвърля я на открито на паркинга.

Вижте какво мога да направя и да ми се размине!

После се прибира. Толкова е просто.

Един ден на плажа.