Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (27)

VII

След четири дни, в понеделник следобед, професор Чалис дойде да ме види. Прекарал бе съботата и неделята на баните в Бют, където отиваше от време на време да лекува артрита си, който го превръщаше постепенно в инвалид. Намерил при завръщането си моята бележка, той бе дошъл с файтон от дома си до лабораторията.

Като се ръкува с мене, остави шапката и изтърси дъждовните капки от чадъра си, той огледа някак въпросително стаята.

— А къде е нашата млада приятелка?

Макар и подготвен за въпроса, за най-голямо мое неудоволствие се поизчервих:

— Няма я днес.

Той се изправи до малката печка да си постопли пръстите и ме погледна някак странно изпитателно, сякаш се изненадваше, че ме намира сам и мълчалив.

— Значи всичко излезе успешно.

— Да.

Той поклати глава.

— Реакция след преумората, Робърт. Стойте си на мястото. Аз ще разгледам всичко сам.

След няколко минути той отиде към чина и в продължение на половин час чете внимателно доклада, който бях приготвил, като правеше с молив изчисления по белите полета. После разгледа най-старателно всички култури. Стоя дълго наведен над микроскопа и най-после се завъртя рязко на столчето. Изглеждаше остарял, изтощен, почти мрачен, с още по-хлътнали бузи. Видях, че е много развълнуван.

— Робърт… — каза най-после той, като ме погледна с кротките си очи, — не бива да се възгордявате. Никога. В науката няма място за тщеславие и самоизтъкване. Освен това, вие сте едва в началото на кариерата си. Този път имахте щастие. Но има още много да учите… почти всичко всъщност. Обаче това, което сте направил, стопля старото ми сърце.

След минутно мълчание продължи:

— Вие можете, разбира се, да оповестите веднага своето откритие. То е несъмнено от огромно значение. Но и аз съм съгласен, че ще бъде по-добре, по-цялостно и по-научно да почакате още три месеца, за да завършите напълно работата си, като откриете и ваксина с решително лечебно действие срещу новата болест. Нали тъкмо това искате да направите?

— Да.

— Ще го направите тогава. Но — той огледа бързо стаята — не е възможно да го сторите тук.

Забелязвайки изненадата ми, той потвърди с кимване.

— Невъзможно ще бъде да завършите последните извънредно сложни етапи на издирванията си при такива несъвършени технически условия. Не се оправдавам, Робърт; това помещение беше най-доброто, което можах да ви намеря на времето. Сега трябва да направя нещо повече. Вие се нуждаете непременно от модерна, добре обзаведена лаборатория. А има три възможности да я получите.

Въпреки мъката си, слушах внимателно.

— Първо, можете да отидете при някоя от големите фармацевтични фирми, например Уилсър или Харлет. С оглед на досегашните ви открития всяка от тях ще бъде безспорно възхитена да ви предостави всички възможни улеснения, добре подготвен персонал и голяма заплата, за да изготвите ваксина, която ще може да се произвежда масово, за продажба. — Той помълча и добави: — Това ще бъде твърде изгодно за всички заинтересовани.

Той млъкна отново. И тъй като продължавах да го гледам без намерение да отговоря, набръчканото му лице се озари от лека усмивка.

— Така-а — каза той. — Втората възможност е да отидете при професор Ъшер.

Този път трепнах неволно, но още преди да заговоря, той ме спря, вдигайки слабата си мургава ръка.

— Добрият професор започва да съжалява, че ви е оставил да го напуснете. — Той се позасмя, но без злорадство. — От време на време пробуждах у него любопитство… да не кажа огорчение… като му говорех за вашите занимания.

— Не — казах тихо аз и цялата ми скрита мъка намери отдушник в тази единствена дума.

— Защо не? Уверявам ви, че той ще ви посрещне с радост, ако се върнете в института.

— Той ме изгони от института — отвърнах през зъби аз. — Трябва да довърша делото си със собствени сили.

— Много добре — каза Чалис. — Тогава остава… Истършоус.

Забравяйки за миг бурята, която бушуваше в гърдите ми, аз го погледнах съвършено смаян. Шегуваше ли се? Или бе внезапно полудял?

— Знаете ли това място? — запита той.

— Разбира се.

Той се усмихна отново с лека, тъжна усмивка.

— Говоря съвсем сериозно, Робърт. Имат вакантна длъжност за ординатор, който да живее там. Направих постъпки пред управителя д-р Гудол и той се съгласи да ви вземе за няколко месеца. Институтът е стар, както знаете, но напоследък са обзавели една модерна лаборатория, където ще имате пълна и неограничена възможност да довършите докрай работата си.

Настъпи мълчание. Аз огледах импровизираната лаборатория, която отначало презирах, и към която сега бях привързан поради много основания. Пак местене, помислих аз; защо не ме оставят поне веднъж на мира?

— Не ми се напуска — казах бавно аз. — Свикнах вече тук.

Той поклати глава.

— Необходимо е, моето момче, и неизбежно. И Пастьор дори не би могъл да получи някаква ваксина при такава апаратура. Затова именно през цялото време търсех по-удобно място за вас. — Тъй като продължавах да се колебая, той запита внимателно: — Може би не ви се иска да живеете в място като Истършоус?

— Не — отвърнах след малко аз. — Предполагам, че ще мога да издържа.

— Помислете си тогава и ми съобщете довечера. Лабораторията е безспорно такава, за каквато човек може само да мечтае. — Той стана, потупа ме по рамото и сложи светлите си ръкавици. — А сега трябва да вървя. Още веднъж ви поздравявам. — Той взе чадъра си и ме погледна през рамо. — Не забравяйте да предадете почитанията ми на доктор Лоу.

Смънках някакъв неразбираем отговор, докато го изпращах до вратата.

Не можех да му кажа, че не съм виждал Джин цели четири дни, че в джоба ми пареше писмо от нея — тъжно, измокрено със сълзи писъмце, изпълнено със самообвинения, с дълбоко, отчаяно угризение и мъка.

Какъв глупак бях, боже мой! В пламенното безумие на тия непоправими мигове аз не помислих колко дълбоко чувството за извършения грях ще нарани нейната откровена, непокварена душа. Още я виждах такава, каквато си отиде късно през нощта, пребледняла и жалка, с треперещи устни, с изражение на ранено птиче, така измъчено, тъжно и отчаяно, че ми разкъса сърцето.

Добродетелта е нещо, за което никога не мислим, а понякога дори му се смеем. Но добродетелта беше самата същност на Джин.

Някога, като дете, счупих крехка кристална ваза. И сега изпитвах същото чувство на безутешна мъка, каквато изпитах тогава при вида на пръснатите по пода отломки. Знаех, че други девойки изживяват почти безгрижно подобни „романи“, но ние, така различни, уви, във всяко друго отношение, си приличахме в едно: не можехме да сложим върху раните си балсама на равнодушието. Един израз от писмото й прорязваше непрестанно мозъка ми:

Сгрешихме, като мислехме, че можем да бъдем заедно. Не трябва да повторим тази грешка. Не мога и не трябва да те видя вече.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите ми. Чувствах отчаян, че съм захвърлил и завинаги загубил един скъпоценен бисер. Изтощен, разстроен, изпълнен с изгаряща болка, аз се укорявах горчиво. Но ние бяхме прекрачили невидимата граница не толкова поради това, че бяхме заедно, колкото поради силите, които искаха да ни разделят. А сега… изчезнала ли бе магията… мъртво ли беше сърцето? Не. Аз копнеех за нея повече от всеки друг път. Стремях се към нея с цялата си душа.

Скочих изведнъж. При все че не мислех за нищо друго, откакто бях получил това писмо, сега се постарах да отхвърля унинието и да съсредоточа мисълта си върху предложението на Чалис. Съзнанието ми не беше съгласно с този план, но трябваше да призная, че доводите на професора бяха правилни. И след като се разхождах унесено и неспокойно из стаята почти цял час, реших да приема. Тъй като наближаваше пет и половина, заключих и тръгнах за амбулаторията на Тронгейт.

Чакалнята беше както обикновено задушна, препълнена с хора, с миризми, нашепвани разговори, кашляне, тежко дишане и тътрузене на крака по голите дъски. Кафявите стени бяха овлажнели от изпарения. Още докато сядах пред масата си, доктор Мейтърс влезе в стаята с лист в ръка.

— Препълнена зала, Шенън. Работата върви добре. Бихте ли имал нещо против да отидете вместо мене на тия адреси, след като привършите тук?

На хартийката, която ми подаде, бяха записани пет адреса. Постепенно, безцеремонно и добродушно той увеличаваше работата ми, така че сега аз работех много повече, отколкото бяхме уговорили първоначално.

— Добре — отвърнах равнодушно аз. — Но бих искал да поговоря с вас.

— Казвайте.

— Съжалявам, но ще трябва да напусна.

Той бе започнал вече да прехвърля по обичая си цели шепи пари — получените следобед хонорари — от джобовете на панталоните си в кожената кесия, но се спря изведнъж и остро ме изгледа. След миг се разсмя.

— Чудех се кога ще се опитате да ми изтръгнете увеличение. Колко искате?

— Нищо.

— Карайте, Шенън. Вие не сте лош младеж. Ще ви дам още една гвинея седмично.

— Не — казах аз, без да го поглеждам.

— Две тогава, дявол да го вземе.

Когато поклатих отрицателно глава, изражението му се промени и стана сериозно. Той бутна с крак вратата под носа на чакащите пациенти, седна на бюрото и ме загледа.

— Чудесен подарък за човек, който отива да се поразсее някъде. Тази вечер водя жена си и Ада в цирка Хеглер. Не можете да си представите колко им се понравихте, когато ви видяха оня ден. А сега кажете: колко искате наистина?

Едва смогвах да се владея. При сегашното ми настроение бях възмутен от начина, по който той свеждаше всичко към един общ знаменател — парите.

— Не става дума за пари.

Той не ми повярва — невъзможно беше този скъпоценен артикул да е без значение за мен. Гризейки нокътя на палеца си, той продължаваше да ме гледа, като пресмяташе нещо наум.

— Слушайте, Шенън — каза на един дъх той. — Аз се привързах към вас. Всички се привързахме всъщност. Не казвам, че сте вече опитен лекар, но ще се изучите при мене. Важното е, че човек може да ви се довери. Честен сте. Парите не се лепят по пръстите ви. Отдавна вече мислех да ви направя това предложение. Слушайте сега. Останете при мен като постоянен помощник с двеста и петдесет или да кажем с триста лири годишно. Ако работите добре, след дванадесет месеца ще ви направя съдружник и ще ви плащам според прихода. Разбирате ли? Тази амбулатория е истинска златна мина. Ще я разработваме заедно. А пък ако се харесате с Ада, можем да превърнем работата в семейно предприятие, което вие ще наследите изцяло след време.

— Вървете по дяволите! — нервите ми измениха внезапно. — Не желая да ви наследя. Не желая парите ви. И изобщо нищо.

— Слушайте все пак — промълви смутено той. — Аз ви дадох работа, когато бяхте в безизходица, нали?

— Да — почти изкрещях аз. — Благодарен съм ви за това. И мълчах, когато ме отрупвахте до изнемога с работа през тия три месеца. Но стига вече. Дотегна ми да събирам по половин лира от хора, които живеят само в една стая, за да пълня кожената ви кесия. Пазете златната мина за себе си. Не желая дял от нея.

— Невъзможно! — извика той, като ме гледаше втренчено. — Аз ви правя златно предложение, а вие ми го хвърляте в краката. Трябва да сте полудял.

— Добре — казах аз. — Така да бъде. А сега ме оставете да работя.

Натиснах звънеца на бюрото и първият пациент — един старец, който едва се влачеше — влезе в стаята. Започнах да го преглеждам, а д-р Мейтърс, бутнал шапка на темето си, продължаваше да ме гледа смаяно. Най-после взе торбичката с парите, заключи я в касата и си отиде, без да продума. Почти веднага съжалих за избухливостта си. Той не беше лош човек, обслужваше добре района, но не можех да понасям неуморния му стремеж да пълни кесията си.

Минаваше единадесет, когато излязох от последното посещение. Тръгнах към „Глоб“ уморен и все пак уверен, че няма да заспя. След като привърших работата, мъката се върна и започна да гризе сърцето ми като звяр. Но докато крачех из мокрите улици, се надсмивах на страданието си. Какъв образ на весел Дон Жуан! На млад Ромео… на Казанова… С такива имена се кичех аз в горчива насмешка.

Когато се прибрах в хотелската стая, съблякох гневно дрехите си и се хвърлих на леглото. Лежах в тъмнината като вдървен, със стиснати очи. Но докато се мъчех да заспя, в съзнанието ми продължаваха да пламтят думите: „не трябва да те видя никога вече… никога… никога…“.