Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (8)

VIII

Цяла нощ не можах да заспя, мислейки за несигурното си бъдеще. Стаята беше студена, през прозореца, който държах винаги отворен, чувах тракането на нощните трамваи по Пардайк роуд. Шумът пронизваше главата ми. От време на време откъм корабостроителниците долиташе глухият стон на някой параход, който се спускаше с прилива по течението на реката. От съседната стая не се чуваше никакъв шум. Легнал по гръб, сложил ръце под главата си, аз предъвквах горчивите си размишления.

Това, което Ъшер не можеше да разбере, беше вътрешният подтик, или ако искате, наречете го вдъхновението, което ме водеше към моите проучвания. Как можех да ги изоставя, без да изменя на съвестта си на учен, направо казано, без да се продам? Желанието да установя истината за тази епидемия, да открия нейния странен бацил, беше непреодолимо. Не можех да се откажа от него.

Станах още щом съмна. Когато се обличах, скъсах плетения пуловер, който носех под сакото си — отдавнашна дреха, към която се бях привързал, защото не бях я свалял през цялата война. Започнах да се бръсна ядосан и се порязах. После изпих чаша чай, изпуших една цигара и тръгнах към университета.

Беше прекрасно мразовито утро, всички изглеждаха в най-добро настроение. Минах покрай група девойки, увили с шалчета главите си; те се смееха и бъбреха, отивайки на работа в джилморската пералня. Тютюнопродавецът на ъгъла чистеше витрината си.

Чувствах се все още потиснат и огорчен, а колкото повече наближавах сградата на Института по патология, толкова по-неспокоен ставах, защото, уви, да се появя както подобава беше подвиг, надвишаващ силите ми. Когато влязох в лабораторията и видях, че целият състав е вече налице, почувствах как пребледнявам.

Всички ме наблюдаваха. Отидох до чина си, отворих всички чекмеджета и започнах да вадя оттам книгите и книжата си. Тогава професор Ъшер се приближи към мен.

— Приготвяте се за работа ли, Шенън? — Държането му беше рязко, като че моето подчинение се разбираше от само себе си. — Когато привършите, бих желал да поговоря с вас за плана на работата ни.

Поех си бързо и дълбоко дъх, за да заговоря със спокоен глас.

— Не мога да се заема с тази работа. И още тази сутрин напускам института.

Пълно мълчание. Направил бях явна сензация, но не почувствах задоволство от това. Усетих, че очите ме засмъдяха. Ъшер се мръщеше предизвикателно. Разбрах, че не е очаквал такъв изход.

— Схващате ли какво значи да се откажете така внезапно от асистентството?

— Обмислил съм всичко.

— Професорската колегия ще постави несъмнено лоша бележка срещу името ви. И никога не ще ви се удаде нов случай.

— Ще се примиря със съдбата си.

Защо мърморех едва чуто? Исках да бъда спокоен и хладнокръвен, особено след като недоумението и досадата бяха изчезнали от лицето му и той ме гледаше с явна ненавист.

— Добре, Шенън — каза строго той. — Вие постъпвате невероятно глупаво. Но щом настоявате, не мога да ви спра. Просто си измивам ръцете от цялата работа. Отговорността ще падне изцяло върху вас.

Той сви рамене, обърна се и тръгна към кабинета си, а аз продължих да си прибирам книжата. Когато ги подредих и ги вдигнах с две ръце, хвърлих поглед към лабораторията. Полуусмихнат както винаги, Ломекс разглеждаше ноктите си, а Смит, застанал гърбом към мене, се занимаваше с привидно безразличие с клетките. Само Спенс прояви загриженост и прошепна, когато минах покрай чина му:

— Обадете ми се, ако мога да ви бъда полезен.

Това беше все пак съчувствие към моята гибел. Кимнах му и вдигнах глава, но когато минавах през двойната летяща врата, купчината книги се залюля и въпреки усилията ми излетя от ръцете ми. Трябваше да коленича в тъмния коридор, за да събера пипнешком имуществото си.

Навън хладният въздух лъхна разгорещеното ми лице и аз почувствах смущение, че се прибирам толкова рано; вълнението ми се увеличи още повече, когато едва не се препънах в кофа със сапунена вода в тъмното преддверие на Ротсей. Къщата ми се стори някак чужда, с още по-спарен въздух.

Качих се в стаята си, измих по навик ръце, седнах пред масата и загледах опушените тапети. Какво ще правя? Още преди да си отговаря на този въпрос, вратата се отвори и мис Ейли влезе с вехта престилка и подпетени пантофи, с метла и лопатка за смет в ръка. Тя трепна леко от неочакваното ми присъствие.

— Какво има, Роб? Да не сте болен?

Поклатих отрицателно глава; тя ме наблюдаваше загрижено и мило.

— А защо не сте в университета тогава?

Поколебах се за миг, после изплюх направо истината.

— Напуснах, мис Ейли.

Тя не настоя за повече обяснения, само ме погледна безмълвно, продължително, с прекрасно, почти нежно изражение. После духна кичура, надвиснал над избледнелите сини очи, и каза:

— Не се тревожете, Роб. Ще си намерите друго място.

Тя замълча; после, за да ме отвлече сякаш от собственото ми нещастие, добави:

— Една беда не идва никога сама. Тази сутрин ни напусна мис Лоу. Съвсем неочаквано. Такова прекрасно девойче! Отива да учи за изпитите у дома си.

Посрещнах с мълчание тази вест, но унилото ми лице се изчерви виновно под чистосърдечния поглед на мис Ейли.

— Хайде, хайде — заяви тя. — Така не бива.

Тя напусна стаята без други обяснения, но след малко се върна с чаша мътеница и парче кейк. Как бе успяла да измъкне тия скъпоценности от кухнята под острия поглед на сестра си, не мога да си представя. Тя седна и с явно задоволство започна да наблюдава как ги изядох, защото не желаех да я оскърбя. За мис Ейли храната беше лек за повечето злини — едно напълно разбираемо убеждение в такъв дом.

— Така! — извика тя, когато свърших.

Една-единствена дума. Но какво изобилие от чувства вложи тя в нея! И какво насърчение ми вдъхна нейната доброта.

Бъдещето ми се стори сега не толкова мрачно. В смутената ми душа израсна бавно решение като слънце, което изплува из сиви мъгли. Ще продължа самостоятелно работата си и ще я завърша успешно как да е, къде да е, съвършено сам. Защо не? Други са работили при почти непреодолими мъчнотии. Стиснах пестник и го стоварих върху масата… Ще го сторя, ей богу. Ще намеря някъде работа още сега… незабавно… и ще продължа.