Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (22)

II

На другата сутрин, като някой несръчен боксьор, който трябва да се изправи, макар и повален, тръгнах без особена надежда към Аптечното отделение. То се намираше в рухващо старо здание близо до Уелгейт и беше клон от фармацевтичния факултет, където следваха бъдещите аптекари. Това заведение беше във всяко отношение по-нисше от университета.

Вратарят беше предизвестен за идването ми и щом му казах името си, ме заведе в дълга, ниска и тъмна стая в партера, с маса, кожена кушетка, ахатови везни под стъклен похлупак, статив с епруветки и две малки лавици с най-обикновени химически реактиви. Стаята се оказа точно такава, каквато се страхувах, че ще бъде — напълно подходяща за студент по фармация. Докато разглеждах тази примитивна обстановка, се питах дали ще успея да намеря някога подходящи условия за работа. С непрестанни приспособявания и напрягане на всички нерви бих могъл, разбира се, да работя и тук. Но сам, без пари и съответна подкрепа бих напредвал много бавно.

На излизане дадох на вратаря един шилинг и го помолих да дойде до „Глоб“ с ръчна количка, за да пренесе съоръженията ми. Щях да имам поне безплатно помещение за вещите си. А това беше все пак изгода, щом не знаех докога ще мога да остана в хотела. Но засега не можех още да реша дали ще се опитам да продължа работата си тук. Когато минавах по обвитата с бръшлян колонада на сградата, дълбоко в душата си изпитах леко огорчение към професор Чалис. Макар и да не допусках, че съзнателно ще ме изостави.

Обзет от тия мисли, на път за хотела минах по Тронгейтския кръстопът. Това беше шумен, многолюден триъгълник в бедняшката част на града, при пресечката на три тесни, оживени улички в евтино устроени дюкянчета и високи жилищни сгради. Оттук минаваше цялото движение откъм корабостроителниците — непрекъснат поток от товарни коли и камиони, който се сливаше и пресрещаше с трамваите и автобусите от Олд Хай стрийт.

Тъкмо се канех да свия по ъгъла към самата Тронгейт стрийт, когато се стреснах в унеса си от странно предчувствие за някаква беда. Сред тълпата на отсрещния тротоар една около четиринадесетгодишна ученичка с чанта под мишница чакаше с другарката си да пресече улицата. Като реши, че пътят е свободен, тя се сбогува със смях с приятелката си и слезе от бордюра. В същия миг един автофургон долетя с неочаквана скорост откъм Олд Хай стрийт. Девойчето го видя и изтича напред. Изглеждаше, че се спаси. Но сега откъм другата улица се втурна тежък камион. Разстоянието между двете превозни средства намаляваше. Девойката се спря замаяна, видя, че няма как да избяга, направи несръчно усилие да се върне, подхлъзна се и се простря на мокрия асфалт. Чантата й отхвръкна насред улицата, книгите се разпиляха пред краката ми. Скръцнаха спирачки, чу се изплашен писък и колелата на камиона, натоварен с грамадни късове чугун от корабостроителниците, минаха със скърцане върху нея.

Чу се ужасен вик, всички се втурнаха към средата на улицата и заобиколиха веднага жертвата. Не можах да се стърпя. При все че се стараех да не показвам никога пред хората професията си, промъкнах се през гъстото множество и коленичих до раненото девойче. То лежеше неподвижно с изкаляно смъртно бледо лице и стенеше тихо. Един полицай придържаше главата, притискан от доброжелатели, които се трупаха около него и даваха съвети.

— Внесете я някъде — казах. — Аз съм лекар.

Зачервеното му сърдито лице се проясни веднага. Няколко услужливи ръце измъкнаха една дъска от спрелия камион. С нови викове и безредие вдигнаха девойката на тази набързо приготвена носилка и я занесоха и положиха на кушетка в задното отделение на една малка амбулатория, която се намираше между магазините отсреща. Двадесетина любопитни нахълтаха вътре след нас. Полицаят телефонира веднага за бърза помощ. Но когато дойде при мене до кушетката, каза:

— При това движение може да се забавят и десет минути.

— Отстранете тия хора оттук, моля ви — казах аз.

Докато той освобождаваше бедния кабинет, аз се наведох да разкопчая изцапаната и скъсана блуза на девойчето. Скъсаната риза се смъкна и откри плоските гърдички. Видях, че е повредено лявото рамо: сложно счупване на костта. Счупената ръка висеше отпусната и обезобразена, но най-лошото беше голямата и все по-разширяваща се синя подутина под лявата мишница. Докато мерех пулса с пръст на китката й, аз погледнах тревожно лицето на девойчето, вече съвсем побеляло, с неподвижен и почти угасващ поглед.

Полицаят бе застанал пак до мене. Към нас се присъедини и аптекарят на амбулаторията, възрастен мъж в бяло сако.

— Чия е тази амбулатория? — запитах аз.

— На доктор Мейтърс. Жалко, че го няма.

— Болното изглежда зле — каза тихо полицаят.

Без да отделям поглед от пулсиращата подутина, аз премислях бързо. Явно беше, че е скъсана артерия, и то толкова високо, че беше невъзможно да поставя бандаж за спиране на кръвотечението, а то беше толкова силно, че можеше да се окаже непоправимо още преди пристигането на бързата помощ.

Нямаше време за колебание. Без да продумам, завлякох кушетката до прозореца, отидох до малкия емайлиран шкаф с инструменти в ъгъла, извадих един скалпел, спенсерови щипци и стъкленица с кетгут за зашиване. Стъклото с етера беше на най-долната лавица. Сипах малко на парче марля и я сложих върху ноздрите на девойчето. То простена тихо, после притихна.

Нямаше време за обичайната антисепсия. Намокрих ръцете си с йод и изтрих със същата парлива течност подутата мишница. Двамата мъже ме наблюдаваха слисани. Пред прага бе застанала група мълчаливи зрители. Без да им обръщам внимание, взех ножчето и направих разрез в подутата ръка.

Веднага бликна поток кръв. През нея се мярна струящия отвор на разкъсаната артерия. Стиснах я веднага с щипците. След това внимателно и спокойно вързах кръвоносния съд. Всичко стана много лесно, за не повече от пет минути. Свалих етерната маска, извадих щипците, покрих леко раната и я превързах накръст, за по-сигурно предпазване от замърсяване. Пулсът беше вече по-добър, дишането по-дълбоко и редовно. Взех грубото сиво одеяло откъм краката на болната и завих добре с него слабото телце. В болницата можеха да й прелеят кръв или физиологичен серум, но истинската опасност вече бе отстранена.

— Спасена е — казах кратко аз.

Полицаят въздъхна облекчено, а откъм вратата се дочу одобрителен шепот. Но когато се обърнах, забелязах един нисък, набит, силен мъж със сурово лице и рошави къдрави коси, който ме гледаше неприязнено.

Тази неприятна личност ме раздразни.

— Казал бях, струва ми се, да опразнят помещението.

— Добре — отвърна рязко той. — Махайте се тогава.

— Вие ще се махнете — избухнах аз.

— Отгде накъде? Амбулаторията е моя.

Разбрах, че пред мене е д-р Мейтърс.

В това време пристигна колата за бърза помощ, предизвиквайки ново вълнение. Когато най-после настаниха удобно малката пациентка и потеглиха внимателно, полицаят затвори бележника си, стисна ми тържествено ръка и си тръгна. Аптекарят отиде в предното помещение и последните зрители се пръснаха, уличното движение отново затрещя. Доктор Мейтърс и аз останахме сами.

— Не ви липсва дързост — заговори отново той. — Влизате в кабинета ми. Изпоцапвате го с кръв. А на всичко отгоре няма да получа и хонорар за това.

Спуснах запретнатите ръкави на ризата и облякох сакото си.

— Щом имам възможност, ще ви изпратя чек за десет гвинеи.

Той загриза нокътя на палеца си, сякаш предъвкваше отговора ми. Всичките му нокти бяха прегризани.

— Как се казвате?

— Шенън.

— Вероятно сте нещо като доктор?

Погледнах дипломата му, окачена в рамка на стената зад него. Беше удостоверение за завършване на общия курс по медицина — най-ниската квалификация, даваща някому правото на медицинска практика.

— Да — казах аз. — А вие?

Той се поизчерви, после отиде бързо към бюрото си с изражението на човек, решен да открие измама, и взе „Медицинския указател“. Прелиствайки го с енергията, присъща на всичките му движения, той намери бързо името ми.

— Шенън — каза той. — Робърт Шенън. Ей сега ще видим. — Но докато четеше списъка на квалификациите и наградите ми, лицето му посърна. Той затвори книгата, седна на въртящия се кожен стол, бутна на темето си бомбето, което още не бе свалил и започна да ме разглежда по-другояче.

— Трябва да сте чувал за мене — каза най-после той.

— Никога.

— Трябва да сте чувал. Джеймс Мейтърс. Имам най-голямата клиентела в града. Чисти три хиляди. Най-много от всички. Всички други лекари ме мразят. Отнемам им хляба. Народът много ме обича.

Продължавайки да ме наблюдава, той си сви умело цигара с лявата ръка и я захапа нехайно. Беше удивително самонадеян. Облечен беше крещящо, в обичайното лекарско облекло: широки панталони на райе, късо черно сако, пречупена колосана яка и връзка с диамантена карфица. Но брадичката му беше синкава; имаше нужда от бръснене.

— Без работа сте, значи? — запита внезапно той. — Защо… пиянство или жени?

— И двете — казах аз. — Морфинист съм.

Той не отговори — само се изправи рязко.

— А бихте ли работил при мене? Три пъти седмично. Прегледи в амбулаторията и нощни посещения по домовете. Нуждая се от почивка. Практиката ще ме убие.

Изненадан от предложението, аз се позамислих.

— Колко ще ми плащате?

— Три гвинеи седмично.

Замислих се отново. Предложението беше щедро, можех да остана в „Глоб“, да се спася от унижението да чакам пред агенцията за назначаване на лекари. Щях да имам време и за изследванията си, ако мога, разбира се, да се наредя в Аптечното отделение.

— Добре.

— Свършено, значи. Елате довечера точно в шест. Предупреждавам ви, че съм имал и други помощници. Но всички, дявол да го вземе, бяха негодни за работа. И бързо изхвръкваха.

— Благодаря за предупреждението.

Тръгнал бях вече към вратата, когато той ме върна с мрачна усмивка:

— Почакайте. Ако се съди по вида ви, имате нужда от аванс.

Той извади от задния джоб на панталона си претъпкан кожен портфейл, избра внимателно потребните пари и бутна на масата към мене три лири и три шилинга.

Бях се повразумил вече. Без да продумам, прибрах парите също така внимателно, както той ги бе оставил.