Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (32)

V

Беше неделя, въздухът на Истършоус се огласяше от камбанния звън на обвитата в бръшлян черква. За да утежни сякаш още повече мрачното ми настроение, утрото беше светло и топло. А в каменните вази на оградената с парапет тераса гераниуми и бегонии чертаеха пъстри арабески.

Докато се обличах, намусен и полусънен, гледах през прозореца как обитателите на Истършоус се насочват отвред към храма, голяма готическа сграда от червени тухли, засенчена от няколко високи бряста.

Първи минаха мъжете от източното крило, придружени от Броган и още трима помощници на Скемън, внушителна група в сиви работнически дрехи, тежки обувки и леки кепета, защото повечето работеха из полето или в работилниците. Едни бяха весели и усмихнати, други мълчаливи, неколцина бяха мрачни — защото между „не опасните“ имаше и „опасни“, които често отказваха да се подчиняват на персонала. Една група изглеждаше съставена от по-отбрани, макар и не така яки мъже в тъмни костюми и бели колосани яки — те стояха една степен по-високо и изпълняваха специални задачи: да карат колите с въглища и дърва до кантара или да записват с мастило изпращаното в пералнята бельо. Застанал вече пред входа, Полфри ги въвеждаше с добродушна усмивка и кимаше приветливо с плешивата си глава.

След малко се показаха жените от северното крило в черни празнични рокли; между тях познах няколко камериерки и прислужнички в трапезарията. И те бяха от една и съща категория с мъжете.

След това се явиха високопоставените господа, придружени от Скемън, който се бе нагиздил с най-новата си униформа и даваше тон на другите. Най-малко дванадесетина души от тази група се бяха докарали със смокинги и цилиндри. Това беше, ако желаете, „висшето общество“ на Истършоус.

След влизането на джентълмените в свещената сграда настъпи кратка почивка… Един дилетант засвири на органа; в същия миг, смятайки, че тържеството ще бъде незавършено без тях, се появиха дамите от западното крило, но не наведнъж, като безлична тълпа, а една по една или най-много по две заедно, водени от сестра Шед. Те вървяха бавно, в най-хубавите си дрехи и внимаваха да не влачат роклите си в праха. Заобиколена от раболепна свита, една дама пристъпваше важно и тържествено сред тази група. Дребна, слаба, с посивели коси, остро носле и светли стрелкащи очи сред сухо като пергамент лице, тя беше в светлолилава рокля с дантелена украса на гърдите и голяма шапка с щраусово перо.

Всички бяха вече влезли, камбаните бяха престанали да звънят, когато Гудол се показа във всекидневния си костюм и забърза към черквата, където го чакаха, за да започнат богослужението. Когато влезе и той, аз се отдалечих намръщено от прозореца, взех ключа си и слязох.

Беше третият неделен ден от месеца, аз бух дежурен през целия ден или поне до шест часа, но отидох най-напред в лабораторията, откъдето бях излязъл само преди шест часа, за да прегледам колодиевата торбичка, която ми служеше за диалузивна мембрана. Да, тя изпълняваше отлично предназначението си. Работата ми вървеше сега както трябва. Взех статив с десет стерилни парафинови епруветки и налях във всяка по един кубичен сантиметър диализирана течност, после ги запуших грижливо, номерирах ги и ги поставих в инкубатора.

Постоях още малко, мрачен и замислен, усещайки в тила си острата болка, която се появяваше при преумора. Пиеше ми се кафе, но не можех да си наложа да отида на закуска. Да, този път вече нямаше грешка. Не след много щях да отделя нуклеопротеин, който ще се окаже сигурно много по-ефикасен от първоначалната ми ваксина. Тогава ще мога да кажа, че съм завършил делото си. Изцяло. Всичките ми нерви се свиха при тази мисъл. Но не изпитах никакъв възторг. Само някакво мрачно, горчиво задоволство.

В стаята за закуска в северното крило на мъжкото отделение изядох филия препечен хляб и изпих три чаши черно кафе. Приятно ми беше, че съм сам — при все че нямах нищо против Полфри, едно добродушно и безобидно същество. Двустишието, съчинено от сестра Стенуей, му подхождаше напълно:

Обичам аз нашия Полфри, сърцето му е добро,

и щом не го дразните, не ще ви стори зло.

Запалих цигара и вдъхнах дълбоко дима, за да заглуша сякаш непрестанната болка в сърцето. Всичко бе свършено вече, но Джин пак изникваше понякога ненадейно до мене и аз трябваше да я прогонвам безмилостно, с мъчителна тръпка. Отначало скърбях и изпитвах съжаление към себе си. Сега към мъката се бе прибавило парливо огорчение, което я превърна в стомана. Дълбок, разяждащ гняв против живота бушуваше в мене.

Станах, слязох в аптеката и започнах да приготвям бром и хлорал за обща употреба. Аптеката беше тиха, мрачна, с тъмни махагонови ламперии и приятна миризма на лекарства, старо дърво и червен восък, която успокояваше разбунтуваните ми нерви. Истършоус бе почнал напоследък да ми се нрави. Първоначалното неприятно чувство бе изчезнало. Помирил се бях с ключа, топлите коридори в стил „рококо“ и обществените класи в този усамотен малък свят.

В коридора се чуха стъпки, след миг прозорчето се вдигна и в него се показаха главата и раменете на сестра Стенуей.

— Готово ли е? — запита тя.

— Една минутка — отвърнах кратко аз.

Тя остана да чака, докато изпълнявах последните поръчки по списъка за западното крило.

— Не ходите ли в черква?

— Не — отвърнах аз. — А вие?

— Денят е премного хубав. Освен това, нямам този навик.

Погледнах я. Тя срещна погледа ми без каквато и да е видима промяна в безизразното лице. Лъскавият черен бретон със синкави отблясъци се спускаше под формената шапчица върху бялото чело. Научил бях, че през време на войната е била омъжена за летец, който по-късно се развел с нея. Но това не я вълнуваше, както изглежда. Човек не можеше никога да разбере какви са чувствата й, нищо като че ли не можеше да наруши безразличното държане и пълното й равнодушие, сякаш животът не струваше ни пукната пара и трябваше да се изживее безгрижно или просто да се захвърли.

— Не сте идвал нито веднъж в нашата гостна. — Тя говореше преднамерено бавно, сякаш се подиграваше. — Сестра Шед се чувства много засегната от това.

— Нямах време.

Извинението би ме изказано малко рязко.

— Защо не наминете тази вечер? Откъде знаете — може пък да ви хареса.

В гласа й прозвуча леко предизвикателство, което раздразни веднага изтощените ми нерви. Погледнах я намръщено и настойчиво. Големите й очи гледаха не само насмешливо, но и многозначително.

— Добре — казах неочаквано аз. — Ще дойда.

Тя се усмихна леко и продължи да ме гледа, докато прибираше лекарствата, които бях наредил на гишето. После си тръгна, без да продума. Бавните й движения бяха нехайни, изпълнени с чувствена нега.

През целия ден бях неспокоен и разстроен. След обеда записах състоянието на болните от източното крило на мъжкото отделение, а в три часа занесох дневника в жилището на доктор Гудол, в предното крило на главната сграда.

Отвори ми възрастна прислужница, която се върна да съобщи за идването ми и след миг дойде да каже, че управителят си почива, но въпреки това ще ме приеме. Последвах я в кабинета му, просторна неподредена стая с ламперии от някакво кафяво дърво, осветявана само чрез едно готическо прозорче с жълтеникави стъкла в оловни рамки и нарисувани гербове. Завит с карирано одеяло, доктор Гудол лежеше на диван до голямата камина.

— Трябва да ме извините, доктор Шенън. Почувствах се недобре след богослужението и взех здрава доза морфин. — Той изказа това съвсем просто, с натежал поглед в свитото от болки жълтеникаво лице. — Монтен ли сравняваше жлъчните колики с мъките на осъдените грешници? И аз съм от тия страдалци.

Той остави книгата, която му подадох, и ме погледна втренчено изпод натежалите клепачи.

— Изглежда, че се чувствате добре у нас. Радвам се. Не обичам да сменям персонала си. Ние имаме тук големи възможности, доктор Шенън… в нашата малка планета. — Той замълча със замечтано, странно унесено изражение. — Не ви ли е минало през ум, че сме някакво особено племе, със собствени закони и обичаи, добродетели и пороци, обществени и интелектуални класи, със собствено реагиране срещу трудностите в живота? Хората от другия свят не ни разбират, присмиват ни се, може би се страхуват от нас. Но ние сме въпреки това граждани на вселената, символ на човешката несъкрушимост пред силите на природата и съдбата.

Сърцето ми замря неволно, когато той се наведе към мене и продължи с все същия унесен блясък в тъмните, мънички зеници.

— Моята задача, доктор Шенън, целта на живота ми е да създам едно ново общество от тия болни, загубени хора. Трудно… О, да! Но не и непостижимо. А какви възможности, докторе!… Когато привършите сегашните си изследвания, мога да ви представя невероятно широко поле за научна дейност. Ние едва започваме да разбираме болестите, от които страдат нашите пациенти. Мозъкът, доктор Шенън, човешкият мозък, с цялата своя тайнственост и величие, розов и прозрачен, който блести като прекрасен плод в тъничките си обвивки, в черепната кухина… Какъв сюжет за проучвания… каква омагьосваща тайна за разгадаване!

В гласа му звучеше възторг. За миг помислих, че ще отлети в още по-замайващи висини, но макар и може би с усилие, той се овладя. Погледна ме бързо, помълча за миг и ме освободи с мрачна, подкупваща усмивка.

— Не работете прекалено, докторе. Човек трябва да отдава от време на време заслуженото и на чувствата си.

Излязох от дома му още по-объркан, очарован, възбуден и смутен. Той упражняваше винаги такова въздействие върху ми. Но тази вечер то беше по-силно от всеки друг път.

Просто не можех да си намеря покой. Кръвта ми кипеше така, като че ще пръсне жилите ми. Човек трябва да отдава от време на време заслуженото и на чувствата си, каза доктор Гудол.

Макар и да си казах няколко пъти, че няма да отида, към осем часа почуках на вратата на сестринската гостна и влязох. Трябваше да намеря някакъв отдушник за тези трескави, мъчителни мисли.

В края на дългата трапеза, където имаше още остатъци, от които личеше, че почти целият персонал се бе навечерял и напуснал стаята, седяха сестра Шед в униформена рокля, диетичката мис Петън и сестра Стенуей, облечена „неслужебно“, в тъмносиня пола и бяла копринена блуза. Разговаряха приятелски; първа ме забеляза сестра Шед, която вдигна глава като наперен гълъб.

— О, значи Мохамед дойде при планината! — Тя изрече радостно поговорката. — Много сме поласкани, разбира се.

Мис Петън, възрастна жена с червено лице, ме поздрави с кимване. Изражението на сестра Стенуей беше спокойно и равнодушно. За пръв път я виждах в неформено облекло. Лъскавият бретон се очертаваше по-ярко на челото, а мекият плат на блузата се спускаше свободно върху плоските гърди.

— Не сте ли привършили? — запитах аз.

— Не сме започнали всъщност. — Шед посрещна с гръмогласен смях въпросителния ми поглед. — Ще трябва да ви кажем впрочем… щом станахте наш човек. Понякога ни дотяга общото меню. Но да се оплакваме би значело да проявим недисциплинираност. Затова чакаме другите да се нахранят и после вечеряме само трите в кухнята.

— О, така ли?

Дебелата кожа на Шед се поизчерви от тона ми. Тя стана.

— Ако ни издадете, няма да ви проговоря вече.

Кухнята, до която се отиваше през подземен коридор, се намираше в сутерена, но беше просторна, хладна, осветена от множество матови глобуси на тавана. Покрай една от облицованите с плочки стени имаше няколко старомодни готварски печки, на другата бяха закачени поредица медни тенджери, а в третата имаше няколко бели врати, водещи към хладилниците. Три нощви, една хлеборезачка и машина за рязане на шунка с тежко стоманено колело се виждаха в дъното на стаята до измита работна маса, върху която имаше голяма паница с овесени ядки, накиснати за утринната каша. Под безукорно белия свод бръмчеше тихо вентилатор.

Щом се озова в своя среда, мис Петън се оживи. Приближи се към хладилника с надпис „Западно крило на женското отделение“, завъртя никеловата дръжка и отвори тежката врата, която разкри веднага разнообразни студени закуски — език, шунка, сардели в стъклен съд, бланманже, мармалади и консервирани плодове.

Сестра Шед се облиза.

— Огладнях — каза тя.

Раздадоха ни чинии и прибори и ние започнахме да ядем като на екскурзия. Видях с крайчеца на окото си как Стенуей седна на дървената маса с небрежност и самоувереност, които засилиха още повече мрачното ми раздразнение. Кръстосала крак върху крак, тя полюшваше единия, за да изтъкне сякаш стройността му под копринения чорап. Наклонила се бе малко назад, от което бедрата, талията и гърдите се очертаваха по-ясно.

Гърлото ми засъхна. Обзе ме трескаво желание да я покоря, да разбия преградите, които ме задържаха, да я смажа и оскверня. Без да й обръщам внимание, аз останах при сестра Шед, като пълнех от време на време чинията й и се стараех да поддържам глупав разговор. Но докато си давах вид, че я слушам, виждах как Стенуей люшкаше чиния със салата и ме поглеждаше с лукава, скрита насмешка.

Когато изяде най-после десерта си, Шед въздъхна със съжаление.

— Да-а! Всяко удоволствие има край. Сега трябва да проверя какво става в омразната стая за бельото. Бъдете добра да дойдете с мен, Петън. Ако ми помогнете, ще свърша за половин час.

Когато излизахме през подземния коридор, двете по-възрастни жени тръгнаха към западното крило. Аз продължих със сестра Стенуей към хола в северното крило. Там се спряхме.

— А сега?

— Мисля да се поразходя — каза небрежно Стенуей.

— Ще ви придружа.

Тя изказа безразличието си с леко свиване на рамене — с вродена жестокост, но все пак поласкана като котка от вниманието ми.

Нощта беше тъмна, безлунна, с редки мигащи звезди. Щом излязохме от зданието, Стенуей се спря да запали цигара. Прикрит в шепата й, пламъкът озари за миг нейното бледо, безстрастно лице с широки скули и сплеснат нос. Защо върша това? — запитах се аз. Не я познавах и не искам да я зная. Една услужлива непозната, която ще ми помогне да се проваля, да забравя. Още по-ожесточен, запитах сдържано:

— Накъде?

— Надолу, към фермата… — Стори ми се, че се усмихва. — И обратно.

— Както желаете.

Когато тръгнахме по западната алея, аз изравних стъпките си с нейните, но се държах на разстояние и гледах право пред себе си. Нейният усет за разстояние обаче не беше толкова верен в тъмнината и тя се сблъскваше от време на време с мене. Лекото докосване на бедрата й до моите засилваше още повече мъчителното ожесточение в душата ми.

— Защо не говорите? — запита тя и се засмя тихо. Приличаше на котка, възбудена и придобила нови сили от нощта.

— За какво?

— За каквото и да е. Все едно. Коя е тази звезда над нас?

— Полярната. Потърсете я, когато се залутате в гора.

Тя се засмя отново, не така презрително както досега.

— Има ли изгледи да се залутаме? А не виждате ли случайно Венера?

— Още не.

— Значи… — тя продължаваше да се смее, — все има надежда да я видите.

Не казах нищо. Чувствах се все по-ожесточен, презирах и себе си, и нея, не исках да зная никого и нищо. Този прекалено звънък, неуверен смях я издаде и разкри, че привидното й равнодушие е било от самото начало една срамна, прикрита подмамка.

При завоя на пътеката до самите брястове имаше решетъчна вратичка във висока кирпичена стена. Аз се спрях.

— Дотук ли искахте да дойдете?

Тя загаси цигарата си о вратичката. Аз я улових за раменете и казах:

— Бих искал да ви счупя врата.

— Защо не опитате?

Облегнала глава о зида, тя беше мъртвобледа, а опънатата кожа под очите — още по-синя. Ноздрите й се разтвориха леко. Застиналата усмивка напомняше гримаса. Вълна от отвращение ме заля, но желанието за забрава беше толкова силно, че не можех да го преодолея.

Устните, сухи и нагарчащи от цигарата, се разтвориха по навик. На езика й усетих влакно от тютюн. Дишането й беше по-ускорено от моето.

Лицето на Джин изплува за миг пред мене, после луната залезе зад облак и в притъмнелия кът под брястовете се възцари само разочарование и безнадеждност.