Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (19)

IX

Трябва да съм спал около четири часа, когато някой ме побутна по ръката, за да ме събуди. Отворих очи и видях, че лампата свети, а сестра Пик стои до леглото с разстроено лице и вика истерично до ухото ми:

— Елате веднага… веднага.

Тя просто ме измъкна из завивките и докато навличах палтото и домашните си пантофи, разбрах, макар и още сънен, че само някаква злополука е могла да накара това вяло създание да се втурне в стаята ми по тоя начин и по това време. Тя изглеждаше наистина загубила ума си и докато я следвах към отделение Б, продължаваше да повтаря като заучен урок, тичайки пред мене:

— Не съм виновна! Не съм виновна!

В полутъмната топла стая Сайм лежеше на гръб върху високите възглавници, както го бях оставил, спокоен и тих. Но изглеждаше неестествено тих и когато вдигнах абажура на нощната лампичка, за да надникна по-отблизо, видях с ужас, че лъскавият отвор не се подава от превръзката, че цевта не е вече в гърлото му. Грабнах набързо един форцепс и изчистих лигите, задръстили раната, после улових отпуснатите му ръце, за да опитам изкуствено дишане.

Продължих като обезумял изкуственото дишане повече от час. Но той бе издъхнал преди да дойда. Прекратих дишането, закопчах измачканата нощница, подредих мъничкото същество, което се бе борило и изтърпяло толкова много, след това положих главата му на възглавницата.

Докато оправях леглото, открих неочаквано в една гънка на смачканите чаршафи задръстената и замърсена от мембрани трахеотомична цев. Погледнах я като замаян, после се обърнах към сестра Пик, която стоеше през цялото време облегната до вратата.

— Задръстена е — казах изненадано аз. — Трябва да е изхвърлена при кашляне.

Разбрах веднага всичко; и още преди да признае, разбрах по изражението й, че подозрението ми е вярно. И друга мисъл ми мина през ум. Минах бавно покрай нея и влязох в кухнята на отделението. Да, на същата маса, където се бяхме борили за живота на Сайм, имаше чайник, сандвичи със сардели и недоизпита чаша изстинал чай. Съблазнителна закуска.

— О, докторе! — Тя ме бе последвала, кършейки ръце. — Никога не можех да допусна… то спеше толкова спокойно… Оставих го само за минута.

Не можах да издържа. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне. Напуснах кухнята и излязох през отделението на чист въздух. Последните звезди гаснеха вече, първите зари на утрото прорязваха мрака на изток. Удряйки чело със стиснати пестници, отидох в кабинета си и се свлякох в едно кресло до масата. Жалех не затова че бяха провалили незначителното ми постижение. Това, което изгаряше, измъчваше и тровеше цялото ми същество, беше безсмисленото превръщане на победата в поражение, егоистичното и престъпно погубване на един живот. Потънал в сляпо вцепенение, аз изпаднах в отчаяние.

Дълго трябва да съм седял неподвижно, защото бях все още с палто и пижама, когато Кети влезе в девет часа да нареди масата за закуска. Не можех да понасям съчувствения й поглед, затова отидох през спалнята в банята, обръснах се като автомат и се облякох. Когато се върнах, намерих богата закуска — препечен хляб, кафе, бекон и яйца под метален похлупак. Но макар да се нуждаех от храна, не можах да хапна нищо; стомахът ми отказваше да приеме дори няколко глътки кафе. Отидох до прозореца и погледнах навън. Утрото беше студено и мъгливо, предвестник на облачна и влажна зима.

Някой почука на вратата. Когато се обърнах, мис Труджън влизаше бавно в стаята, спокойна, както винаги, но все пак с малко разтревожен поглед. Държането й беше дружелюбно. Тя отида до камината, където няколко сурови клонки пращяха с влажен дим.

— Сестра Пик беше при мене. — Гласът й беше сериозен и сдържан. — Много е съкрушена.

— Не се учудвам — казах горчиво аз.

— Разбирам как се чувствате, докторе. Особено след всичките ви усилия. Много е тежко, наистина. — Тя помълча. — Що се отнася до мене, аз съжалявам извънредно много, защото едва ли интересите на тази болница са някому така присърце, както на мене. Но такива злополуки се случват, докторе, и в най-уредените заведения. А дългият опит ме е научил, че има само едно средство да се справяме с тях.

— Какво е то? — не се стърпях да запитам аз.

— Да не им обръщаме внимание.

Поех си с мъка дъх.

— Това не може да се отмине без внимание. То не е злополука, а груба небрежност, за която виновният трябва да бъде наказан.

— Да допуснем, че постъпим както предлагате. Какво ще стане? Ще уволнят сестра Пик, ще има приказки и разправии, болницата ще си спечели лошо име, а от всичко това никой не ще спечели.

— Тя ще трябва да си отиде — отвърнах упорито аз. — Тя е лоша сестра и погуби детето.

Мис Труджън махна успокоително с ръка.

— Разбирам схващането ви, докторе. И съм съгласна с него. Но… в тази болница… трябва да се имат предвид и други, по-практични съображения.

— Недопустимо е тя да остане тук и да повтори същото нещо.

— Няма да го повтори — побърза да каже управителката. — Тя няма да забрави този урок. Убедена съм в това. Мога да ви уверя, докторе, че сестра Пик има много добри черти и ще бъде съвсем неразумно, да не кажа несправедливо, да се провали бъдещето й — защото последицата ще бъде именно такава — само за тази единствена грешка.

Погледнах я твърдо, припомняйки си несвойствената за нрава й любезност към нощната сестра. И се запитах дали Ефи Пик не се радва на някаква особена привилегия тук. Когато се готвех да заговоря, някой почука тихо на вратата и на прага се появи отново Кети.

— Мистър и мисис Дюти ви чакат в приемната, сър.

Почувствах, че изстивам, неволна тръпка пролази по цялото ми тяло. Отговорът към управителката замръзна на устните ми. Погледнах тъпо за миг пода; после си наложих да тръгна към вратата.

Когато излизах, мис Труджън се приближи до мен и настоя с безусловна искреност:

— Бъдете внимателен, докторе. Във ваш собствен… и мой интерес.

Бях така замаян и неуверен, че коридорът ми се стори съвсем замъглен, но като влязох, почти залитайки, в приемната, видях ясно, че Дюти и жена му се усмихват, сякаш не можеха да сдържат дълбоката си вътрешна радост. Щом влязох, Алекс скочи със сияещо лице и сграбчи ръката ми.

— Надявам се, че не сме подранили, драги. Но ние с жената просто не си намираме място тази сутрин. Искаше ни се да пеем по пътя дотук.

— Истина е, докторе. — Алис Дюти също стана и се изправи до мъжа си; нейното простичко, измъчено от грижи лице сияеше. — Всичко дължим на вашата опитност и умение.

Облегнах се на масата. Краката ми се подкосяваха, главата ми беше като че напълнена с памук, а най-лошото беше, че чувствах как всеки миг мога да се разплача.

— Ех, драги! — извика Алекс. — Та вие сте съвсем изтощен! Не е и чудно, всъщност; сигурно цяла нощ не сте спал заради нас. Няма да ви безпокоим нито минута повече. Само ще идем да погледнем Сайм.

— Почакайте… — едва успях да изрека аз, безпомощен и сломен.

Те ме погледнаха отначало учудени, после загрижени, най-сетне явно разтревожени.

— Какво има? — запита с променен глас Алекс. След кратко мълчание добави така, като че едва измъкваха думите му от устата: — Да не е пак зле?

Кимнах почти без да мисля.

— Много по-зле ли е? Господи, не стойте така, човече! Кажете ни как е.

Не можех да погледна Алис; едва смогвах да гледам Алекс, чието помръкнало, посивяло лице беше наистина жалко.

— Боже господи! — промълви той с тих, угаснал глас. — Дано само не е…

Настъпи продължително мълчание. Не зная колко трая. Времето нямаше вече никакво значение, всичко се замъгли и потъмня. Видях само, че Алис се разплака и Алекс я прегърна. Когато най-после заговори, гласът му беше студен и твърд.

— Може ли да го видим?

— Да — промълвих аз. — Да дойда ли с вас?

— Ако нямате нищо против, ще отидем сами.

Когато тръгна към вратата, той, се обърна към мене като към чужд човек.

— По-леко щеше да ни бъде, ако не бяхте ме накарали снощи да помисля, че сте спасил детето. Не искам да ви видя вече.

Върнах се в стаята си и почнах да се разхождам безцелно из нея, като вземах и отново оставях ту една, ту друга вещ.

Когато погледнах по едно време през прозореца, видях Алекс и мисис Дюти, които се показаха откъм ъгъла на заведението и продължиха бавно по пътеката. Той изглеждаше прегърбен и сломен, все още обгърнал с ръка раменете на жена си, за да я придържа и подкрепя, докато тя пристъпваше без сили, без да вижда нещо от плач.

Тогава именно кипнах. Обърнах се и слязох в столовата на сестрите. Както и предполагах, сестра Пик беше сама. Тя седеше в удобно кресло пред запаления огън, със зачервени очи, но вече успокоена, сякаш, след като си бе „поплакала“, смяташе, че най-лошото е минало. Току-що бе обядвала — както винаги твърде рано, преди да се прибере за почивка — и на чинията й забелязах два старателно изчистени от месото кокала от котлети.

Обзе ме пристъп на дива, безразсъдна ярост.

— Жалка, безполезна, безсърдечна твар! Как смеете да седите така, да се тъпчете с ядене, да пиете и да се топлите след това, което сторихте? Не разбирате ли, че егоистичното ви нехайство погуби нещастното дете? По ваша, само по ваша проклета и престъпна вина то е мъртво сега!

Изражението ми изглежда я уплаши. Тя се измъкна от креслото и побърза да се отстрани в един ъгъл. Последвах я, улових я за раменете и я разтърсих така, че зъбите й затракаха.

— И се наричате още сестра! Дявол да го вземе, та и котките ще се изсмеят на това! Ако останете тук, ще се погрижа да си получите заслуженото. Трябва да ви обесят за тая постъпка. Помнете това, когато се опитате още веднъж да оставите някой болен, за да пиете чай.

Тя не се опита да ми отговори, но докато стоеше покорна, безпомощна и разтреперана, зелените й очи святкаха.

Обърнах се и излязох. При все че не съжалявах за избухването, чувствах, че беше неуместно и глупаво. Но колко глупаво — разбрах много по-късно.