Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (5)

V

Влакът за Блерхил в един и тридесет се движеше непоносимо бавно, старите му купета бяха толкова мръсни, че при всяко подрусване от плесенясалата тапицировка на седалките излиташе облак прах. Той се влачеше из задимената индустриална Лоуландс^[1], покрай изригващи пушек фабрични комини, из местности, където нямаше ни стръкче трева, като спираше на всяка гаричка, а аз се укорявах, че изпълнявам обещание, което изобщо не бях мислил да давам и се мъчех да се утеша с мисълта, че след един ден почивка ще се върна ободрен към изследванията си.

Най-после след едночасово пътуване ние се измъкнахме от най-грозната част на „Черната област“ и нахълтахме в Блерхил. За да не се случи на нещастния пътник да го отмине, името беше написано с бели камъчета между две внушителни борики на перона на гарата. А там, понадигайки се на пръсти и оглеждайки нетърпеливо със светнали очи извитата снага на спрелия влак, стоеше мис Джин Лоу.

Когато отворих вратата на вагона и тръгнах към нея, забелязах, че в чест на моето посещение или може би само в чест на седмичната си почивка, тя бе сложила под широкото палто плетения бял пуловер, а върху кестенявите къдри, по-очебийни от всеки друг път, малкото вълнено шапче с пискюл, наричано в Шотландия „кул“. Щом ме забеляза между излизащите пътници, тя се усмихна приветливо. Ръкувахме се.

— О, мистър Шенън! — извика радостно тя. — Колко мило, че дойдохте. Почти се страхувах…

Тя млъкна, но аз довърших вместо нея мисълта й.

— Че ще ви излъжа.

— Как да кажа… — Тя се изчерви както винаги. — Зная, че сте зает. Но нали дойдохте, и то при такова чудесно време, много нещо ще мога да ви покажа, и при все че не аз би трябвало да кажа това, мисля, че ще прекарате добре.

Докато тя говореше, вървяхме по тясната главна улица. Градът не беше толкова занемарен, колкото очаквах; той се намираше в обширното имение на херцозите Блерхил и приличаше на старинно укрепено градче, с настилка от ръчно ломени камъни, криволичещи улички и стар пазарен площад. Изпълнена с гордост към родното си място, моята спътница ми обясни, че „сегашният херцог“ и Блерхилското историческо дружество са направили много за опазване на местните исторически ценности и ме увери сериозно и възторжено, че след запознаването ми с домашните й ще ме разведе навсякъде.

Когато стигнахме до върха на нанагорнището, тя се спря внезапно срещу една прихлупена малка сграда и каза с неспокойно стеснение, издадено от мигащите клепки:

— Това е нашата хлебарница, мистър Шенън. Ще трябва да влезете и да се запознаете с баща ми.

Последвах я през ниската врата в постлано с чакъл дворче, покрай лакирана каруца с вдигнат към небето процеп, после, през тясна врата, между струпани торби брашно слязох в полутъмно приземие с под от глина, осветено от тъмночервеното отражение на две пещи и изпълнено с приятна миризма. Когато очите ми свикнаха постепенно с полумрака, забелязах двама мъже по риза, всеки с по една дълга дървена лопата в ръка, да работят усърдно пред отворените пещи, откъдето вадеха на дълги дървени табли изпечения хляб, докато пламъкът хвърляше червеникав отблясък върху белите им престилки.

Няколко минути наблюдавахме мълчаливо работата, изискваща, както изглеждаше, сила, сръчност и бързина. После, когато бутнаха в пещите нова партида хлябове и железните врати се затвориха, по-близкостоящият от двамата се обърна веднага и тръгна към нас, изтривайки с престилката ръката си, с още полепено по ноктите засъхнало тесто.

Дейниел Лоу беше към петдесет и пет годишен, среден на ръст, блед поради занаята си, но със здрав вид, широкоплещест и як. Въпреки очилата с бели рамки и късата черна брада, която закриваше донякъде чертите му, човек виждаше едно откровено, сериозно лице с открито чело, оросено сега с капчици пот. Явно беше, че той не се усмихва лесно, но все пак, когато топлите му пръсти стиснаха моите, устните му се разтвориха леко за поздрав, показвайки едри зъби, поразвалени малко от брашното, което беше навред.

— Радвам се да се запозная с вас, сър. Моята дъщеря ми разказа за добротата ви към нея в университета. Всеки приятел на дъщеря ми е добре дошъл у нас.

Дълбокият му глас прозвуча патриархално, особено когато произнесе думата „университет“, а щом спомена за Джин Лоу, очите му блеснаха с любов зад очилата.

— Много съжалявам, че сме толкова заети сега. В събота следобед работим само двамата със сина ми. Люк! — извика той през рамо. — Ела малко насам!

Седемнадесетгодишният младеж, който пристъпи усмихнат, подръпвайки сакото си, приличаше твърде много на сестра си по цвета на лицето и очите. Имаше топло, весело, човечно изражение, което ме завладя веднага. Не можеше да постои повече, защото трябваше да впрегне коня и да тръгне с каруцата из областта. Всъщност забелязах, че и Лоу бърза, въпреки учтивото си държане, затова, поглеждайки отстрани колежката си, предложих да не му отнемаме повече време.

Лоу кимна в знак на съгласие.

— Клиентите ни трябва да си получат хляба, сър. А утре е неделя. Но ще се видим по-късно вкъщи. Към пет часа. До това време за вас ще се грижи дъщеря ми.

Докато продължавахме пътя си из покрайнините на града, покрай по-нисички къщи в малки градини, спътницата ми продължаваше да ме поглежда от време на време крадешком, полунеспокойна, полунетърпелива, сякаш се опитваше да отгатне мнението ми за близките й. Най-после, след един завой на спокойната широка улица, засенчен от голите надвиснали клони на няколко диви кестена, стигнахме до малка каменна вила, спретната и скромна, с плет от подстриган сибирски дрян и безукорно чисти дантелени завеси на прозорците. Неможеща повече да се въздържа, сложила ръка върху дръжката на желязната врата с месингова фирмичка „Силоам“, мис Лоу се обади:

— И баща ми, и Люк ви харесаха. Разбрах веднага. Сега ще видите майка ми.

Докато тя говореше, от входната врата излезе да ни посрещне една слаба, приятна жена със сребристи коси и нежна прозрачна кожа, облечена в широка дреха от черна алпака. След като хвърли бърз поглед към дъщеря си, без да се опита да скрие перушинената метличка, която държеше в ръка, тя спря продължително и изпитателно върху ми своите доверчиви, спокойни очи. После, като че успокоена, реши да заговори.

— Сварихте ме преди да съм се преоблякла, мистър Шенън. Тъкмо привършвах чистенето на гостната, когато ви видях, че идвате по улицата. Заповядайте, седнете.

— Не, майко — възрази веднага Джин. — Ще излезем да използваме следобеда.

Мисис Лоу сведе към спътницата ми своя спокоен, опитен поглед, в който, извън любовта и разбирането на младежката нетърпеливост се долавяше и известна майчинска снизходителност.

— Достатъчно време имате, моето момиче.

— Не е достатъчно за това, което съм намислила.

— Ще вземете ли и Малкълм с вас?

— Разбира се, не, майко — отговори малко припряно дъщерята. — Нали знаеш, че той не е тук днес следобед?

„Кой е този Малкълм! — запитах се разсеяно аз. — Може би някой млад роднина, а може би и куче?“

— Добре, добре… вървете тогава — съгласи се мисис Лоу със спокойната си разсъдливост. — Но да се върнете навреме за вечеря. Всички ще сме вкъщи и аз ще бъда готова с яденето точно в шест часа. Довиждане засега, мистър Шенън.

Тя се усмихна и се оттегли с достойнство към гостната, а мис Джин Лоу ме взе в свое изключително разпореждане, с облекчението на човек, свършил успешно всички предварителни церемонии.

— Сега вече — каза смело тя — мога да ви разведа навсякъде.

Тръгвайки пред мен, тя влезе в дворче от около половин акър^[2] и ме поведе внимателно по постланите с чакъл пътечки между кръгли лехи, ивици, засадени с ревен, и една зелена полянка. Когато похвалих уредбата й, тя ме стрелна с признателна усмивка.

— Земята ни е малка, разбира се… като в предградие. Сигурно никак не прилича на вашия имот, мистър Шенън.

Престорих се, че не съм чул въпросителната интонация в гласа й и побързах да посоча навеса за сечива, където беше оставен един мотоциклет.

— На Люк е. — Тя отговори с охота на неизказания въпрос. — Той е луд по мотори, пък и разбира от тях… при все че баща ни не одобрява това. Но след като пътува толкова бавно с каруцата, горкият Люк обича да се понесе на воля със своя „Индиан“.

Доброто ми мнение за Люк се засили още повече. Като човек, мечтаещ за луната, и аз копнеех отдавна за такава машина, която би могла да ме носи поне със седемдесет мили в час. Много би ми се искало да поразгледам това чудо, но мис Джин бързаше да ме поведе обратно покрай къщата, за да излезем на шосето. Тя нагласи по-добре шапчето върху кестенявите къдри, погледна внимателно часовника си и отбеляза решително:

— Имаме цели три часа. Ще се опитаме да видим всичко.

— Не можем ли да си починем малко? — предложих аз, като погледнах двата стола в един засенчен ъгъл на верандата. Не бях спал половината нощ, за да обмислям как ще получа култура от взетите образци кръв.

Тя се засмя весело и забеляза дяволито, сякаш бях казал нещо смешно:

— Вие сте наистина чуден човек, мистър Шенън. Та ние едва сега тръгваме.

Готов съм да се закълна, че никога не е имало по-добросъвестен водач и по-предан чичероне от хубавичката дъщеря на блерхилския хлебар.

Тя ме развеждаше усърдно и неуморно из новото и старото градче. Показа ми общината, библиотеката, франкмасонския храм, мавзолея на херцозите, старите предачници по Котарс роу, останките от римската стена (три разрушени камъка) и най-после, с истинско благоговение, салона на Братството на Лямблейн. Посочи ми дори точно мястото на кръстопътя, където провидението бе съборило Клевърхауз от коня, когато се опитвал да разпръсне едно тайно молитвено събрание.

Когато вече се зарадвах, че поклонничеството ни се е свършило, тя ме погледна тайнствено, пое си за миг дъх и с весело кимване ми подсказа, че е оставила най-хубавата изненада за края.

— Не можем да пропуснем белите крави — заяви тя и добави кокетно, сякаш четеше от пътеводител: — Те са нещо неповторимо.

За да видим тези баснословни животни, докарани тук — както ме предупреди тя — от бащата на покойния херцог, който ги взел от прочутото стадо в Шато льо Роа, Франция, трябваше да се върнем на около две мили и да влезем през вход с високи колони в обширно имение, наричано Хай парк, което покойният херцог благоволил да отдели от собствените си владения и да подари на града.

То беше наистина прекрасна местност с гори и ливади, запазила и досега някогашния си вид на частен имот — защото наоколо не се виждаше жива душа.

Но мис Лоу не можа да намери кравите. При все че ги търсеше усърдно и пламенно, сякаш бе заложила в това начинание честта си, като ме мъкнеше със себе си по хълмове и долища, през дървени стъпала и обрасли с храсталак полянки, оглеждайки се все по-загрижено и смутено наоколо, тя бе принудена най-после да се спре на върха на последния тревист хълм и, поглеждайки ме засрамено, да се признае за победена.

— Съжалявам, мистър Шенън… — добави тя в последен изблик на засегната гордост. — Наистина невероятно.

— Навярно са се скрили от нас сред дърветата.

Тя поклати глава, без да усети шегата ми.

— Такива хубави животни. Млечнобели, с прекрасни извити рога. Трябва да са ги прибрали за през зимата. Друг път ще ви ги покажа.

— Добре — казах аз. — А сега да поседнем.

Денят беше съвсем тих и сравнително топъл за сезона, леко забуленото слънце пръскаше кехлибарен светлик, който отразяваше гледката с покоя на някакъв незнаен свят. Очертанията на стихналата гора изчезваха някъде под нас, закривайки рекичката, която споделяше общото настроение и се промъкваше с притаен дъх от вир до вир, като налагаше и на нас същото безмълвие.

Докато мис Джин Лоу, седнала до мене, дъвчеше стръкче кафява орнаментна трева и загледана право пред себе си все още мислеше за поражението си, аз се облегнах на лакът и започнах несъзнателно да я изучавам, като се опитвах да разгадая наслуки личността й. Не можех да променя, разбира се, мнението си за нейното простодушие, но бях все пак принуден да призная, че тя е безусловно най-естествената от малкото млади жени, които бях срещал. Тя излъчваше, особено сега, поразителна младежка свежест. Кестенявите й очи, косите и кожата й подхождаха на гористата местност така, както й подхождаха изпънатата шия и твърдата брадичка. Зъбите, които дъвчеха жилавата трева, бяха бели и здрави. Наблюдавайки я отстрани, човек почти можеше да забележи кръженето на топлата кръв в нежната извивка на горната устна. Но от нея лъхаше преди всичко необикновена чистота. От нямане работа реших, че тъй като тази добродетел е на второ място след благочестието, мис Лоу сигурно се мие цяла сутрин и вечер с уиндзорски сапун. Уверен бях, че цялата й видима и невидима същност е чиста и неопетнена.

Докато я разглеждах така критично, тя се обърна внезапно и срещна неочаквано изпитателния ми поглед. Тя го издържа за миг с обичайната си безстрашна честност, после наведе скромно очи, а лицето й бавно и леко поруменя. Настъпи тягостно мълчание, което беше сякаш част от окръжаващата ни тишина, изпълнено с напразно и мъчително очакване за дума или жест от моя страна. След това почти сърдито, като че не искаше да се поддаде на смущението, тя погледна кръглия си сребърен часовник и скочи изведнъж.

— Време е да се връщаме! — И добави тихо с глас, който се опитваше да бъде равнодушен: — Трябва да сте изгладнял вече.

Когато се върнахме в Силоам, цялото семейство ни чакаше в безукорно чистата трапезария; мисис Лоу, облечена в гълъбова копринена рокля „за гости“, мистър Лоу и Люк, стегнати в ленени ризи и прилични костюми от черно сукно. За моя изненада имаше още един гост, когото ми представиха като мистър Ходн; този човек, който се обаждаше с приятна усмивка, щом кажеха Малкълм, веднага се прилепи към Джин и беше явно много близък с цялото семейство Лоу.

Той беше приятен, възпитан младеж на около двадесет и пет години, добре сложен, с открито, но малко прекалено сериозно изражение, стиснати устни и плътна четвъртита глава; облечен беше спретнато и грижливо в кафяв костюм и висока колосана яка. Винаги склонен да завиждам на другите за качества, противоположни на моите, аз се почувствах леко огорчен от присъствието му, защото той имаше спокойната самоувереност на човек, който държи всеки ден беседа в ИМКА^[3], мъжествен и откровен, съзнаващ собствената си почтеност и очакващ да види у всеки същото качество. От горния десен джоб на сакото му се подаваше един камертон и няколко подострени молива, явно необходими за професията му — след малко разбрах, че е учител в блерхилското основно училище.

Когато той ми подаде приятелска ръка, мисис Лоу скрепи окончателно запознаването ни с думите:

— Между вас има много общо. Малкълм ни е много близък, мистър Шенън. Той ръководи всяка седмица нашето неделно училище. Истински труженик, уверявам ви.

Тъй като вечерята беше готова, всички седнахме веднага около трапезата. Дейниел прочете една дълга молитва, в която, отправяйки замъглен поглед към оставената на камината снимка на дъщеря му Агнес в сестринско облекло, спомена трогателно за „отсъстващата, която работи сега в чужда земя“. След това мисис Лоу започна да ни поднася щедро големи порции от сложената пред нея варена лакерда.

Винаги бърз, аз се нахвърлих на нея с апетит, който може да се очаква от пансионер на мис Дийри. Към рибата имаше в изобилие други закуски: варени картофи, зимни зеленчуци, студена шунка и език, краставички, домашно сладко; простото и вкусно ядене би задоволило всъщност много по-изтънчено небце от моето. В чест на посещението ми хлебарят бе приготвил специален кейк с глазура от марципан и замразени череши. Но най-много ми хареса хлябът. Лек, добре втасал, с тънка, крехка корица, той издаваше много сладка миризма и се топеше в устата. Когато похвалих произведението му, Лоу бе наистина поласкан. Той взе един резен, опита плътността му, помириса го внимателно, след това го разчупи така, като че извършваше тайнство. И забеляза, поглеждайки с професионално изражение сина си отсреща:

— Малко е недоопечен днес, Люк… но не е лош. — После се обърна към мене и продължи простодушно: — Ние си гледаме добре работата, сър. За повечето бедни селяни нашият хляб е насъщна храна. Тези въглекопачи, орачи, земеделски работници с големи семейства, печелещи може би само по тридесет и пет шилинга седмично, не могат да купят много нещо. Затова приготвяме хляба с най-хубаво брашно и мая и го изработваме ръчно.

— Най-хубавият хляб в нашия край — намеси се Малкълм, като ми кимна. Той седеше до Джин и подаваше весело и спокойно блюдата.

Дейниел се усмихна.

— Да, някои пресрещат каруцата ни на пет мили, за да си купят хляб. — Той замълча и се поизправи с достойнство на стола си. — Вие сигурно знаете, мистър Шенън, какво казва Писанието за произвежданата от нас храна. Спомняте си как Спасителят умножи хлябовете, за да нахрани множеството, как преломи хляб за учениците си на Тайната вечеря.

Потвърдих със смутен шепот и докато Люк ме извади от затруднението, подавайки ми мармалад от ягоди и смигвайки едва уловимо с лявото око, аз се опивах да заговоря полугласно с него за качествата на мотоциклета му. Но Дейниел не позволяваше да го пренебрегнат. Глава на семейство, проповедник на събранията на братствата, той бе свикнал да не отстъпва. Ето защо, отправил през масата към мен своя сериозен и благосклонен поглед, той изглеждаше решен да ме изпита докрай.

— Разбира се, докторе, и вашата професия е благородна. Да лекуваш болни, да възвръщаш силите на сакати, да помогнеш на недъгавия да проходи — има ли нещо по-достойно? Аз бях горд и щастлив, сър, когато дъщеря ми реши да се посвети на тази велика и прекрасна професия.

Аз не отговорих, защото не можех да призная, че не възнамерявам да упражнявам професията си, а смятам да се посветя изключително на научна работа.

Без да се смути от мълчанието ми, с присъщата му странна смесица от достойнство и смирение, Дейниел се върна към по-раншния разговор, спомена християнските добродетели, братството и взаимната помощ между хората, после, заел удобна позиция, ме запита направо:

— Мога ли да зная, сър, какво е вероизповеданието ви?

Аз отпих дълга глътка чай. Като изключим Ходн, чийто поглед издаваше кротка бдителност, всички ме наблюдаваха с любезно внимание, очаквайки с добродушно любопитство отговора ми, сякаш той беше наистина кръстът, необходимият крайъгълен камък, който щеше да завърши здравата сграда на общото им одобрение. Мис Джин особено, леко поруменяла от силното топло питие, ме гледаше с полуотворена уста и светнали очи.

Какво трябваше да кажа? Познавах много добре тия провинциални вероизповедни вражди, та разбирах какво вълнение ще предизвикам, ако кажа самата истина — че съм католик, който се залутва понякога из мрачните пътеки на скептицизма, но все пак държи в сърцето си за своята първоначална вяра. Тази мисъл ме накара да потърся опора в измислицата, която бях построил вече за мис Лоу. Имаше ли всъщност някакво значение всичко това? Никога вече нямаше да видя това почтено семейство, затова предпочитах да не нарушавам хармоничната обстановка, а ако бъда достатъчно ловък, нямаше да е необходимо и да излъжа.

— Как да кажа, сър — започнах аз с лекота, от която сам се възмутих, сякаш тия почтени хора бяха пробудили най-лошите черти в нрава ми, — трябва да призная, че заниманията ми с биология ограничават донякъде възможността да ходя на църква. Но в Ливънфорд бях възпитан в строга неконформистка обстановка. Всъщност — използвайки пак обстоятелството, че бях получил смесено възпитание, аз доусъвършенствах скромно едно от най-невероятните самохвалства на баба ми, — един мой прачичо по майчина линия е засвидетелствал с кръвта си на Марстън Мур своето единство с Ковенантистите^[4].

Последва мълчание. Докато отговорът ми заглъхваше бавно, аз разбрах, че въздействието му не само задоволи, но направи и дълбоко впечатление на слушателите.

— Така ми кажете! — Дейниел наклони глава с обяснимо любопитство. — Марстън Мур! Да, там погинаха мъченически толкова светци! Вие трябва да се гордеете с такъв прадядо, мистър Шенън. И — добави с мило лукавство — надявам се, че ще се ръководите от неговия пример.

След прескачането на това препятствие вечерта мина в приятно единодушие. Когато Малкълм си тръгна с многократно повтаряни съжаления, за да ръководи вечерни лекции в Блерхилския институт — извънреден труд, както ми довери мисис Лоу, с който той издържал овдовялата си майка — ние се преместихме в гостната, където мис Джин изсвири по общо настояване нещо от Григ. После заговориха за отсъстващата Агнес. Нейното извънредно весело неотдавнашно писмо бе прочетено на глас. След това ни показаха с любов пожълтели и леко замъглени снимки — групи мършави туземчета, странно трогателни, с големи очи и бели престилчици, поддържани от здрава и усмихната възпитателка; и рояци дървени хижи, зад които се виждаше празен двор, а още по-назад буйна зелена гора от огромни папратовидни дървета, огрени от слънце или тънещи в сянка.

Когато удари осем, аз си тръгнах сред сърдечни ръкостискания и увещания да остана още малко.

— За нас беше чест да ви приемем, сър — каза Дейниел и добави с неочаквана топлота в погледа: — А идния път може и да пренощувате.

— Да, заповядайте пак, и то по-скоро. — Мисис Лоу ми бутна в ръката един пакет и пошушна доверително: — Малко шотландски кейк с плодове, да си дояждате у мис Дийри.

Когато Люк и сестра му ме изпратиха до гарата, навън беше вече съвсем тъмно. Докато вървяхме, Люк предложи великодушно да ми даде мотоциклета си, ако желая да го използвам. А докато локомотивът набираше пара, мис Джин Лоу се разхождаше под прозореца на вагона ми.

— Надявам се, че сте доволен от посещението, мистър Шенън. Ние всички сме много доволни.

Останал сам в купето, аз се свих в един ъгъл, уморен от прекалената любезност, и се опитах да преценя собственото си отношение към нея. Искреността налага да призная, че запознаването с това простодушно и трудолюбиво семейство засили отвращението, което изпитвах към себе си — почувствах се дребен, жалък, а имах достатъчно основание да се сметна и направо за подлец.

После си припомних, как в Хай парк Джин Лоу се бе изчервила невинно със сведен поглед. Не бях имал сантиментални приключения и бях лишен от самомнение в тая насока. Но една мисъл ме прониза сега като стрела. Аз трепнах и се изправих възмутено на седалката в празното купе.

— О, не! — извиках. — Не би могла… не е възможно… Би било истинска глупост!