Джонатан Келерман
Били Стрейт (34)

34.

Небето е обсипано със звезди. Океанът реве по-силно от животните в зоологическата градина.

На плажа съм, под кея, мирише на катран и сол, студено ми е, въпреки че съм увит в черен найлон.

Навсякъде около мен има само мокър пясък, но аз намерих едно място под тези големи, дебели колони, които крепят кея. Не мога да заспя, защото гледам и слушам как вълните прииждат и се оттеглят, но и без това не се чувствам уморен. Океанът е черен като найлона, лунната светлина се разпада на малки точици по повърхността и чертае коса линия по водата. Студено е, много по-студено, отколкото в парка. Ако остана тук, ще ми трябва истинско одеяло.

Преди малко някакъв приведен човек мина по пясъка близо до водата. Само един човек на празния плаж, а и по начина, по който вървеше, като си пляскаше с ръце, скачаше нагоре-надолу през няколко секунди, разбрах, че е луд.

Когато слънцето изгрее, ще трябва да се махам.

Преди две нощи видях PLYR да убива онази жена и сега съм тук. Странно. Дори не съм направил никакво усилие. Просто се случи.

Сновях между булевард „Сънсет“ и страничните улици, преминавах покрай ресторанти, носът ми се пълнеше с мирис на храна, мъже с червени сака паркираха колите си, хората се смееха. Стомахът ми още е пълен, но устата ми започва да се пълни със слюнка.

Нямам никаква представа как ще свърши всичко, просто знам, че не мога да остана на едно място. Стигнах до един участък от „Сънсет“, който изглеждаше по-лъскав — хората бяха изтупани, имаше огромни билбордове, рекламиращи филми, дрехи и напитки. После видях клубове и още дебелаци, които стояха пред вратите им със скръстени на гърди ръце.

Клубът, пред който се случи всичко, се наричаше „А-Войд“ и беше на тъмен ъгъл до един магазин за алкохол. Беше боядисан в черно, а фасадата му бе облицована с черни камъни. Дебелакът, който стоеше пред него, пушеше и изглеждаше отегчен. Никой не се опитваше да влезе вътре. Пластмасова табела над вратата рекламираше групите, които свиреха: „Месни членове“, „Оргазмът на Елвис“, „Биячите“.

Магазинът за алкохол беше отворен и един човек с тюрбан седеше зад касата. Помислих да си купя дъвка и да открадна и други неща, но той ме огледа подозрително, когато прекрачих прага, затова си тръгнах. Точно тогава от „А-Войд“ излезе висок кльощав мъж с много дълга чорлава черна коса и с пъпки. Носеше някакви барабани, изтича при един черен бус, паркиран зад ъгъла, отвори задната врата и сложи барабаните вътре. Бусът бе очукан и издраскан, цялата му странична стена беше облепена със стикери. Не го заключи.

Направи още два курса, после влезе вътре и остана там.

Изобщо не заключи колата.

Дебелакът също се беше прибрал.

Промъкнах се покрай ъгъла и погледнах през дясното предно стъкло на буса. Имаше само предни седалки, останалата част беше багажник.

Отворих вратата. Нямаше аларма.

На мястото на шофьора намерих само боклуци — обвивки от шоколади, празни кутии и бутилки, парчета хартия. Може би радиото, ако мога да го продам… но как се сваля?

Тогава чух гласове и видях кльощавия да се появява зад ъгъла с гръб към буса. Говореше с някакво дребно момиче с руса коса с розов кичур по средата. Ако погледнеше насам, щеше да види буса, но тя бе съсредоточила вниманието си върху него. Изглежда, се караха. Той се обърна.

Беше прекалено късно да изскоча навън.

Затова скочих вътре, затворих вратата, хвърлих се назад и се скрих зад барабаните. Те бяха наполовина покрити с голям черен найлон и аз се мушнах отдолу и се ударих в металната им част. Много ме заболя, трябваше да прехапя устните си, за да не извикам.

Найлонът беше студен и миришеше на белина.

Задната врата се отвори и целият бус потрепери, когато нещо тупна до мен.

Затръшване на врата. Още едно.

Чух гласа на момичето да долита отпред:

— Страхотни бяхте, момчета.

— Глупости.

— Не, наистина мисля така, Уим.

— Бяхме скапани и всички разбрахме, че сме скапани, затова не ме баламосвай. Донесе ли ми якето?

— Ъ-ъ… извинявай, ще се върна да го взема.

— Мамка му! Връщай се бързо!

Вратата се отвори и пак се затръшна. Кашлица.

— Шибана кучка… — Моторът заработи и металният под мен завибрира. Опитах се да се хвана за нещо, за да не се изтърколя, но барабаните бяха кръгли, а аз не исках да вдигам шум, затова се притиснах към пода като паяк.

Радиото засвири. Той превъртя няколко станции, каза: „Мамка му, пълна гадост!“ — и го изгаси.

Чух звук от търкане, после щракване и усетих, че ми замириса на нещо познато.

Трева. В караваната заспивах, просмукан от тази миризма, и се чудех дали няма да увреди мозъка ми.

Затръшване.

— Ето го, скъпи.

— Знаеш ли какво е това? Агнешка кожа от шибаната Монголия или от Тибет, или нещо такова. А тези капси са изковани ръчно и сложени от сляп селянин, който преди това е казал някакви специални молитви, смъкнаха ми три кожи за него, а ти го забравяш! Мамка му!

— Извинявай, Уим.

И двамата пушеха. Никой не говореше. Моторът работеше, а аз притисках пръсти в пода и се стараех да не мърдам и да не дишам и се чудех къде ли щяха да ме откарат. Нямаше как да изляза, защото барабаните ми препречваха пътя към задната врата.

Поне беше топло.

— Дай ми да си дръпна пак — каза тя. — А, хубава стока.

— Ей, я не й прави свирка, върни ми я.

— Къде искаш да отидем, Уим?

— Къде ли? В Европа — къде според теб, мамка му? Вкъщи, искам да полегна.

— А не искаш ли да отидем до „Уиски“?

— Мамка му, не, от къде на къде?

— Нали ти така каза, не помниш ли?

— А?

— Преди да си тръгнем, си говорехме, нали? Да отидем след това и да проверим какво става в „Уиски“, някой твой познат може да е там, може да посвириш…

— Това си беше за тогава, сега е друго… някой познат. Как не! Познатите са пълна глупост. Действието само важи, а тази вечер бяхме кръгла нула — не мога да повярвам колко скапани бяхме. Скуч беше като бавноразвиващ се, а онзи на втория ред съм почти сигурен, че беше от „Гефън“^[1] и си тръгна рано — мамка му, ще умра, без да стана известен.

— Ще станеш извест…

— Я да млъкваш!

Бусът потегли, повървя малко на юг, после зави наляво, което значеше пак на запад. Уим караше гневно, натискаше газта, завиваше остро, удряше рязко спирачки.

След известно време момичето пак проговори.

— Хей, Уим?

Изгрухтяване.

— Уим? За това, което каза преди…

— А?

— Дето джойнтът не те хващал. Но има и други, нали? — Хихикане.

— Да бе, имах славна вечер и сега съм настроен за романтика. Само си затвори устата и ме остави да закарам колата до вкъщи. Не мога да повярвам колко скапани бяхме!

След това никой не проговори.

Опитвах се да отброявам всеки завой и чертаех мислено карта на пътя, но с всичките тези поврати изгубих нишката.

Най-накрая спряхме и си помислих, че ще ме спипат. Той щеше да си вземе барабаните, да ме намери и да си го излее на мен.

Опипах наоколо под найлона, търсех нещо, с което да се защитя, напипах студен метал, но не можах да го издърпам. Бях натясно.

Вратата се отвори, после се затръшна. Чуха се стъпки. Заглъхнаха. Изчезнаха.

Изпълзях изпод найлона. Целият бус миришеше като един голям джойнт.

Беше паркиран на тиха улица, цялата с жилищни кооперации.

Изкачих се на предната седалка, свалих стъклото. Можех да съм навсякъде. Може дори да ме е върнал в Холивуд. Въздухът навън беше студен, затова се върнах на предишното си място, успях да издърпам черния найлон, свих го под мишница, върнах се отпред и излязох.

Миризмата беше нова.

Сол. Риба и сол.

Веднъж, като бях малък, мама ме заведе на плажа. Пътувахме дълго с автобус от Уотсън. Не знаех точно кой е плажът и повече не се върнахме там, но пясъкът беше гладък и топъл и тя купи сладолед и за двама ни. Беше горещо, сухо и пълно с хора и останахме там цял ден, аз си копаех дупки в пясъка, а мама само си седеше по бански и слушаше радио. Не носеше слънчобран и двамата изгоряхме. Аз съм по-светъл от нея и бях по-зле, излязоха ми мехури, тялото ми гореше. През целия обратен път в автобуса пищях, мама ми казваше да пазя тишина, но не че имаше това предвид — и тя беше розова като дъвка и знаеше, че наистина ме боли.

Като се върнахме в караваната, тя се опита да ми даде вино, но аз не исках да го пия, мирисът му ми беше противен и въпреки че трябва да съм бил само на четири-пет години, вече я бих виждал пияна и се страхувах от алкохола. Тя се опита да ме принуди, като пъхаше бутилката към устните ми и държеше ръцете ми, но аз само извръщах глава и устата ми беше като залепена. Накрая ме остави на мира и легна и докато чувствах как всяка част от тялото ми гори като сварено месо, тя довърши виното сама.

Помирисах солта и си спомних всичко това.

И още нещо: как мама седи на хавлиената кърпа. Банските й са черни. Може би се надяваше някой мъж да я забележи, но никой не я забеляза, сигурно заради мен.

Ето ме пак тук. На плажа.

След него нямаше къде да отида.