Джонатан Келерман
Били Стрейт (2)

2.

Понеделник, 5 сутринта

Когато, в Холивудския участък се позвъни, работното време на Петра Конър вече отдавна беше свършило, но я чакаха нови дела.

В неделя тя спа учудващо спокойно от 8 сутринта до 4 следобед, без мъчителни сънища и мисли за пръснати мозъци, изкормени утроби и невъзможни желания. Събуди се в прекрасен топъл следобед и се възползва от светлината, като прекара час пред статива си. После изяде половин сандвич с пастърма и изпи една кола, взе горещ душ и пое към гарата, за да довърши засадата.

Заедно със Стю Бишъп си тръгнаха чак по тъмно. Обхождаха алеите, без да обръщат внимание на дребните хулиганства. Имаха по-важни грижи. Избраха си място за паркиране и мълчаливо започнаха да наблюдават жилищния блок на Чироки.

Обикновено си бъбреха и успяваха да превърнат скуката в полузабава. Но напоследък Стю се държеше странно. Беше разсеян, напрегнат, сякаш работата вече не го интересуваше.

Сигурно заради петте дни на гробищата.

Петра беше раздразнена, но какво можеше да направи — той беше старши партньорът. Тя спря да мисли за това и насочи съзнанието си към фламандската живопис в „Гети“. Изумителни цветове, идеално предадена светлина.

След два часа задниците им изтръпнаха. Търпението им частично бе възнаградено следобед, когато закопчаха още един малоумен, но изплъзващ им се досега убиец.

Седеше зад грубото метално бюро срещу Стю и дописваше доклада си, мислейки как ще се върне в апартамента си и може би ще има време да порисува. Последните пет дни я бяха заредили с енергия. Стю разговаряше с жена си и изглеждаше полумъртъв.

Беше топла юнска нощ, доста преди зазоряване, и фактът, че двамата все още се намираха в далечния край на гробище с остра нужда от персонал, беше истинска случайност. Петра беше детектив точно от три години. Първите двайсет месеца прекара в отдел „Кражби на коли“, а останалите осем — в дневните смени на отдел „Убийства“ със Стю.

Партньорът й беше ветеран с деветгодишен стаж и глава на семейство. Дневните смени бяха подходящи за начина му на живот и съвпадаха с биоритмите му. Петра си беше нощна птица от дете, още преди да стане художник и да черпи вдъхновение от будуването до среднощ.

Много преди да се омъжи и да се приспива, докато слуша дишането на Ник.

Сега живееше сама и обичаше нощната тъмнина повече от всякога. Черното беше любимият й цвят. Като тийнейджърка се обличаше само в черно. Затова не беше ли странно, че откакто завърши академията, никога не бе искала да я прехвърлят в нощна смяна?

Дългът към професията предизвика временната промяна в смените.

Уейн Карлос Фрешуотър изпълзяваше през нощта, търсеше трева, кока и хапчета по страничните улички в Холивуд и убиваше проститутки. Нямаше начин да го открият на дневна светлина.

За шест месеца беше удушил четири улични труженички, поне за толкова Стю и Петра знаеха. Последната беше шестнайсетгодишно момиче, избягало от дома си в Айдахо, изхвърлено в канализационната шахта край Селма и Франклин. Нямаше рани, но от джобното ножче, намерено на местопрестъплението, свалиха отпечатъци, които ги насочиха да търсят Фрешуотър.

Изключително глупаво от негова страна да изпусне оръжието си, но това не ги изненада. В досието на Фрешуотър пишеше, че коефициентът му на интелигентност е проверяван два пъти от щатските власти: 83 и 91. Но и с тези резултати успяваше да им се изплъзне.

Чернокож мъж, на трийсет и шест години, метър и седемдесет висок, около петдесет килограма, многократно арестуван и осъждан през последните двайсет години, последния път за опит за изнасилване, който го изпрати в Соледад за десет години, намалени, разбира се, на четири.

Обичайната полицейска снимка с мрачна, отегчена от процедурата физиономия.

Дори когато го арестуваха, изглеждаше отегчен. Нямаше резки движения, никакви опити за бягство. Просто си стоеше в мърлявия безистен, зениците му бяха разширени и се правеше на непукист. Но като му щракнаха белезниците, очите му се разшириха от учудване.

К’во съм направил, полицай?

Най-смешното беше, че той наистина изглеждаше невинен. Според предварителните данни за ръста му Петра очакваше да види някакъв пращящ от тестостерон Наполеон, но пред нея стоеше дребен смотаняк с писклив глас като на Майкъл Джексън. Беше и спретнато облечен. Чисто нови дрешки, вероятно крадени. По-късно надзирателят в затвора й каза, че Фрешуотър носел женско бельо под изгладените си бежови панталони.

Четиригодишното гостуване в Соледад беше заради нападението над шейсетгодишна баба в Уотс. Като излязъл, Фрешуотър бил по-гневен от всякога и само след седмица отново се впуснал в престъпления, но този път вдигнал летвата на насилието.

Страхотна система. Като приключи доклада си, Петра си припомни изненадата по малоумното лице на Фрешуотър, за да се насили да се усмихне.

К’во съм направил?

Бил си много, много непослушен.

Стю все още говореше по телефона с Кати: Скоро ще се прибера вкъщи, скъпа. Целуни децата от мен.

Имаше шест деца, много целувки трябваше да се раздадат. Петра ги беше виждала как се строяват пред него преди вечеря — много светлоруси коси, блестящи от чистота ръце и нокти.

Доста време й трябваше, за да се научи да гледа чуждите деца, без да мисли за своите безплодни яйчници.

Стю разхлаби вратовръзката си. Улови погледа му, но той се извърна. Връщането към дневните смени щеше да му се отрази добре.

Той беше на трийсет и седем, с осем години по-възрастен от Петра, но изглеждаше по-близо до трийсетте. Беше строен, привлекателен мъж с чуплива руса коса и пъстри очи със златисти отблясъци. Набързо им лепнаха прякорите Кен и Барби, въпреки че Петра беше тъмнокосата. Стю имаше вкус към скъпи традиционни костюми, бели ризи с ръкавели, плетени кожени тиранти и копринени вратовръзки на райета, притежаваше най-добре смазания деветмилиметров пистолет в участъка и членска карта за Гилдията на филмовите актьори, тъй като бе играл малки роли в телевизионни сериали за ченгета. Миналата година се снима в „Детективът-3“.

Беше буден, амбициозен и стриктен мормон. С хубавата Кати и шестте им отрочета живееха в къща с половин хектар двор в Ла Кресчента. Той беше много добър учител за Петра — никакво пренебрежение към нея като към жена, никакви лични отношения, умееше да изслушва. Бяха страхотни колеги и се състезаваха с другите да направят най-много арести. Идеалната двойка. Допреди седмица. Какво ставаше?

Нещо на политическа основа? През първия им ден като партньори той й каза, че мисли по-нататък да се захване с кабинетна работа и да кандидатства за лейтенант.

Подготвяше я за раздялата, но напоследък не беше споменавал нищо по въпроса.

Петра се чудеше дали не се цели и по-високо. Баща му беше очен лекар с успешна практика и Стю бе израснал в огромна къща във Флинтридж, беше карал сърф на Хаваите и ски в Юта. Беше свикнал с хубавото.

Капитан Бишъп. Заместник-началник Бишъп. Можеше да си го представи след няколко години — с посивели слепоочия и бръчки като на Кари Грант — как очарова пресата и я води за носа. Но в същото време щеше да върши и много работа, защото зад красивата външност се криеха амбиции и възможности.

Фрешуотър беше голям удар. Защо не се радваше?

Още повече че той беше човекът, който го разкри. По старомодния начин. Въпреки че приличаше на конте, деветте години стаж го бяха направили спец по живота на улицата и си имаше поверителни информатори от най-ниските слоеве на обществото.

По случая с Фрешуотър се водеха две отделни разследвания. И двете показваха, че убиецът на проститутки е силно пристрастен към кокаина, нощем продаваше крадени вещи на Булеварда и се друсаше в един апартамент на Чироки. Две много важни улики: пълният адрес, включително и номера на апартамента, и точните места, по които се разхождат пласьорите на наркотици.

Стю и Петра седяха в засада три нощи. На третата сгащиха Фрешуотър, когато влизаше в блока от задния вход, и Петра му щракна белезниците.

Тънки китки. К’во съм направил, полицай? Тя се засмя на глас и попълни празните места на формуляра за ареста със своя елегантен калиграфски почерк.

Точно когато Стю постави слушалката на мястото й, телефонът на Петра иззвъня. Тя вдигна и чу сержанта от долния етаж.

— Познай какво, Барби? Получихме сигнал от парковите служители от „Грифит“. Жена на паркинга, вероятно убийство. Стягайте се, вие ще ходите.

— Кой паркинг в „Грифит“?

— В източната част, зад една от поляните за пикник. Вече трябва да са го отцепили, нали знаеш как е? Тръгни по Лос Фелиз към Зоологическата градина, но вместо да продължиш по шосето, завий. Там ще има униформени полицаи и паркови служители. Кодът е 2.

— Ясно, но защо ние?

— Защо вие ли? — Сержантът се засмя. — Я се огледай. Да виждаш някой друг, освен вас с Кени? Сърди се на общината.

Тя затвори.

— Какво? — попита Стю.

Вратовръзката му „Карол Кампъни“ беше здраво пристегната, а косата му — идеално сресана. Но беше уморен, определено беше уморен.

Петра му каза.

Той стана и закопча сакото си.

— Да вървим.

Никакво мрънкане. Стю никога не се оплакваше.