Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (9)

IX

Придобил отново вяра в себе си, аз излязох и тръгнах уверено към Северната болница, която се намираше съвсем наблизо, на левия бряг на Елдън, недалеко от университетската кула. Най-доброто разрешение — при все че можеше да се сметне като „понижение“ — беше очевидно да потърся назначение като ординатор в някоя от големите градски болници, където щях да имам ограничени, но все пак сигурни възможности да продължа проучванията си. Избрах Северната не само защото беше удобна и много известна, но и защото познавах секретаря й, Джордж Кокс.

Предполага се, че влизането в една градска болница може да предизвика смут у всекиго, но аз минах с равнодушието на вътрешен човек през редица постлани с тухли коридори покрай заплашителната армия от облечени в бели блузи санитари, болногледачи и сестри. Влязох в канцеларията на секретаря и седнах до писалището на Кокс, наблюдавайки няколко мига как подписваше набързо цял куп листове за храна.

— Кокс — казах аз, когато видях, че привърши, — бих искал да постъпя при вас.

Той ме погледна, усмихна се сърдечно и запали цигара. Беше здрав, набит, тридесет и две годишен мъж с плоско, грозно, добродушно лице, подстригани руси мустаци и груба, зачервена, мазна кожа с безброй разширени пори. Беше извънредно силен — цялото му същество излъчваше безгрижна жизненост — и разнообразните излишества, които си позволяваше, като се почне с непрестанно пушене и се свърши с това, което сам наричаше „търкаляне по керемидите“, не накърняваше ни най-малко здравето му. Увлечен в атлетиката, той бе представлявал като студент университета при всички известни състезания, а сега, като не искаше да скъса връзките си с едно заведение, заради което бе чупил почти всичките си кости, бе скочил ловко на тази административна длъжност в университетската болница.

Най-после отговори с мрачна шеговитост:

— Управителят още не е решил окончателно да се оттегли. Когато реши, ще ви съобщя.

— Не се шегувам — отвърнах бързо аз. — Искам наистина да постъпя като ординатор при вас.

Той беше толкова изненадан, че мъчно можа да се отърве от усмивката си.

— А какво става с асистентството?

— Свърши се внезапно… тази сутрин.

Кокс се размърда на стола си и загаси грижливо угарката на пода.

— Жалко, Шенън. Нямаме нито едно свободно място. Току-що направихме всички назначения за следващите шест месеца, а ординаторите до един изглеждат отчайващо здрави.

Последва мълчание, изпълнено с тракането на пишеща машина отвъд стъклената преграда. Виждах, че този добър човек се чувства неудобно, почти стеснително, задето лекар с моите знания е принуден да търси набързо едно неподходящо назначение. А знаех, че отговорът му е напълно искрен.

— Добре, Кокс. Ще опитам тогава в Александринската.

— Да, вижте там — настоя той. — Да им позвъня ли?

— Благодаря — казах аз. — Ще отида лично.

Отидох в болницата Александра. В голямата Източна, в крал Джордж, безплатната кралска; с една дума, направих с растящо огорчение изтощителна и безполезна обиколка на всички болници в града. Никога не бе ми минало през ум, че може и да не успея в търсенето на работа. Забравил бях, че през време на войната, за да се задоволят извънредните нужди, медицинският курс бе така съкратен и ускорен, че стотици младежи и девойки бяха изкалъпени и изхвърлени набързо с диплома в ръка от аудиториите на пазара. Като последица от това лекарското съсловие беше претрупано и аз бях само един от множеството.

Това обстоятелство ми се натрапи още по-остро през следващите няколко дни, когато се наредих между безработните пред уинтънската служба за настаняване на лекари. В болниците нямаше никакви свободни места. Можех да откупя за три хиляди лири право на свободна практика. Можех също, ако желая, да получа двуседмично заместничество в отдалечения остров Скайл, но докато размишлявах доколко си струва труда да приема това временно разрешение, случаят бе грабнат под носа ми от бледия младеж с очила, застанал зад мен. В края на седмицата бях принуден за мой срам да потърся по-възрастната мис Дийри в малката й канцеларийка под стълбите.

— Много се извинявам, мис Бет. Не мога да ви платя тази седмица. Нямам ни стотинка в джоба.

Тя се отдръпна в сянката като дебнеща змия, погледна ме със страдалчески укор и каза с благочестиво благородство:

— Така и предполагах, докторе… Защото имам известен опит… за жалост. Нашите правила в такива случаи са, разбира се, строги. Но вие сте отдавнашен клиент на пансиона и можете да останете.

Когато излизах от светилището, почувствах с благодарност, че мис Бет бе проявила голяма толерантност към мене. Но уви! Не беше в нрава й да проявява тази добродетел за дълго и тъй като дните ми минаваха в безуспешно търсене, тя все по-често замълчаваше на трапезата, въздишаше мъченически и ме поглеждаше от време на време с примирение на светица, около която натрупвам дърва на кладата, или насочваше умишлено разговора към тревожните въпроси за цената на електричеството и поскъпването на месото. Забелязах също, че порциите ми започнаха постепенно и с математическа точност да намаляват. Най-после, за да не се чувствам като просяк, аз започнах да не се вестявам на вечеря, като разчитах да притъпя глада си с хляба и сиренето, които мис Ейли смогваше да внесе скришом в стаята ми.

В края на месеца, колкото и да отбягвах мис Бет, почувствах, че развръзката не е далеко и че скоро ще се озова на улицата, вън от Ротсей, без никакъв подслон. Тъкмо по това време, един съботен ден, мис Ейли ме извика от стаята ми, защото ме търсили по телефона. Обаждаше се Спенс.

— Наредихте ли се вече, Шенън? — Докато аз се колебаех какво да отговоря, защото се срамувах да призная поражението си, той продължи: — Ако не сте, току-що научих, че в Далнейрската селска болница имало вакантна длъжност. Заведението е малко, за заразноболни, а тамошният лекар, доктор Хейнс, напуска някак неочаквано. Спомняте ли си Хейнс? Изглеждаше винаги полузаспал. Според него нямало много работа. Ще имате предостатъчно свободно време. Помислих, че мястото може да ви интересува… особено защото е по пътя за Ливънфорд… към вашия край.

Щом започнах да му благодаря, той прекъсна разговора и аз трябваше да закача слушалката, като си казвах колко добър приятел е спокойният и ненатрапчив Спенс. Ломекс не бе се обадил нито веднъж. Трябваше да получа на всяка цена това място, а тъй като Далнейр беше близо до Ливънфорд, почти неволно се сетих как да постъпя. Време беше да се простя с последните останки на гордостта си.

Върнах се в стаята си и съчиних с голяма мъка едно писмо до единствения човек, на когото знаех, че мога да разчитам. Заех една марка от мис Ейли и пуснах писмото в пощенската кутия в хола. После, щом почна да се мръква, увих микроскопа си в калъфа от зелено сукно и го занесох през парка в Хилър, заложната къща зад университета, която обслужваше специално останалите без средства студенти. Заложих моята вещ за осем лири и петнадесет шилинга. Микроскопът беше Лайц, струваше навярно двадесет гвинеи, но аз не умеех да се пазаря и взех без възражения парите.

Без да обръщам внимание на дългокосия млад чиновник с издаден зад ухото молив, засилващ общата му изостреност — който, след като сключи мъчната сделка и отрече последователно всички достойнства на микроскопа ми, беше готов да разговаря сега любезно за времето — аз поставих в един плик седемте лири, дължими на мис Бет за четириседмичния ми наем. Пет шилинга, стойността на билет отиване и връщане до Ливънфорд, прибрах в горния джоб на жилетката си. Оставаха ми още тридесет шилинга и тъй като споменът за едномесечните лишения, оскъдната храна, коричките хляб и парченца сирене нахлу като вълна в съзнанието ми, реших безразсъдно да похарча веднага тия пари за вечеря в близката гостилница Роб Рой, много известно заведение, покровителствано от факултета и предлагащо превъзходна местна кухня.

Когато излязох от Хилър и, облизвайки се вече, тръгнах по задния булевард — всъщност една павирана пътека, извиваща между смоковници към възвишението, където се издигаше университетът — съгледах внезапно някаква самотна женска фигура, леко приведена от тежестта на учебниците, с унесено и тъжно изражение, което ме прониза болезнено, щом познах, че тази девойка, слизаща бавно по същата пътека към трамвайната спирка, е мис Джин Лоу. Тя вървеше с наведена глава и впит в земята поглед и няколко секунди не ме забеляза, но когато стигна на двадесетина крачки от мене, предупредена сякаш от всичките си сетива за опасното присъствие на чуждо същество, вдигна замъглените си очи, които срещнаха моите.

Тя трепна, поспря се за миг, после продължи пътя си, а лицето й, наглед равнодушно и поизцапано от работата през деня, още по-дребно и уморено от всеки друг път, стана по-бяло от брашното на баща й. Искаше да отвърне поглед, но не успя и тъмните й очи останаха въпреки волята й приковани в мене, със смаяно, изплашено, почти виновно изражение. Бяхме вече толкова близо, че ароматът на уиндзорския сапун докосна ноздрите ми. Какво ставаше с мене? Внезапно вълнение сви сърцето ми при тая близост. А тя вирна глава, отмина ме студено и изчезна почти незабавно от моето зрително поле.

Не се обърнах да я погледна, но появата на тази унила и самотна фигура ме развълнува и разстрои до непоносимост. Защо не я заговорих? Толкова лесно би било, както имах пари, да направя любезен опит за помирение, като я поканя да вечеряме заедно. Отчаян и ядосан от глупостта си, най-после се обърнах. Но тя си бе отишла, изчезнала в полумрака, който се спускаше бързо под разлистващите се смоковници. Тогава изругах.

После… не мога да обясня следващата си постъпка, за която съжалих още щом я извърших, нито ще се опитам да защитя нещо явно незащитимо, но тъй като съм се обрекъл на истината, трябва да призная със срам станалото.

Както вървях нагоре из тесните стари улички зад университета, продължавайки да се укорявам, стигнах до църквата „Рождество Христово“, където в първите години на студентството си ходех всеки ден и където все още, въпреки неустановения ми живот и гибелните душевни противоречия, посещавах службата; тук именно, повлечен от неотменим вътрешен подтик, идвах от време на време в момент на умиление, да се покая в полумрака, да обещая, че ще стана по-добър, да излея сърцето си и да си изляза ободрен и утешен.

Обзет от непреодолим подтик, като че някой ме сграбчи и хвана изотзад, аз вдигнах глава, премигах и се вмъкнах бързо и несъзнателно в църквицата, изпълнена с лекия мирис на тамян, вощеници и влага. После, вършейки сякаш престъпление, мушнах бързо трите смачкани десетшилингови банкноти в запечатаната желязна кутия до вратата със сив надпис „Сен Венсан де Пол“ и се измъкнах, без дори да погледна към олтара.

„Така! — обърнах се без ни най-малко удовлетворение аз към светиите, които биха ме видели. — Стой сега без вечеря, прокълнати глупчо!“