Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (26)

VI

Недалеко от факултета, на Олд Джордж стрийт, се намираше малкият френски ресторант „Континентал“, където ходех понякога със Спенс; реших, че това заведение е най-подходящо за днешното ни забавление. Ресторантът, чиято съдържателка, елзаската мадам Бросар, беше вдовица на учителя по чужди езици в съседното средно училище, беше скромен, чист, с добра кухня, запазил дори в тукашната северна обстановка нещичко от духа на своята родина. Подът беше посипан с пясък, колосаните салфетки на квадрати бяха сгънати ветрилообразно и поставени в цветни чаши за вино; на всяка маса имаше свещници с червени абажури, които озаряваха с романтична светлина приборите с кокалени дръжки.

Когато влязохме, съдържателката ни се поклони от мястото си зад касата, а младият келнер в извехтял широк смокинг ни заведе до една маса в ъгъла. Бяхме подранили и като изключим някои редовни посетители, които вечеряха на дълга маса в средата на залата, заведението беше за наша радост почти празно. Прегледахме весело листа, на който менюто беше написано несръчно с виолетово мастило, и си поръчахме супа с кромид, телешко печено, портокалово суфле и кафе.

— Тук е чудесно — каза Джин, като огледа с любопитство помещението. — Все едно че сме в Париж — и се поправи с лека гримаса, — доколкото имам представа за него.

— Да си представим, че сме наистина там — отвърнах весело аз. — Идваме от Сорбоната… както ни я описа нашият приятел Чалис. Всеизвестни учени сме… не виждаш ли каква брада имам?… И току-що сме направили откритие, което ще смае света и ще ни покрие с безмерна слава.

— Направихме го всъщност — извика уверено тя.

Аз се разсмях. Развълнуван от чувството, че съм победител, измъкнал се от тежкия хомот на всекидневния труд, бях загубил обичайната си сдържаност, обзет от радостно опиянение. Когато келнерът ни донесе супата и едно дълго, тънко, хрускащо хлебче, аз му заговорих на френски. А когато той поклати отрицателно глава с виновно изражение и заговори на чисто шотландско наречие, Джин също се разсмя.

— Какво каза на горкото момче? — запита тя, след като келнерът си отиде.

— Нещо, което не можеше да разбере, защото е още много млад. — Аз се наведох през масата към нея. — После ще ти кажа.

Започнахме да ядем супата, която беше превъзходна: с резенчета хрускав кромид, поръсена с настъргано сирене. Плувахме в ликуване и самозабрава по вълните на своя успех. Келнерът, с когото се бяхме вече сприятелили, ни донесе важно бутилка червено вино, включено във вечерята. Потръпващ от възбуда, с пеещо от щастие сърце аз налях две чаши от простичкото вино, още разпенено след наливането от бурето.

— Да пием за успеха си!

Джин наведе колебливо поглед, но само за миг; после, завладяна сякаш от съзнанието, че случаят е необикновен, отначало отпи само глътка, а след това изпразни чашата си наведнъж.

— Не е лошо — кимнах одобрително аз. — Щом сме в Париж, да се държим като парижани… Освен това… не забравяй, че сега си вече солидна, макар и все още привлекателна дама на средна възраст, която е аглутинирала цял ден бацили в Сорбоната. И, както казва самият свети Павел, имаш нужда от малко вино.

Джин ме погледна с укор, но сериозността й изчезна веднага; тя се усмихна, а след миг се разсмя отново, весело и игриво, без никакъв повод, само защото беше в радостно настроение.

— О, Робърт, не би трябвало… — извика тя, като си изтриваше очите. — Държим се като деца.

Седнала зад касата си, внушителната мадам Бросар ни гледаше съчувствено и добродушно.

Когато донесоха телешкото и налях отново чашите, ние заговорихме с неудържимо увлечение за преживелиците си през последните три месеца, шегувахме се със срещаните мъчнотии, наслаждавахме се отново на всяка подробност от великолепното постижение.

— Помниш ли как ми се разсърди един ден, Робърт?

— Решително отричам да съм се разсърдвал някога.

— О, разсърди се. Когато счупих центрофугата. Без малко щеше да ме напляскаш.

— Съжалявам тогава, че не съм те напляскал.

Това беше достатъчно, за да прихнем отново.

Когато се наведох към съседката си, така радостна и оживена, с поруменели страни и засмени очи, видях по-ясно от всеки друг път двойствеността в нейната личност. Сериозната, набожна малка калвинистка бе изчезнала и изпод лустрото на строгото възпитание се подаваше пламенно, жизнерадостно същество, което бе свалило шапка, облакътило се бе свойски на масата и се бе отдало несъзнателно на своето влечение.

Приливът на вълнението завладя и мене. В съзнанието ми блесна споменът за нашите отношения и аз почувствах внезапно, че не ще мога да понасям вече непрекъснатите пристъпи на страдание и радост. Удържал бях думата си в това странно другарство, но дълбокият, измъчващ чар на нейното присъствие в лабораторията ме бе сломил, без сам да съзнавам това. Освободен от постоянната мисъл за моя труд, не можех вече да потискам естествените сърдечни вълнения. Изпих набързо последните глътки кафе, за да се отърва от камъка, който задушаваше гърлото ми.

— Джин — казах аз. — Ти ми помогна толкова много през изтеклите три месеца. Защо?

— От чувство за дълг — усмихна се тя.

— Нямаше нищо против, значи, да работиш с мене?

— Беше ми много приятно! — извика тя и добави унесено: — Тази практика ще ми бъде много полезна, когато отида в Кумаси.

Думите й, казани почти несъзнателно, прободоха като нож сърцето ми.

— Не говори това — казах аз. — За бога… поне тази вечер.

— Добре, Робърт. — Тя ме погледна бегло с просълзените си очи.

Последва мълчание. Изплашена, сякаш че се е издала, тя наведе поглед.

Тази вечер у нея се чувстваше топлота и жизненост, от които се задъхвах. Преизпълнен с любов, аз се борех да запазя разума си срещу пристъпа на тоя чар. Напразно: нищо не можеше да устои пред безумната сладост на тоя час. Сърцето ми се свиваше от почти физическа болка поради нейната близост, от неизразим копнеж, който облекчих за миг, като взех неволно ръката й и я стиснах здраво.

Тя не се опита да освободи пленените си пръсти, само въздъхна, правейки като мен усилие да изглежда спокойна:

— Мисля, че трябва да си вървим.

През тези мигове на мълчание, които ни сближиха повече от всеки друг път, изпълнени само с копнежа, бушуващ в нас, аз бях загубил всяка представа за време. Когато повиках келнера за сметката, докато Джин слагаше бавно и унило шапката си, зърнах часовника над касата. Той показваше осем и пет.

— Не мислех, че е толкова късно — казах тихо аз. — Страхувам се, че си изпуснала влака.

Тя се обърна, погледна часовника, а след това и мен. Страните й се бяха зачервили още повече, очите светеха като звезди — толкова силно, че тя наведе отново ресници, за да прикрие блясъка им.

— Мисля, че не е толкова страшно.

— Кога е следващият?

— Едва в десет без четвърт.

Настъпи мълчание. От вълнение тя бе започнала да прави топче от трохите на масата. Неспокойните движения на пръстите, сведеният поглед, бързото туптене на вените по шията й накараха отново сърцето ми да замре.

— Да вървим тогава.

Платих сметката и излязохме. Улицата беше безлюдна, небето облачно, нощта топла и тиха.

— Какво ще правим сега? — запитах аз само за да кажа нещо. — Да се поразходим из градината?

— Не я ли затварят в осем?

— Забравих — промълвих аз. — Затварят я, струва ми се.

Спрели се бяхме под една лампа в пустата улица. Обзе ме безразсъден порив. Джин беше до мен, толкова близо, че всичките ми благоразумни решения бяха отнесени от безумния пристъп на желанието. Сърцето ми туптеше до пръсване. Почти не можех да говоря.

— Да се върнем за малко в лабораторията.

Когато тръгнахме отново, аз я улових под ръка. И двамата мълчахме. Стигнахме до фармацевтичния факултет и аз отключих вратата на лабораторията ни. Тя беше тъмна, но от старинния фенер на двора се промъкваше слаб светлик, който озаряваше като плам на съдбовна и неотменна магия вдигнатото към мене личице на Джин. Притворила очи зад прозрачните клепачи, тя чакаше своята участ. Усетих до бузата си нежния й дъх. За да се задържи на треперещите си крака, тя се облегна на мен и двамата се озовахме прегърнати на малката кушетка.

Времето престана да съществува във вълшебния полумрак, топла вълна на щастлив унес ме заля. Миналото бе забравено, бъдещето изчезна — сегашният миг беше всичко. Отметнатата й глава откриваше тъничката шия, нежната извивка на гърдите. Очите й бяха все още затворени за призрачния светлик, някаква мъка проряза с дълбока бръчка бледото чело. И изведнъж, по ускореното, неспокойно дишане, по бързите удари на сърцето, което пърхаше като изплашено птиче под тънката деколтирана блузка, усетих как цялото й същество се устремява, слива и отлита в забрава заедно с мене. Нищо — никакви небесни или земни връзки не можеха да спрат този опиянен полет.