Джонатан Келерман
Били Стрейт (38)

38.

Петра се събуди объркана в 6 и 30, главата й бе препълнена с мисли за Ран Банкс, Естрела Флорес, Рамзи, момчето с книгата за президентите. Уви се в халата и прибра сутрешния вестник.

Ето го, на трета страница, скицата й беше в средата на статията, не беше споменато името на художника.

Същността на статията не беше никакъв напредък: намекът бе ясен — полицаите пак само вдигат шум. Говорителят на участъка Салмагунди бе внимавал много да не придава огромно значение на възможността за наличие на свидетел. Момчето беше „само една от няколкото хипотези, по които работим“.

Последният абзац я накара да поеме рязко въздух.

Двайсет и пет хиляди долара награда бе обявена за всеки, който предостави информация за момчето или някакви други данни, които биха довели до арест на заподозрян. Парите се даваха от д-р и г-жа Евърет Боулингър, всички обаждания щяха да се приемат от детективите в Холивуд.

Нейният вътрешен телефон. Пълен капан. Трябва да са отишли направо при проклетия Шолкопф. Така не можеше да се работи.

По цял ден щеше да приема обаждания на откачалници. Дали Стю вече го бе видял?

При други обстоятелства съвсем нормално беше да му се обади, но вече нищо не беше нормално.

Облече се с първите дрехи, които извади от гардероба, взе вестника със себе си и подкара доста бързо към участъка.

Вече имаше десет съобщения на бюрото й. Девет души бяха забелязали момчето, а един луд от Фонтана твърдеше, че знае кой е убил Лиза. Какво ли щеше да стане следобед?

Стю още не бе пристигнал. Да върви по дяволите! Фурние беше излязъл.

Втурна се в кабинета на Шолкопф и размаха статията. Той седеше зад бюрото си, скочи и разпери ръка пред лицето й.

— Не ми се сърди. Родителите й вчера се бяха развихрили из града, отишли направо при заместник-началника Лазара, той ми се обади в десет вечерта. Трябваше да дойда да се оправям с тях. Бащата явно е пълен кретен, прави каквото си знае. Кой знае какво ще му хрумне след това!

Опитах се да те предупредя, идиот такъв, а ти ме натири.

— Можеше да ми се обадиш — каза Петра.

— Колкото можех да купя и „Майкрософт“ за десет долара — какъв смисъл имаше, Барби?

Прякорът й никога не я бе дразнил. Сега беше като бръснач, прерязал жив нерв.

— Работата е там, че…

— Работата е там, че аз ти пазя гърба от първия ден, а ти оставяш този да се намеси. Мен ме изкарват от леглото, Лазара ме гледа накриво, защото му се налага да работи до късно, изчезва някъде, оставя ме с хленчещата мамичка, татенцето държи шибани речи: след Менендез и О. Джей всички знаели, че полицията в Лос Анджелис не можела да намери престъпник и в затвора. Така че аз му давам каквото имам, твоето творение, като си мисля, че това ще го успокои. Той казва добре, какво ще го правите, а аз му казвам, търсим го, господин Боулингър. А той ми вика: „Доктор Боулингър“, после ми казва, че не е достатъчно, че иска някакви стимули и обявява награда. Аз се опитвам да му обясня, че наградите привличат предимно идиоти и че дори да искаме да дадем награда, това ще отнеме време. Той вдига телефона ми, обажда се на някакъв адвокат на име Хак и казва: „Говори с твоя приятел в «Таймс» и с другите ти приятелчета от телевизиите“. Показва ми, че Хак слуша разговора. И явно е така, вече е единайсет и той всичко е решил. Така че съди ме, че не те събудих посред нощ. Ако мислиш, че правата ти са нарушени, подай жалба. Междувременно обаче си върши работата.

И я отпрати с махване на ръка.

В сериалите в такива ситуации ченгетата предаваха значките и пистолетите си.

Но истинското ченге държи езика си зад зъбите. Тя обичаше работата си и участъкът беше като казарма, винаги е бил такъв, което означаваше желязна дисциплина, смърт за индивидуализма, йерархия. Срещу вятъра не се пикае.

Ето какво стана с Майло Стърджис. Беше работила с този детектив хомосексуалист по един случай, видя колко е добър. Но преди това беше чувала само ругатни по негово име. Имаше най-високата разкриваемост в Западен Лос Анджелис. Но за участъка това не бе достатъчно да компенсира факта, че спи с мъж.

Върна се на бюрото си, отстрани десетте съобщения и се обади на „Агенция Нанси Дауни“ в Бевърли Хилс. Жена с испански акцент й каза:

— Трябва да говорите с господин Санчес. Той е в другия ни офис, в Сан Марино.

Сан Марино и Бевърли Хилс. Покриваха скъпите квартали, на изток и на запад.

Там й вдигна един мъж с подобен акцент.

— Господин Санчес?

— Да.

Тя се представи, каза му, че търси Естрела Флорес.

— Аз също.

— Моля?

— Току-що ми се обади синът й от Ел Салвадор. Притеснява се, не я е чувал от неделя. Да не би да е във връзка с убийството на госпожа Рамзи?

— Просто искаме да говорим с нея, господине. Защо се притеснява синът й?

— Обикновено му се обаждала два-три пъти в седмицата. Каза, че я търсил в къщата на Рамзи, но му отговорил само телефонният секретар. И аз опитах, но същото се случи и с мен. Оставих съобщение, но никой не ми е позвънил.

— Госпожа Флорес е напуснала работата си при господин Рамзи, господине.

— Кога?

— В деня след убийството.

— О!

— Значи не ви се е обадила за ново назначение?

— Не. — Санчес звучеше обезпокоен.

— Да имате някаква представа къде би могла да бъде, господине?

— Не, съжалявам. Тя работеше за Рамзи от… почакайте, нека да проверя… ето. Две години. Никога не се е оплаквала.

— Къде е работила преди това?

— Преди това… не бих могъл да ви кажа. — По гласа му личеше, че е застанал нащрек.

— Не беше ли с редовни документи?

— Когато дойде при нас, документите й бяха редовни. Поне ни представи такива. Ние правим всичко, което е по силите ни да…

— Господин Санчес, не се интересувам от проблемите ви с имиграционните власти…

— Дори и така да беше, детектив, няма какво да крием. Всичките ни жени са с редовни документи. Намираме им работа в най-добрите домове и не може да има и сянка от съмнение, че…

— Разбира се — каза Петра. — Моля ви, дайте ми името и телефона на сина на госпожа Флорес.

— Хавиер — каза той и изрецитира един адрес в Санта Кристина в Сан Салвадор и телефона. — Той е адвокат.

— Значи не знаете къде другаде е работила?

— Каза ни, че е била наета от едно семейство в Брентууд, но само за три месеца. Нямаме име, не искаше да ги ползва за препоръка, защото били „неморални“.

— В какъв смисъл „неморални“, господине?

— Мисля, че има нещо общо с алкохола. Госпожа Флорес е много… морална жена.

Петра затвори и се замисли за изчезването на прислужницата. Ако Флорес е напуснала по собствено желание, защо не се е обадила на сина си? Не трябва много морал, за да се отвратиш от едно убийство. Дали не беше видяла нещо? Или пък да са я видели?

А сега накъде… да се обади пак на поделенията, за да види дали Флорес не се е появила някъде като жертва? Малко вероятно. Ако е била премахната от Рамзи, защото е могла да срине алибито му, той щеше да се е погрижил да скрие тялото.

По-добре да огледа пак ранчото „Хейвън“, да поговори с охраната, да им зададе дълго отлаганите въпроси. Така и така отива, би могла пак да се отбие при Рамзи, да му пусне някой намек за Флорес, да види как ще реагира.

Уил Фурние се появи в стаята на отдела и я повика с пръст. Изглеждаше ядосан. Да не би нещо, свързано с момчето? Тя бързо отиде при него.

— Какво има?

— При мен са едни хора, нямат търпение да се срещнат с теб. — Той посочи с глава към дъното на стаята.

Петра погледна и видя двойка над петдесет години, които стояха прави в коридора отпред. Добре облечени, притиснати един в друг.

— Родителите?

— Кой друг! — каза Фурние. — Налетях на Шолкопф, като идвах, той каза, че иска доклад от първа ръка и от тримата. Къде е Кен?

— Не знам. — Тонът й го накара да се взре в нея. — Какво точно искат те?

— Информация. Ти имаш ли?

— Не, а ти?

— Говорих с хора в няколко приюта и църкви, с нашите от детския отдел. Никой не знае за детето. Няколко социални работника смятаха, че може да са го виждали, но никъде не бил регистриран.

— Дете на улицата — каза Петра. Помисли си каква ли смелост трябва на едно единайсетгодишно момче да отиде само в парка.

— Хайде да се направим на утешители — каза Фурние. — Жена детектив и негър. Тези ми приличат на хора, които още смятат, че порцелановите джуджета в градината са голям майтап.

 

 

Госпожа Боулингър беше точно това, което Петра очакваше: миньонче, идеално поддържана, хубава, изстраданата красота на Пат Никсън. Тупирана коса, навита на ролки, с цвят на сухо шампанско обрамчваше кръглото й лице. Очертани вежди. Запазена фигура, облечена в черен костюм с консервативна кройка. Черни велурени обувки с ток и чанта. Зачервени очи.

Но съпругът й надминаваше всякакви очаквания. Петра си представяше едър мъж със свободни маниери, нещо като Рамзи. Д-р Джон Евърет Боулингър беше 1.60, максимум 60 кг, с тесни рамене и провинциално лице с провинциални черти: месест нос, малки тъмни очи, отпусната по скулите кожа като гумена маска. Плешиво теме, посивяла коса на слепоочията. Безупречно подрязана малка брадичка, можеше да играе ролята на Фройд в местния самодеен театър.

Носеше тъмен костюм с жилетка, бяла риза, сива вратовръзка с щамповани малки черни точки. Бяла копринена кърпичка в горния преден джоб. Копчета от оникс на ръкавелите. Обувки с бомбета, лъснати като с машинно масло.

Двама дребни хорица, хванали се един за друг като на погребение. Госпожа Боулингър продължаваше да се взира в стената пред себе си и кършеше ръце. Все още беше притисната в съпруга си, не вдигна поглед, когато Петра и Фурние се приближиха.

Д-р Боулингър веднага насочи вниманието си върху тях, наклони се с цялото си тяло напред, сякаш беше готов за битка. Когато стигнаха на три метра от тях, той каза на Петра:

— С вас говорих по телефона.

— Да, господине. Детектив Конър. — Тя протегна ръка и той изтърпя няколкосекунден допир до кожата си, преди да се отдръпне. После изтри длан в сакото си — о, господи!

Тогава тя си напомни: горкият човек е загубил детето си. Няма по-лошо от това.

Няма.

— Вивиан? — каза той и съпругата му бавно се извърна.

Очите й бяха съсипани, в ъглите им имаше мрежа от спукани капиляри. Ирисите й бяха светлосини — като на Лиза. В изящната структура на лицето й имаше нещо повече от намек за прилика с Лиза. Дали и Лиза щеше да стане такава — модерна матрона, закопчана догоре, безупречна отвсякъде?

— Детектив Конър, Вивиан — пропя докторът назидателно.

Изражението на Вивиан Боулингър казваше: „И какво, по дяволите, се очаква от мен да направя за това?“.

— Радвам се да се запознаем — каза и протегна ледена ръка.

Петра се усмихна.

— А това е детектив Фурние…

— Вече се запознахме с детектив Фурние — каза д-р Боулингър. — Къде е третият, Бишъп?

— Работи навън — каза Петра.

— Работи навън звучи, сякаш сади зеленчуци.

— Всъщност, господине — поде Фурние, — има нещо такова. Ние отглеждаме хипотези…

— Чудесно — каза Боулингър. — Знаете ли какво е метафора? А сега прекратете с глупостите и ни кажете какво сте отгледали за Рамзи.

Г-жа Боулингър се взря в него и пак му обърна гръб. Той не забеляза.

— Е?

Детектив на име Бърнстейн влезе в коридорчето с кафе в ръка, тръгна напред, но се обърна и влезе пак в стаята на отдела.

— Да поговорим някъде насаме — каза Петра.

 

 

И трите стаи за разпити бяха ужасни, по-малки от затворнически килии, без прозорци, очебийната стена с еднопосочното огледало, която повечето идиоти, вкарани тук, веднага забелязваха, но после забравяха.

И в трите миришеше лошо: пот, дезодоранти, евтини парфюми, цигари, хормони.

Тя избра номер 1, защото в нея имаше три стола вместо два. Фурние донесе и четвърти и те се скупчиха около малката метална масичка. Принудена близост. Г-жа Боулингър продължаваше да разглежда ноктите, коленете и обувките си, всичко друго, но не и хората наоколо. Хирургът изглеждаше готов да реже жива плът.

Петра затвори вратата и в помещението се възцари клаустрофобия. Г-жа Боулингър оправяше трикотажната си пола. Боулингър се опитваше да срази с поглед Фурние.

Опитваше се да доминира. С каква цел? По силата на навика?

Спомни си какво каза Рамзи за това как родителите на Лиза се опитвали да съсипят живота й.

— Нека да започнем, като ви кажа колко съжалявам за вашата загуба. Правим всичко, което е по силите ни, за да открием убиеца на Лиза…

Споменаването на името на дъщеря й накара г-жа Боулингър да изхлипа. Докторът не си направи труда да я утеши.

— Ние знаем кой е убиецът.

— Ако можете да ни приведете някакво доказателство, господине…

— Той я преби, тя го напусна. Какво повече ви трябва?

— За съжаление…

— Това момче, потенциалният свидетел — каза Боулингър. — Сигурен съм, че ще има реакция на наградата ни.

— Вече имаме няколко обаждания — каза Петра.

— Е?

— Все още не сме се свързали с тях, господине. Вървим по други следи.

— За бога! — Ръката на Боулингър се стовари върху масата. Жена му подскочи, но без да го поглежда. — Бъркам в проклетия си джоб, върша ви работата, а на вас не ви стига почтеност да направите каквото трябва…

— Ще го направим, господине — каза Петра. — Веднага щом можем.

— А защо сега не можете?

— Защото сме тук, господине — каза Фурние.

Ръката на Боулингър пак се вдигна и за секунда Петра си помисли, че ще се опита за удари Уил. Но юмрукът му замръзна във въздуха. Леко потрепери. Дали хирургът не беше на края на силите си, или беше от стреса?

— Ние ли ви бавим? Ние сме проблемът…

— Не, господине — каза Фурние. — Ние оценяваме вашата…

Ръката му пак се стовари.

— Вие — каза съвсем тихо — сте много груб. И двамата сте грубияни.

— Джон!

— Типично — каза Боулингър и изгледа Петра и Фурние поред. — Държавни служители. Значи не знаете нищо за това момче. Безценно, направо безценно. Върхът на подкрепата. Според мен ще се наложи да предприемем още една стъпка, Вивиан. Да наемем наш собствен…

— Престани, Джон. Моля те.

Боулингър се изсмя подигравателно.

— Съвсем сигурно е, че ще наемем наш собствен детектив, защото тези двамата очевидно не са…

— Млъкни, Джон!

Писъкът й изпълни стаята. Боулингър пребледня като платно и задраска по масата. Ноктите му не намериха за какво да се захванат и дланта му се отпусна. Без да се обръща с лице към жена си, той каза:

— Вивиан, ще ти бъда благодарен, ако…

— Просто млъкни, Джон! Млъкни, млъкни, млъкни!

Сега беше неин ред да вдигне ръка. Тя разсече въздуха като жив самолет и се стовари на гърдите й, точно върху сърцето. Жената избяга от стаята, като отвори рязко вратата, без да си прави труда да я затваря.

Фурние молеше с поглед Петра да я последва. Но дори д-р Злъч беше за предпочитане пред опечалената майка.

 

 

Петра я настигна в края на коридора, близо до стълбите, седеше на най-горното стъпало с прилепено до стената чело, а прическата с цвят на шампанско подскачаше при всяко ридание.

— Госпожо…

— Съжалявам!

— Няма нужда да се извинявате, госпожо.

— Много съжалявам, много, много съжалявам!

Петра седна до нея и понечи да обгърне с ръка тресящите се рамене. Под трикотажната дреха личеше дребно тяло. Петра помириса грима й, освежителя за уста, „Шанел №5“.

— Хайде да отидем някъде другаде.

Вивиан Боулингър се изправи и посочи към стаите за разпит:

— Не и при него!

— Няма — каза Петра. — Ще бъдем сами.

В стаята с автомата за закуски и кафе нямаше никой, затова въведе там жената и затвори. Не заключи. Само сложи един стол пред вратата, седна и посочи на Вивиан Боулингър да си избере стол до сгъваемата маса, която служеше за закусвалня на детективите.

— Кафе?

— Не, благодаря. — Гласът й вече беше тих, изпълнен с типичните за след истеричното избухване срам и умора. Малките й длани бяха скръстени върху покрития с черен трикотаж скут. Под блясъка Петра забелязваше следи от дълбоки бръчки, покрити майсторски с грим. Очите й бяха тревожни, с безнадежден поглед. Така контрастираха на останалия й външен вид, който беше толкова премерен.

— Съжалявам — повтори тя.

— Наистина няма нищо, госпожо. В такива ситуации…

— Когато всичко това свърши, ще го напусна.

Петра мълчеше.

— Щях да го направя тази година — каза Вивиан Боулингър. — А сега трябва да изчакам. Трийсет и шест години брак, ама че ирония! — Поклати глава и издаде ужасен звук, който повече приличаше на пищене на папагал, отколкото на смях. — Ходи по мръсници — продължи тя. — Мисли ме за глупава, че не знам. — Още един птичи звук. Той накара кожата на Петра да настръхне. — Евтини връзки с мръсници. А сега и Лиза си отиде.

Странно противопоставяне, но може би не бе така. Рекапитулираше нещастието си. Петра я изчака да продължи, но тя само допълни:

— Моята Лиза, моята красива Лиза.

Няколко мига мълчание, след това Петра каза:

— Госпожо, мислите ли, че Карт Рамзи го е направил?

— Не знам. — Отговори веднага. Беше мислила за това. Сви тъжно рамене и изстена.

Петра й даде хартиена салфетка. Тя се изтри.

— Благодаря. Много сте мила. Не знам какво да мисля. — Седна по-изправено, изглеждаше по-висока. — Джон си мисли, че може да купи всичко. Предложи на Лиза пари, за да не се омъжва за Картър и като не стана — още повече пари, за да се разведе с него. Толкова идиотско! Лиза и без това щеше да се разведе с него. Тя ми каза. Ако Джон се беше сближил с нея, можеше да си спести офертата. Но тя така си и остана. Лиза се разведе с Картър, но да не мислите, че Джон удържа на думата си?

Зловеща усмивка се появи на тънките й устни. Червилото и моливът бяха използвани за удължаване на границата с кожата и напълно променяха контурите на устата. Без сутрешния си грим тази жена би била неузнаваема.

— Не й ли плати? — попита Петра.

— Разбира се, че не. Не даде на Лиза и цент. Каза, че не говорел сериозно, че така или иначе било за доброто на Лиза и тя няма от какво да се оплаква. Лиза не му обърна внимание, знаеше с кого си има работа. Но все пак. Не мислите ли, че това е ужасно?

— Колко предложи той на Лиза?

— Петдесет хиляди долара. А сега да не мислите, че ще даде половината? — Тя поклати глава. — Не очаквайте от него да изплати наградата, детектив. Мъчно ми е за всички, които си мислят, че могат да получат някакви пари от Джон. Дали мисля, че Картър го е направил? Не знам. На мен той винаги ми е изглеждал почтен човек. После Лиза ми каза, че я ударил, затова не знам.

— Колко пъти ви е казвала, че я е удрял, госпожо?

— Само веднъж. Скарали се, Картър изгубил самоконтрол и я ударил. Било е повече от плесница — окото й беше насинено, а устната разцепена.

— Само веднъж — повтори Петра.

— Но и това беше прекалено много за Лиза. — Прозвуча самохвално. Дъщерята успяваше да се наложи по начин, който майката не бе успяла? — Каза ми, че няма да се примири. И аз бях съгласна с нея. Въпреки всичките неща, които баща й прави от трийсет и шест години, никога не ме е докосвал и с пръст. Ако беше, кой знае какво щях да сторя. — Вдигна чантата си и я хвана като оръжие. — Аз, разбира се, не знаех, че Лиза смята да говори по телевизията. Ако го беше споделила с мен, сигурно щях да я посъветвам да не го прави.

— Да не прави нещата прекалено публични ли?

— Безвкусни. Но сбърках. Защо да го потискаме навътре? Какъв е смисълът да мълчим, да изглеждаме прилични и изпълнени с вкус? — Тя проплака пак и се избърса със салфетката. — Дали мисля, че Картър го е направил? Защо не? Той е мъж. Те са отговорни за всичкото насилие по света, не е ли така? Дали съм сигурна като Джон? Не. Защото никой не може да бъде толкова сигурен, колкото Джон. — Тя стана. — Знам, че правите каквото можете, детектив. Джон иска кръв, но всичко, което аз искам… никога няма да го получа: искам си обратно моето малко момиче. А сега бихте ли били така любезна да ми извикате такси?

— Разбира се, госпожо. — Петра остана с нея, после й отвори вратата. — Ето визитната ми картичка. Ако се сетите за нещо, каквото и да е, моля ви, обадете се.

Двете се върнаха в коридора. Вратата на стаята за разпит беше още затворена.

— Бедният ви чернокож приятел — каза Вивиан Боулингър. — Джон има предразсъдъци. Наистина го презирам за това.

— Ще повикам такси — каза Петра. — За къде?

— „Бевърли Уилшър“. Той е отседнал в „Балтимор“.

Едва бе минало 9 сутринта, а Петра вече беше изтощена.

Времето, прекарано със семейство Боулингър, изсмука енергията й. Горкият Уил, още беше вътре.

Ама че двойка, дори да оставим настрана трагедията. Не бяха добър пример на семейство за Лиза. Докъде стигаше свободната воля на всеки от нас?

Купчината със съобщения беше нараснала. Още четири за момчето. Тя се страхуваше д-р Боулингър да не реши да се осведоми за обажданията.

В някои случаи се сближаваше със семейството на жертвата. А сега й се искаше да цапардоса д-р Боулингър до безсъзнание, потръпваше от птичия смях на госпожа Боулингър. Никак не беше добре. А Стю още го нямаше. Очевидно вече не му пукаше. Което не се връзваше с тревогите му за кариерата. Значи наистина е нещо в семейството.

Тя прегледа без резултат някои съобщения за изчезнали хора на име Флорес, когато затваряше телефона, Стю влезе.

— Добро утро.

Свежо избръснат, всеки косъм си беше на мястото. Носеше хубав каменносив габардинен костюм, лъскава сива риза, жакардова вратовръзка в опушени и червени тонове. Безупречен вкус.

Това я ядоса.

— Добро ли е? — попита го.

Той се обърна и излезе от стаята на отдела.