Джонатан Келерман
Били Стрейт (57)

57.

Рокера не спа добре и на сутринта болката в главата беше убийствена. Без одеяло, без възглавница, лежеше върху коженото си яке, постлано на неравния под на един изоставен апартамент в Еджмънт.

На прозорците имаше шперплат, а на вратата — някакъв знак, предупреждаващ за земетресения. Стана му ясно, че тук ще спи. С помощта на джобния си нож откърти гредата на задната врата, вкара вътре мотора си и го разкара от стая в стая. Всички си приличаха: малки, без мебели, спукани тръби, графити навсякъде по стените, линолеум, осеян с миши изпражнения, трупове на хлебарки, мазни петна, празни бутилки. Най-накрая си избра една стая в дъното. В цялата сграда миришеше на мухъл и прогизнали кучета, препарати против насекоми, изгорели кибритени клечки и най-лошото — някаква воня на химикали, от която очите му сълзяха.

Но беше тъмно и той беше скапан от карането през целия ден, обикалянето из Холивуд — който май никак не се бе променил — и от разходката до парка „Грифит“ за проверка на територията на онзи плъх. Но се оказа, че паркът е прекалено голям, за да го обходи — защо му бе притрябвало на малкото копеле толкова голям парк?

Купи си три хотдога с горчица, преглътна ги с шоколадов шейк и отиде до „Пещерата“, паркира мотора заедно с останалите отпред, като се надяваше никой да не го погледне по-отблизо. Влезе и се помъчи да се сприятели с някого, затова трябваше да изхарчи последните си мангизи за бира, след като никой не му предлагаше да го черпи. Изяде три мариновани яйца и пъхна някоя и друга солета в джоба си, преди барманът да му хвърли злобен поглед.

Никой не даваше и пукната пара за портрета на малкия плъх. Всички гледаха мръсни филми на големия телевизионен екран. Когато някаква мацка направеше нещо наистина отвратително, из бара се надигаше одобрително дрезгаво ръмжене.

Двайсет-трийсет чифта малоумни очи се бяха впили в порнографските сцени и не проявяваха никакъв интерес към двайсет и петте бона, освен един кретен, който също не изглеждаше кой знае колко заинтригуван, но каза, че може и да знае това-онова. Рокера се разбра с него да се видят в осем на другия ден — може да отиде, може и да не отиде.

Можеше и да си поспи. Не беше като в „Холидей Ин“, но не беше и нещо, което да не бе виждал преди. Въпреки че от миризмата на химикалите го болеше глава, усамотението го изпълваше с ентусиазъм, беше като тогава, когато делеше една килия с онзи гадняр в затвора в Пердидо: три дни трябваше да вдишва вмирисаните пръдни на копелето, идеше му да го удуши, а на четвъртия го отведоха, защото федералните го търсели.

Да си сам бе все едно някой да ти прави масаж на тялото, само дето нямаше никой, но усещането бе същото.

Сега беше петък сутрин, десет часът, очите му бяха възпалени и му се искаше да си отреже шибаната глава и да я смени с друга, която не се кани да експлодира всеки момент.

Изпика се на пода в съседната стая, изплю се, за да освежи сутрешния си дъх, потри очи, докато намести фокуса, и изкара мотора на светло. Много силно свети това слънце, мамка му — а това хич не беше добре. Беше гладен, нямаше пари, време бе да се захваща за работа.

Трябваха му два часа, за да намери мексиканско момиче, което се разхождаше само по една странична улица, не се мяркаха никакви хулиганчета, които да й пазят честта. Задмина я с мотора, спря, слезе, тръгна към нея и тя веднага се уплаши. Но той продължи нататък и тя се успокои, точно тогава се обърна, сграбчи чантата й, после блъсна момичето на земята.

— Да не си мръднала! — нареди.

Тя не разбра думите му, но много добре усети какво има предвид по тона. Ритна я в ребрата за всеки случай, отиде до мотора толкова бързо, колкото му позволяваха тлъстините, качи се и кара към два километра.

В чантата имаше двайсет и четири долара, тенекиен кръст и снимки на малки мексиканчета в някакви маскарадни костюми. Взе парите, изхвърли останалото в една шахта, върна се на Булеварда, намери сергията, от която си купи хотдозите, и си взе още два, заедно с пържено яйце върху питка, полято с лютив сос, двойно кафе, което пресуши и си взе ново, ябълков сладкиш и една от онези малки кутийки мляко, каквито му даваха в училище и в затвора. Вече бе готов за изпитанията на деня.

Разходи отново портрета нагоре и надолу по Булеварда, но не предизвика нищо, освен мръсни погледи, до три огладня пак, насили се да продължи търсенето още няколко часа, докато най-накрая вече не можеше да издържа. Реши, че си е заслужил истинска вечеря, отиде в „Гоу-Джис“ и похарчи по-голямата част от парите на мексиканката за бифтек, царевица, пържени картофи, лук, двоен бананов сладкиш и още кафе. Каза на черната негърка да не спира да пълни чашата му и тя накрая му остави цялата кана.

Някой бе забравил част от вестник в сепарето му, но там нямаше нищо друго освен букви. Телевизорът над бара работеше — новини, спорт, времето, умряла работа. Изведнъж видя портрета на малкия плъх. Спря да яде полетите със сладка сметана банани и съсредоточи вниманието си. Сърцето му биеше силно — сигурно от кафето — беше нащрек и готов за дела, каквито и да са.

Кретенът по телевизията разправяше нещо за плажа — „твърди се, че е видян близо до «Оушън Франт Уолк» във Венис“.

Значи ще заебе онзи тъпак от „Пещерата“.

Време беше да тръгва на запад — но след като се стъмни. Ако малкият плъх го види, няма да е хубаво.