Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (7)

VII

На другата сутрин не отидох в университета, а след закуска тръгнах към Парксайд крешент, където на едно тихо и отстранено възвишение над Келвин гроув гардънс живееше самотно професор Чалис. Уверен бях, че ще получа съвет и подкрепа от добрия старец, който ме бе насърчавал толкова често в миналото. Отвори ми омъжената му дъщеря Беатрис, приятна млада жена, облечена в басмена работна престилка, зад която надничаха двете й светлооки момиченца.

— Извинете, че ви безпокоя толкова рано, Беатрис. Мога ли да видя професора?

— Но, Робърт — извика тя с топлия си глас, като се усмихна неволно на тревожното ми изражение, — нима не знаете?… Той отсъства.

Разочарованието ми трябва да е проличало много ярко, защото тя промени веднага изражението си и започна да ми обяснява бързо, че баща й, тежко болен от артрит, бил заведен от свои приятели в Египет, за да се лекува. И щял да остане там през цялата зима.

— Няма ли да влезете за малко? — добави любезно тя. — Закусваме с децата с горещо какао и бисквити.

— Благодаря, Беатрис. — На тръгване се опитах да се усмихна.

През целия мрачен, облачен ден скитах безцелно из града, по Синклер и Менфийлд стрийт, загледа във витрините на големите магазини, без да виждам нещо в тях; следобед отидох към доковете, където черно-белите речни параходи, забулени от студената мъгла, стояха един до друг в зимна почивка. После се върнах в пансиона и повече по навик, отколкото от желание влязох за чая.

С крайчеца на окото си забелязах, че мис Джин Лоу, която бе отсъствала — не зная къде — през последните три дни, беше пак на обичайното си място. Стори ми се, че изглежда някак особено, като че е била болна — беше пребледняла, носът и очите й бяха подути и леко възпалени, сякаш страдаше от силна простуда — но сам аз бях толкова угрижен, че не я погледнах втори път. Тя напусна рано трапезата.

Когато след десетина минути се прибрах горе, намерих я застанала в коридора, облегната на вратата ми. Заговори ми рязко, не с обичайния си тон.

— Мистър Шенън, бих искала да разменя две думи с вас.

— Не сега — отвърнах аз. — Уморен съм. Зает съм. И стаята ми е разхвърляна.

— Елате в моята стая тогава. — Устните й бяха решително стиснати.

Тя отвори вратата и преди да успея да възразя, аз се озовах в стаичката й, която обратно на моето разхвърляно и нечисто леговище — беше образец на свежа чистота. Когато видях за пръв път тясното, спретнато „оправено“ бяло легло, ръчно плетено килимче, снимката на родителите й в сребърна рамка, поставена на масичката до гребена и четката, аз си спомних смътно, че за да помага на мис Ейли, тя „оправяла“ сама стаята си.

— Седнете, мистър Шенън. — Тъй като аз се готвех да седна на прозореца, тя се обади с внезапна насмешка: — Не, не там… на стола, моля ви… Там е много по-подходящо за джентълмен като вас.

Погледнах я втренчено. Тя дишаше бързо, по-бледа от всеки друг път — с бледност, от която подутите й кафяви очи потъмняваха, а сенките под тях ставаха още по-дълбоки. Видях с изненада, че трепери. Но продължаваше да ме гледа невъзмутимо и заговори твърдо, с леко изкривени устни:

— Мистър Шенън, аз съм ви много задължена. Забележително е наистина, че човек с вашето високо положение благоволи да прояви внимание към едно бедно създание като мен, дъщеря на дребен занаятчия.

Въпреки волята си слушах с мрачно внимание.

— Забелязали сте може би, че отсъствах няколко дни. И навярно сте се потрудили да разберете къде съм била.

— Не — отвърнах аз. — Не съм.

— Ще ви кажа тогава, мистър Шенън. — Тъмните й очи светнаха. — Бях из вашия край. Баща ми отива да говори всяка година на молитвени събрания на открито и, макар че това може да ви се види смешно, аз го придружавам. Тази година събранието беше в Ливънфорд.

Започнах да се досещам смътно какво ще последва, а това още повече ме ядоса.

— Надявам се, че шатрата ви не се е съборила върху вас.

— Не, не се събори — отвърна разпалено тя, — при все че сигурно бихте желали това.

— Напротив, аз обичах цирковете. Какво правихте? Прескачахте книжни обръчи ли?

— Не, мистър Шенън. — Гласът й потрепери. — Извършихме великолепно, полезно дело. В Ливънфорд има и добри хора. След първото събрание се запознах с някои от тях. С една прекрасна стара дама… мисис Леки.

Колкото и да се бях подготвил, все пак трепнах. Макар и да не бях я виждал вече повече от година, имах много основания да помня тази неукротима жена, едновременно опора и чук в детинството ми, това съвършенство, което носеше по шест долни фусти и обуща с ластик отстрани, в чието легло бях спал до седемгодишна възраст, любителка на сектантските сборища на открито, на ревен, и ментови пастили; понастоящем — пресметнах набързо аз — осемдесет и четири годишна. Тя е моята прабаба.

Застанала пред мен с искрящ поглед, мис Лоу видя, че е улучила на място. И цяла потрепери.

— В родния ви град, разбира се, заговорихме за вас. Баща ми запита дали някои от богатите ви роднини не биха се съгласили да подкрепят делото ни. Тя ни изгледа смаяно, после се разсмя. Да, мистър Шенън, разсмя се с глас.

Почувствах, че се изчервявам, като си представих този сбръчкан, жълт смях, но моята мъчителка продължи безмилостно и рязко:

— Да, тя ни разказа всичко за вас. Отначало не можехме да повярваме. „Тук има някаква грешка — каза баща ми. — Този момък има много видни роднини.“ Тогава тя ни поведе през градската градина.

— Млъкнете! — викнах яростно аз. — Не ме интересува какво е правила.

— Поведе ни и ни показа вашето имение. — Бледа, разтреперана, почти задъхана, мис Джин Лоу отсичаше думите си. — Жалко, самотно, буренясало, с простряно пране. Тя изобличи една след друга всичките ви жалки лъжи. Каза ни, че не сте претърпял и корабокрушение и не сте се спасили на сал през войната. „Не можете го надлъга — каза тя. — Прилича на проклетия си дядо.“ Да, каза ни дори — гласът й измени при споменаването на най-големия ми грях — към коя църква принадлежите.

Аз скочих яростно. Това беше последната капка, от която чашата преля.

— Какво право имате да ми държите проповеди? Аз просто се пошегувах.

— Шегували сте се? Още по-срамно тогава.

— О, млъкнете! — викнах аз. — Не бих го направил, ако вие не тичахте подире ми и не ми се натрапвахте постоянно с вашите проклети медицински доклади и… и глупави бели крави.

— Така било значи! — Тя прехапа безмилостно устни, но не можа да сдържи сълзите си. — Узнахме истината. О, вие, изискан джентълмен, герой, аристократ… Вие, жалък Ананий^[1], заслужавате да ви унизят по същия начин. — Тя се изчерви, пребледня, преглътна, после се разплака изведнъж, неудържимо и безумно. — Не искам да ви видя никога вече, никога, никога, докато съм жива.

— Много ми е приятно. Никога не съм поискал пръв да ви видя. И не ме интересува дали ще идете в Блерхил, в Западна Африка или Тимбукту. Вървете по дяволите всъщност. Сбогом.

Излязох от стаята и хлопнах вратата.