Джонатан Келерман
Били Стрейт (81)

81.

На следващия ден намериха тялото на Грег Балч, заровено под пръстта, сламата и конските фъшкии в хамбара зад къщата в Калабасас, с прерязано гърло, точно като на Естрела Флорес.

Погребан в лайната. Нямаше нужда от психоаналитик, за да се направят правилните изводи.

След като преобърнаха целия розов палат, успяха да открият само едно нещо, което приличаше на улика към мотива. Парче хартия в бюрото на Рамзи в спалнята. Една от многото обичайни дреболии. В средата на листчето пишеше: Л и Г?

Лиза и Грег. Под буквите имаше петно от пот, което според полицейския психоаналитик подсказваше за стрес. Много проницателно. Психологът беше небрежен с фактите, но разточителен на помпозност и предложи да поговори с Били Стрейт, за да го „поотпусне“.

Петра имаше друго мнение по въпроса и си го отстояваше.

Находката на Стю прибави нова перспектива: сюжет на „Отмъстителят“, описан в „Телевизионен справочник“ отпреди десет години.

Футболист се опитва да накисне най-добрия си приятел за извършено от него убийство и Дак Прайс разследва случая.

Може би след време това ще помогне на Стю да се чувства като част от отбора, но точно в този момент трябваше да се заеме с възстановяването на Кати. Тя най-накрая бе слязла на земята и се бе съгласила той да си вземе едномесечен отпуск заради нея.

Л и Г? Дали е имало нещо между Лиза и Балч? Или всичко се е случвало само в параноичния мозък на Рамзи? Или става въпрос за пари, може би Лиза и Балч са заговорничили да го оберат? Нямаше как да разберат, преди да получат цялата финансова документация от Лари Шик. А може би никога няма да стане ясно. Петра не се вълнуваше особено от този проблем.

Същото се отнасяше и за подробностите около убийството на Лиза — оставаше само да свърши бумащината. Предполагаше, че е станало по първоначалния сценарий: Рамзи е упоил Балч в неделя вечерта, измъкнал се е, проследил е Лиза и я е отвлякъл. Карал е мерцедеса, а не джипа. Били бе видял регистрационния номер. PLYR1.

Оказа се, че нищо повече не е видял. Поне не достатъчно, за да посочи човека без колебание. Момчето се бе превърнало в мишена за нищо.

Или може би Рамзи е сменил номерата на колите и все пак е излязъл с джипа. Или с някоя от другите коли. Имаше ги толкова много. Оставяше това на експертите.

Очистил е Естрела Флорес в гората, защото го е видяла да се измъква. Или е имало вероятност да го е видяла. Взел е лексуса на Балч за убийството й. Или може би Балч му е бил съучастник, все пак приятел в нужда се познава. Все едно. Рамзи го бе употребил и го бе захвърлил като ненужна вещ.

Футболист се опитва да накисне стар приятел… плагиатстваше от сценарий, който на всичкото отгоре беше слаб. Никакво въображение. Така е в шоубизнеса.

Големите акули в шоубизнеса сами се наричаха „играчи“.

Рамзи се правеше на играч, но прекрасно е знаел, че не е. Защото рейтингът му бе нисък, играта му бе пълна скръб и пенисът му не искаше да се втвърдява.

Да върви по дяволите! Сега най-много се тревожеше за Били.

Момчето беше вече шести ден в педиатричната клиника, където отначало се показа като труден пациент. Петра изостави работата си по книжата, прати по дяволите обажданията на Шолкопф и прекарваше по-голямата част от времето си край леглото му. Когато си тръгваше, на нейно място застъпваше терапевт от болницата. Отначало Били не обръщаше внимание и на двамата. На третия ден започна да приема книгите и списанията, които Петра му носеше. На четвъртия ден Рон я заведе на вечеря в „Балтимор“ в центъра.

Хубава вечеря, всъщност — прекрасна. Усети как ръката й търси неговата. Начинът, по който той я слушаше, я възбуждаше. Дотогава се бе чудила дали случилото се между тях бе в резултат на напрежението от разследването.

Сега, след като всичко се уталожи, за своя най-голяма радост тя откри, че го желае повече от преди. Може би скоро ще се запознае и с дъщерите му.

Красиви мечти… Не се залъгваше, че момчето ще се възстанови лесно от психическите си травми, затова се бе обадила на Алекс Делауер, психолог, с когото бе работила и на когото имаше доверие, приятел на Стърджис, човек, който би направил всичко за кауза, в която вярва. Но Алекс бе извън града заедно с приятелката си и щеше да се върне днес.

Междувременно Били продължаваше да лежи в болницата за лечение с антибиотици и захранване, а в коридора, на пет метра от вратата му, го пазеше полицай. Петра не виждаше смисъл в това, но така бе разпоредил Шолкопф. Сигурно се чувстваше виновен, а и имаше за какво.

Униформеният полицай пред вратата на Били имаше работа само веднъж, когато Сам Ганзър настоя да види момчето. Напористият старец бе настръхнал, изправен лице в лице с ченгето, сочеше с пръсти и вдигаше много шум, докато Петра не се намеси и каза, че Ганзър може да види Бил, но преди това го почерпи едно кафе в барчето, за да го успокои.

Той искаше да знае какво ще стане с момчето, след като го изпишат от болницата. Похвали Петра за смелостта й, нарече я „истински герой“, но не искаше и да чуе тя или някой друг да изпратят детето в „някакъв тъп пансион, знам всичко за тях — по дяволите, ще го осиновя, но няма да ви позволя да му сторите това“.

Петра обеща, че ще се погрижи за Били. И нейната глава бе замаяна от идеи за осиновяване.

Били имаше нужда да лежи в болница поне три седмици. Кошмарната среща му се размина само с едно повърхностно охлузване, но медицинските изследвания показаха слаба бактериална инфекция на дробовете, гъбички на краката, леко повишено кръвно налягане и наченки на язва на стомаха. Последните два симптома според лекарите се дължаха на стрес. Как не! Най-много ги тревожеше инфекцията и затова му вливаха антибиотици венозно. Още никой не му бе казал за майка му. Делауер обеща да се справи с това и Петра бе благодарна, че няма да е тя.

Убийството на Илзе Егерман никога нямаше да бъде официално разкрито, но Петра бе сигурна, че Рамзи е заклал и нея. Колко малко оставаше да я преметне — е, смирението беше полезно за душата. Полезно и за кариерата й. В бъдеще ще внимава, преди да строи хипотези.

Опита се да си представи как Рамзи и Илзе са се запознали: бил е на гости у Балч в „Ролинг Хилс“, пийнали си по някоя бира като стари приятели, тръгнал си е към къщи, пътят към Хоторн е бил лек и приятен, решил е да се отбие на кея. Дали и в онази вечер се е дегизирал? Дали е действал по предварителен план? Или може би фактът, че Илзе е чужденка, е бил най-добрата му защита против разпознаване? „Отмъстителят“ така и не можа да стигне до Европа.

Психичното му заболяване предполагаше, че е убивал и други жени. Ще помоли да я освободят от това задължение — нека хората от ФБР се позабавляват, или който там иска да обира лаврите. Шолкопф вече даваше пресконференции, на които разказваше за своето разследване.

Все още нямаше никакви вести за наградата. Д-р Боулингър и съпругата му се бяха върнали в Охайо, за да довършат подготовката за погребението на Лиза, и не отговаряха на обажданията на Петра. Независимо дали наградата се полагаше по закон на Били, той я бе заслужил морално. Боулингър сигурно щеше да се опита да се измъкне. След всичко, което той причини на Били, на Петра й се искаше да си плати, но какво би могла да направи? Може би анонимно обаждане в някой вестник щеше да свърши работа. Или г-жа Боулингър щеше да успее да се наложи.

Всичко това не беше толкова важно. Засега Били спеше, подпомогнат от обилна вечеря и успокоителни.

Ангелско лице, бяло и гладко, излъчващо такова спокойствие.

Наведе се и го целуна по челото, излезе от стаята и отиде да доведе терапевта.

 

 

На излизане от болницата я пресрещна един от администраторите, мъж на средна възраст на име Банкрофт.

— Как е нашият малък герой, детектив Конър?

— Добре.

Банкрофт я хвана за ръката, но бързо я пусна, когато тя се взря в дланта му.

— Ако имате малко време, детектив, при мен има един човек, който би искал да говори с вас.

— Кой?

— Елате в кабинета ми, моля.

 

 

Кабинетът му бе просторен, обзаведен с мебели със синя облицовка от туид, имитиращи колониален стил. Върху претъпканите възглавници на столовете седяха две жени над шейсетте. Едната беше набита, широкоплещеста и под малката й шапчица стърчеше вълниста посивяла коса. Носеше строг старомоден костюм от туид, а погледът й би разтопил и айсберг. Другата беше много слаба, косата й бе боядисана в конячен цвят, носеше стилни бижута и съвсем лек грим. Беше облечена в тъмносин костюм, който приличаше на „Шанел“, а обувките й бяха в тон с тоалета. Лицето й бе издължено и болезнено изпито. Вероятно някога е била красива. Сега изглеждаше уплашена. Петра бе озадачена.

— Детектив — каза Банкрофт, — това е госпожа Адъмсън. Тя и покойният й съпруг бяха едни от най-щедрите ни дарители.

Лек акцент върху миналото време. Банкрофт премигна. Слабата жена се усмихна. Ръцете й бяха бледи, с изпъкнали вени и тук-там се виждаха петна — признак на чернодробно заболяване. Петра забеляза, че единият й показалец чертае малки кръгчета върху дамската й чанта. Великолепни обувки, великолепен костюм, но също като дрехите на по-набитата жена, изглеждаше стар и говореше за отминало величие.

Другата жена не бе представена. Тя разглеждаше Петра, като че ли ще я купува.

— Е, ще ви оставя да си поговорите — каза Банкрофт и излезе.

Набитата жена също стана и никак не изглеждаше доволна.

— Благодаря ти, Милдред — каза й г-жа Адъмсън.

Милдред кимна мрачно, преди да затвори вратата.

Г-жа Адъмсън се обърна към Петра. Устата й се опитваше да произнесе нещо и най-накрая промълви:

— Моля ви, наричайте ме Кора. Извинете ме, че отнемам от времето ви, но… — Вместо да продължи, тя извади нещо от чантата си и й го подаде.

Цветна снимка на Били. Малко по-малък — може би на единайсет. Седеше на един кей и махаше.

— Откъде имате това, госпожо?

— Моя е. Аз направих снимката.

— Познавате Били Стрейт?

Долната устна на жената затрепери и очите й се изпълниха със сълзи.

— Това не е Били Стрейт, детектив Конър. Това е Били Адъмсън. Уилям Брадли Адъмсън младши. Моят син. Покойният ми син.

Петра погледна гърба на снимката. Там на ръка бе написано: „Били, Ароухед, 1971“. Цветовете бяха малко поизбледнели. Трябваше да го забележи. Какъв детектив беше?

Момчето се усмихваше, но нещо не беше наред — усмивката беше пресилена.

Кора Адъмсън бе скрила лицето си зад кърпичката.

— Може би сега бих направила някои неща по друг начин — каза тя, — но не… откъде бих могла да знам?

— Какво да знаете, госпожо Адъмсън?

— Простете ми, не искам да правя сцени, нека събера мислите си… Били — моят Били — беше единственото ни дете. Беше много умен, сам се научи да чете на четири години. Завърши право преди тринайсет години и веднага започна да практикува като юрист в Профсъюза на селскостопанските работници. Покойният ми съпруг бе убеден, че това увлечение ще премине, че е вид протест, предизвикателство към света на капитала. Но аз знаех по-добре — Били от малък беше внимателен и фин. От дете не искаше да наранява никого, дори отказваше да лови риба. Бил старши обичаше риболова, но Били отказваше да ходи с него. Деня, в който направих тази снимка, двамата с Бил се бяха скарали за това. Баща му настояваше да го научи веднъж завинаги да мята въдицата. Били плачеше и не искаше да се качи в лодката, не искаше да убива нито едно живо същество. Най-накрая Бил му каза, че няма да стане никакъв мъж, затова да си остане зад полата на майка си. Той точно така и направи. Но беше разстроен, защото обичаше баща си. Снимах го, за да го развеселя.

Петра се взря в снимката. Същите очи, същата коса. Същата трапчинка на брадичката. Господи, дори и изражението беше същото!

— На дванайсет стана вегетарианец — каза Кора Адъмсън. — Бил пак реши, че това е временно, но Били повече не се докосна до месо и риба… мисълта ми се губи, докъде бях стигнала, да — селскостопанските работници. Били би могъл да си намери работа във всяка компания в страната, но избра да пътува из щата с работниците, да следи за нарушения и да живее техния живот. Изглеждаше щастлив, после изведнъж се появи вкъщи и каза, че напуска и че си е намерил работа в кантората на един независим прокурор. Но и там не беше щастлив и скоро напусна. След това се пусна по течението, пътуваше из щата с една стара кола, пусна си коса, брада, вършеше правни услуги на различни безплатни клиники, не искаше да се установи. Разбирах, че нещо го гризе, но той не искаше да ми каже какво. Не се задържаше вкъщи, за да разговаряме. Баща му беше толкова гневен… той постоянно пътуваше, без да ми остави телефон или адрес. Знаех, че е объркан, но отказваше да промени положението си.

Тя се изправи на стола и замачка кърпичката си.

— После, през един уикенд, той се появи в къщата ни в Ероухед. Имахме гости, бизнеспартньори на баща му, и Бил се засрами от начина, по който изглеждаше синът му. Били не се впечатли, искаше да говори с мен. Дойде в стаята ми късно вечерта, донесе една свещ и я запали. Каза, че е дошло време да се изповяда. И ми разказа, че имал връзка с едно момиче в Делано, тя пътувала там, където има работа, била млада, непълнолетна. И забременяла. Или поне така казвала. Били не бил виждал детето, защото се уплашил, когато тя му казала, още повече че беше юрист. Заради възрастта й излизаше, че е прелъстил непълнолетна. Освен това се притеснил, че някой опонент може да научи и да го използва срещу профсъюза. Вместо да поеме отговорността си, той дал на момичето всичките си пари и напуснал града. Тогава постъпил в кантората на независимия прокурор. Но мисълта за нея не го оставяла на мира и започнал да обикаля Калифорния с надеждата да я открие. Каза, че името й било Шарла и че не била много изтънчена, но имала добро сърце. Така и не успял да я намери. Каза ми: „Да погледнем истината в очите, мамо. Ако го исках достатъчно силно, щях да я намеря, нали? Не съм убеден, че го желая. Татко е прав, аз съм страхлив и безгръбначен и за нищо не ме бива“. Казах, че споделянето му с мен говори за изключителен кураж, че все още има възможност да оправи нещата. Обещах да направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна да намери момичето и да осигури финансово детето. Ако такова съществува, тогава бях скептично настроена и мислех, че момичето просто е закъсало за пари. Това го вбеси. Започна да блъска по леглото и да крещи, че съм като всички останали, че и за мен всичко било само пари, пари, пари. След това духна свещта и изскочи от стаята. Никога не го бях виждала такъв и бях поразена. Реших да го оставя да се поохлади. На другата сутрин намериха трупа му да плува по езерото Ароухед. Казаха, че било нещастен случай. След това изобщо не потърсих момичето. Не бях сигурна, че историята е вярна. От време на време наистина се чудех… и тогава видях снимката във вестника. И веднага разбрах. А сега вие го намерихте, детектив Конър.

Петра хвърли още един поглед към снимката и й я върна. Всичко съвпадаше, нямаше начин да не е вярно, а и хронологически събитията се подреждаха. Уилям Брадли Адъмсън. Уилям Брадли Стрейт.

— Какво искате да направя за вас, госпожо Адъмсън?

— Детектив, знам, че нямам право на… може би няма законови права, но от морална гледна точка… това дете. То може да е моят внук. Няма друго разумно обяснение. Сигурна съм, че можем да го докажем чрез генетични изследвания. Но не сега, не и след всичко това, което е преживял. Искам да му… помогна. — Изведнъж сведе поглед към скута си. — Вече не разполагам със средства, както преди. Съпругът ми имаше… неприятности, преди да почине.

Петра се усети, че кима съчувствено.

— Истината е — каза Кора Адъмсън, като все още избягваше погледа й, — че от няколко години живея от спестяванията си, но знам как да разпределям бюджета си и в никакъв случай не съм бедна. Като научих за Били — за този Били — плановете ми веднага се избистриха. Живея в абсурдно голяма къща, която от известно време обмислям да продам. Досега ми липсваше мотив — и воля — да променя живота си. Сега вече всичко е ясно. Къщата няма ипотеки. Като я продам, дори и след данъчните удръжки ще имам достатъчно, за да живеем с внук ми съвсем прилично.

В тона на жената се прокрадваше умолителна нотка. Вижте я само, издокарана в „Шанел“, седи и се моли на Петра за родителските права. Какво да кажеш на това?

Кора Адъмсън вдигна глава.

— Сигурно всичко е било за добро. Много привилегии също могат да създадат проблеми.

Няма как да знам, искаше да й отвърне Петра, но вместо това само кимна.

— Обожавам децата, детектив Конър. Преди да се омъжа, преподавах в училище. Винаги съм искала много деца, но Били се роди трудно и лекарите ми забраниха. След загубата на Били, Бил и родителите ми, най-тъжният миг в живота ми беше, като научих, че няма да мога да имам повече деца. — Слабата бледа ръка се вкопчи в ръкава й. — Искам да ви убедя, че искрено вярвам, че имам какво да предложа на това дете. Няма извинение за липсата на… Детектив Конър, бихте ли се заели да ми помогнете?

Жената впи поглед в очите на Петра. Беше отчаяна и изпълнена с очакване.

Делауер пристигаше тази вечер в града. Защо не беше тук в този момент?

— Моля ви — каза Кора Адъмсън.

— Да го обсъдим — отвърна й Петра.