Джонатан Келерман
Били Стрейт (46)

46.

Както казваше Рокера Моран — ако някога бе имал добър мотор, то не го бе забелязал.

Беше на трийсет и освен четирите месеца като пазач в онзи боклучарник в Салинас, не бе работил никога. Занаятчийските глупости в пандиза не се брояха — така и не бе лежал в истински затвор, само в местни дупки, общински арести, пиянство и хулиганство, месец тук, месец там.

Животът му дължеше нещо, преди да умре. Това беше сигурно.

Мотор, за какъвто душицата му изгаряше. Като „Шавълхед“ от 72-а, карбуратор „Зенит“, компактен, лъснати ламарини — лъскав навсякъде, гладък като коприна хром. Или нещо по-аеродинамично, „Погхо Фиштейлс“, безоловни клапи, матирана рама с много копчета. Дай му повече пространство като пистите на летище „Кенеди“ или просто дълго равно пространство, ако не искаш да се изкефиш чак толкова много. Облицована седалка с облегалка, защото го болеше гърбът, особено сутрин.

Двойна седалка. Хромирани дръжки за пътника отзад, защото там трябва да седи някое маце и да трепери за скъпоценния си живот, докато вятърът я блъска бясно в лицето.

Не Шарла, тази дрогирана кучка. А някое като онези момичета, снимани във „Волният ездач“. Скоростта ще я възбуди, ще спрат на някой мотел и той ще й даде малко рокерско свинско за обяд.

Мамка му, ако имаше мангизи, щеше да има и всичко това.

Сегашният му мотор беше истинска архаична гадост, сглобен от ръждясали части, съединени с лепило, повторни заварки и молитви. Дори беше сложил и някои японски, но на места, където не се виждаха. На рамата имаше емблема на „Харлей Дейвидсън“, но въпреки всички части с тази марка, там можеше да пише и „Пълен боклук“.

Поне вдигаше шум. Японските никога не вдигаха толкова шум.

В деня, в който хвана автобуса за Бейкърсфийлд, от три дни поред нямаше никакви проблеми. Но бързо загази. Бедите: стартерът не даваше искра, контактите бяха попилени. Най-лошото бе, че жиците в токовия изправител бяха по-заплетени от косата на Шарла. Минимум сто долара дотук, а и трансмисионният ремък изглеждаше готов да се разпадне, още две десетачки.

Всичко, което му бе останало от помощите на Шарла, беше шейсет долара и той ги взе, остави я да хърка и започна мъчителното си пътешествие пеша към автобусната спирка на Болса Чика.

Знаеше, че шейсет нямаше да го оправят при Спанки, но можеше да изхвърли боклука от работилницата, да свърши някоя работа в къщата му — неговата кучка вечно правеше ремонти.

Всичко, само пак да тръгне на колела.

Докато пътуваше в шибания автобус, мазните латиноамериканци вътре се взираха в него. Влажните им кафяви очи сякаш задаваха въпроса, който би задал всеки малоумник: Къде ти е моторът, човече?

Защото беше рокер, само като го погледнеш и разбираш, че не се вози на автобуси. Всяко пътуване под покрив беше гадно.

Изглеждаше наистина като рокер, по дяволите! Джинси, толкова пропити с машинно масло, че щяха да останат прави, ако излезе от тях, черна тениска XXXL със знака на „Ангелите на смъртта“, въпреки че наоколо нямаше Ангели. Капси, обковани ботуши, кожа, кожа, кожа.

Хубава, прилепнала по главата му шапка — мамка му на закона за каските!

Автобусът изяде дванайсет от шейсетте му долара, закъсня, спираше по пътя, за да остави мазниците в овощните градини. Отне му половин ден да стигне до рокерския магазин и когато пристигна, там беше претъпкано. Някакви рокери за през уикенда се тълпяха да гледат новите машини, които Спанки бе стегнал. Разни костюмари цъкаха пред страхотни модели „Риджитс“ от 95-а, два „Софтейлс“ и няколко антики, от които топките му се стегнаха. Само виж този „Накъл/Пан“ — тъмночервен лак с нарисувана в розово мадама.

Богати лигльовци разглеждаха стоките, сякаш разбираха нещо. Спанки им обясняваше, целуваше задниците им.

А ако някой лигльо си купеше мотор, какво щеше да бъде — лигльо на мотор.

Рокера се разходи из шоурума, разгледа частите, прелисти последния „Ездач“ — момичето на месеца беше латиноамериканка, но я погледни тези кафяви зърна!

После отиде в работилницата зад магазина, където двама механици работеха по моторите. Двама кретена, които никога не бе виждал.

Пак мексиканци! Какво му ставаше на Спанкстър!

Най-накрая лигльовците си тръгнаха с брошурите си и Спанки се върна зад щанда, разпусна плитката си и развя половинметровата си коса — мамка му, пичът посивяваше. Нямаше никаква мръвка, лицето му беше като на скелет, зъбите му бяха скапани, мръсникът приличаше на самата смърт. Кога е сложил очила?

Рокера отиде до щанда. Спанки държеше бутилка бира в едната си ръка, дясната му беше покрита с татуировки от рамото до пръстите. Но не и лявата, на нея беше изписано само името на жена му, Тара — на бицепса. Веднъж Рокера го попита за това, а Спанки каза: „С лявата си бърша задника, като индусите“.

Странно.

— Здрасти, пич! — каза Рокера.

Спанки не вдигна поглед. Изгълта половината бира, взе една брошура за събора в Чиликот и се направи, че чете. Рокера зачете обратната страна. Първокласен събор, на Деня на труда, чак в Охайо. Господи, как му се ходеше там, да се разходи заедно с групата покрай затвора, а братята зад решетките да вдигат юмруци в знак на солидарност.

Спанки продължаваше да чете, без да му обръща внимание.

— Чиликот — каза Рокера. — По-хубаво е само в Стърджис, нали? Или може би на Възпоменателния ден в Лакония, нали?

Спанки продължаваше да го пренебрегва.

Рокера се изкашля и накрая кльощавото копеле вдигна поглед.

— Здрасти, пич! — каза той. — Какво става? — Спанки изчака малко, после каза: — Бюъл.

Нарече го с името, което Рокера мразеше.

— Здрасти, Спанк! — Рокера вдигна ръка да си плеснат дланите.

Спанки не помръдна. Хвана брадата си с ластика за коса и тя заприлича на сива конска опашка. Довърши бирата си и хвърли бутилката зад рамо в кофата за боклук.

— Никакъв кредит, Бюъл. Все още съм ти ядосан за онези подвижни колела.

— Платих ти, пич.

— Да бе, след две години. Такива колела щях да ги продам за два дни. На теб ти трябваха две години.

Което беше пълна глупост — колелата бяха втора употреба, свалени от някаква бракма и поправени, едното беше напълно скапано на мястото, където изхвърчалият чакъл го беше ударил и вдлъбнал.

— Спанк…

— Забрави, Бюъл.

— Виж какво, става въпрос за няколко дреболии. Имам и мангизи.

— Колко?

Рокера измъкна една двайсетачка и една десетачка. Спанки погледна парите, като че бяха кучешки лайна.

— Хайде, пич, нали знаеш, че не правя номера.

Спанки въздъхна и гърдите му хлътнаха, сякаш бяха бузи на мадама, която прави свирка. Нямаше косми по гърдите и ръцете, но сивата брада, която тръгваше от очите му, беше по-гъста от на Дядо Коледа.

— Това е предплата — каза Рокера.

— Да бе, едно нещо ще ти кажа: няма да получиш нови части. Ако ти дам нещо, то ще е само от остатъците.

— Добре — каза Рокера. — Нека да погледна.

— Да погледнеш? Мислиш, че за трийсет долара можеш да погледнеш?

— Трийсет в предплата, пич. Моята ще получи пари следващата седмица. — Пълна лъжа. Шарла не очакваше никакви доходи до края на месеца. — Веднага щом ги вземе, ще ти платя, лично ще ти ги донеса.

— Лично? — Спанки се усмихна и вързаната му брада се размърда като цял топ прежда. — Защо не ми ги преведеш, Бюъл? Вече всичко се превежда по банков път — ти някога правил ли си го, Бюъл?

— Разбира се. — Пълна лъжа.

— Имаш си банкова сметка, нали? Ние имаме. Имаме и компютър. — Спанки потупа касовия апарат. — Всичко е компютъризирано, Бюъл. Имаме още един компютър отзад за поръчка на части. Имаме и електронна поща. Знаеш ли какво е електронна поща, Бюъл?

Рокера не отговори. Ама че задник! Стори му се, че Спанки прилича на… евреин. С тази брада беше като равин — трябваше да му сложи само една шапка и да го прати в шибания Израел.

— Електронна поща, Бюъл. Пращаш съобщения от компютъра, телефонните обаждания са без пари. Можеш да си поръчаш и мръсни снимки от компютъра, Бюъл. Аматьорски, анални, по лицето, всичко. Или просто можеш да си ползваш електронната поща, за да напишеш на някой задник: „Да ти го начукам“ — каквото си поискаш. Това, което искам да ти кажа, Бюъл, е, че светът вече е друг, хората трябва да се променят с времето. Едно време човек можеше да си седи на задника и да си сглобява мотора, да живее безплатно. А сега ти трябват пари не само за бензин.

Рокера го изгледа със смесица от съжаление и презрение. Накъде биеше този мръсник?

— Сега трябва да правиш нещо, Бюъл. Да произвеждаш стоки или да си в обслужването — като например да правиш мотори и да ги продаваш. При мен идват лекари, адвокати, вече продавам и мерцедеси, много вървят. Хората произвеждат разни неща.

— Адвокатите — каза Рокера — произвеждат повече лайна, отколкото една мечка за цяла година.

Спанки не се засмя. Дори не се усмихна.

— Точно така, Бюъл. Затова могат да си платят частите, а ти се опитваш да ми пробуташ трийсет долара.

— Хей, пич…

— Да, да, искаш да разгледаш купчината с части втора употреба, добре, но това е за последен път, човече. Но преди това ще отидеш до магазина и ще ми купиш нещо за хапване. — Спанки почеса вътрешната страна на лявата си ноздра. — Три сандвича, мекички, един с говеждо, с допълнителни подправки и допълнителен сос. И един със сирене. И голяма кола. Ако ми купиш вечеря, може и да ти дам да поровиш. Поне ще свършиш нещо, няма да произведеш стоки, но ще ме обслужиш. Всичко вече е икономика, Бюъл.

 

 

Магазинът за бързо хранене беше на три преки и всяка стъпка беше болезнена за петите на Рокера, които носеха всичката тази тежест, а обувките не помагаха много. Бедрата му се виждаха през мърлявите джинси. Когато стигна, беше изпотен от усилието. Поръча храна за Спанки, като погледна намръщено момчето зад щанда. То започна с: „Да, господине?“, но като видя лицето на Рокера, усмивката му изчезна.

Канеше се да си тръгва, когато го видя на една от масите.

Вестник от Лос Анджелис. Не четеше вестници, на кого му пукаше какво пише в тях. Но в този имаше портрет, който привлече вниманието му.

Мамка му, и това ако не приличаше на домашния плъх на Шарла!

Взе го. Трябваше му доста време, докато изчете статията докрай, и се наложи да я прегледа два пъти, за да се увери, че е разбрал. Винаги му е било трудно да чете, думите за него не носеха никакъв смисъл, някои букви изобщо не можеше да разчете. Неговият старец му викаше, че е бавноразвиващ се, само кой го казваше — шибаният безработен портиер, който умря на четирийсет и пет от изсъхнал черен дроб. И майка му се беше посветила на алкохола, но поне не му додяваше. И тя не можеше да чете добре.

Най-накрая я прочете. Истина ли беше? Свидетел на убийство? В Холивуд?

Пак разгледа портрета. Приличаше изцяло на малкия плъх.

Трябва да е той, изчезна преди колко — преди четири месеца?

А децата винаги бягат в Холивуд. И Рокера беше живял там, старият малоумник го преби, след като се оказа, че ще трябва да повтаря десети клас за трети път. Накрая си каза: Мамка му, тръгвам си.

И тогава се качи на „Сивата хрътка“, след като открадна пари от джинсите на малоумника. Беше уплашен, като пристигна там, градът беше огромен, но той вървеше изправен, показваше на хората, че няма да търпи простотии.

Беше израснал доста и изглеждаше по-голям за възрастта си, имаше малко проблеми по улиците на Холивуд, където изтръгваше насила пари от малки деца, грабеше нещастни старчоци, открадна един японски мотоциклет от паркинга на хотел „Рузвелт“, разглоби го, продаде частите, купи си на старо мотор, сглобен от „Харлей Дейвидсън“, и „Шавълноуз“ от един рокер, който пиеше в „Пещерата“.

Най-хубавия мотор, който някога бе притежавал. Някой му го открадна под носа.

Спеше в една изоставена сграда на — къде ли беше? — „Аргайл“. Да, „Аргайл“, голям празен апартамент, пълен с наркомани, вонеше на повръщано и лайна и никога не можеше да се наспи там, винаги внимаваше някой да не го докопа. Ръстът му помагаше, както и жестоките побои над всеки по-дребен, който му се изпречеше на пътя. А след като намушка онзи негър, защото го гледал не както трябва, му се разнесе слава и репутацията му се вдигна.

Черното кожено яке, което си взе от една разпродажба на „Ван Найс“, го сближи с рокерите в „Пещерата“. Един от тях му продаде фалшива лична карта, за да може да влиза и да пие. Стана много гъст с тях, мислеше се, че ще го приемат в някое братство, после те престанаха да се държат приятелски, той така и не разбра защо.

Та децата със сигурност бягат в Холивуд.

И плъха ли? Защо не? Малкото лайно беше прекалено дребно, за да се бие за оцеляване, сигурно си продаваше кльощавия задник, поемаше го отзад, вероятно вече имаше СПИН.

Нямаше го от месеци. Шарла все още поплакваше от време на време и той трябваше да й крещи, за да млъкне, мамка й. Плачеше, а не правеше нищо, за да намери плъха. Правеше се, че й пука, ама че тъпа курва! Веднъж се изправи посред нощ, седна в леглото и взе да вика за някакви гадняри, изкрещя го много пъти, той я разтресе и я попита какво, по дяволите, е това. Тя го погледна и му каза: „Нищо, каубой. Имах кошмари“.

Време беше да продължи нататък, да си намери истинско гадже.

Двайсет и пет бона, това би могло да е начинът.

Вече имаше предимство пред останалите: познаваше Холивуд, познаваше и онзи плъх.

Ако трябва, ще зареди мотора си с кръв, но пак ще отиде.

 

 

Когато се добра до караваната, вече отдавна се бе стъмнило.

Шарла беше в кухнята и пиеше бира.

— Здрасти, каубой, къде беше?

Без да й обръща внимание, той намери фенерче, излезе и го закрепи със скоч на дръжките на мотора, след това започна да монтира частите, които бе донесъл. Контактите бяха чисто нови, задигна ги, когато Спанки не гледаше. Както и последния „Ездач“. Момичето на месеца беше Джоди от Ел Пасо, Тексас. Тези тъмни зърна. Казваше, че обича да се вози на мотор без гащи.

Прекарваше си много добре, когато вратата на караваната се отвори. На нея застана Шарла по тениска и шорти, без обувки. Ръцете й бяха на кръста и се усмихваше така, сякаш си просеше целувка.

— Влизай вътре и ми приготви нещо за ядене — каза той.

— Какво ще кажеш за една целувка?

— Направи ми нещо за ядене. Мърдай!

Тя го погледна като обидено дете.

— Какво искаш за ядене?

— Това, което искам, го няма, затова ми приготви две от онези полуготови вечери. Макарони със сирене и пържола — хайде, мърдай!

Тя се подчини. Поне за едно нещо я биваше, кучката.

 

 

До единайсет вечерта успя да запали мотора, напълни стомаха си и изпи три бири.

Двайсет и пет бона! Беше като онези ловци на награди.

Шарла го чакаше да свърши и да се опита да го настрои романтично. Той дръпна главата й към скута си и свърши бързо.

Изпръхтя, вдигна си ципа, беше готов да тръгва! Докато тя беше в банята и си плакнеше устата, той претараши портмонето й и намери още пет долара на монети. Вече беше на вратата, когато тя тръгна след него и каза:

— Хей!

Без да й обръща внимание, той провери в джоба си за ключовете.

— Къде отиваш, каубой?

— Излизам.

— Пак ли? — Мразеше този тон, като от радио пред разпад. Тя го хвана за ръката. — Недей, каубой, че ти току-що се прибра.

— А сега изчезвам.

— Недей, не искам да оставам сама.

— Гледай телевизия.

— Не искам да гледам телевизия, искам компания. Освен това — тя запърха с мигли и сложи ръката му върху едната си гърда, — аз те направих щастлив, какво ще кажеш и ти да го направиш за мен?

От докосването й, от начина, по който изглеждаше и говореше, му се доповръща. Винаги така ставаше. Приискваше му се, свършваше и после му се струваше като парче месо.

Издърпа ръката си. Тя пак го сграбчи и замрънка.

— Като толкова много ти се иска — каза той, — иди да се чукаш с онези гадняри.

— А? — отвърна тя. — За какво говориш? За бръмбарите ли?

Това го обърка, когато се объркаше, полудяваше. Зашлеви я с опакото на ръката си през лицето, тя се строполи до кухненския плот и остана там — вече нито помръдваше, нито спореше.

Отвори вратата — нощта беше топла — после я затвори с ритник.

След секунди вече се носеше по отбивката към паркинга за каравани. Като стигна до шосето, се сети да запали фара си.