Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (15)

V

Когато се върнах в болницата малко преди полунощ, забелязах с изненада, че прозорецът на мис Труджън още свети. Тъй като на черната дъска в хола не беше записан никакъв новоприет случай, аз заключих, с намерение да се прибера веднага. Но щом влязох в жилището си, чух откъм коридора умилкващ се глас, който можеше да принадлежи само на сестра Пик.

— Докторе… доктор Шенън.

Отворих.

— Докторе. — Тя ме погледна с кротката си, унила усмивка. — Управителката желае да ви види.

— Какво?

— Да, докторе, веднага, в кабинета й.

Тази повелителна покана, изпратена чрез друг човек и по това време, ми се стори истинско нахалство. От желание да запазя добри отношения, отначало помислих да отида. След това почувствах, че тя прекалява.

— Предайте моите почитания на управителката. Ако желае да говори с мене, тя знае къде може да ме намери.

Сестра Пик вдигна смаяно поглед, но по бързината, с която излезе, можех да разбера, че не й е неприятно да бъде почтен посредник при възникналите разногласия между управителката и мене. Тя бе предала сигурно с особено усърдие отговора ми, защото мис Труджън се втурна само след миг в стаята, в своята тъмна униформа, но без касинка, маншети и яка. Лишено от тези бели ленени украси, лицето й изглеждаше още по-жълто.

— Доктор Шенън, при моето ежемесечно обхождане на болницата влязох днес и в лабораторията. Намерих я в най-ужасен безпорядък, пълна с непотребни вещи, непочистена, разхвърляна, замърсена.

— Какво от това?

— Ваше дело ли е?

— Да.

— Вие нямате, нямате никакво право да вършите такова нещо. Трябваше да ме попитате предварително.

— Защо?

— Защото трябваше. Тя е под мое ведомство.

— Да не би цялата болница да е под ваше ведомство? — започнах да губя самообладание аз. — Вие искате да управлявате цялото заведение и не мирясвате, докато не заставите всички да ви се кланят и да пълзят пред вас. Всъщност вие се държите така, като че заведението е ваша лична собственост. А не е. И аз имам известни права. В случая се занимавам с важни научни изследвания. Затова използвам лабораторията.

— Тогава ще бъдете любезен да я освободите.

— Предлагате да прекратя заниманията си?

— Съвсем безразлично ми е какво вършите, стига да изпълнявате длъжността си. Но аз искам да върнете лабораторията чиста и подредена.

— Защо? Тази стая никога не се използва.

Тя се засмя кратко.

— Ето къде грешите. Използва се всяка година по това време. За лекции на сестрите. Не сте ли забелязал чиновете? Курсът започва в събота.

— Можете да използвате някоя друга стая — възразих аз, чувствайки, че почвата под краката ми се свлича.

Тя поклати решително глава.

— Няма друга стая със съответните удобства. Само изолационната зала. А тя е прекалено влажна и неприветлива. Не желая да е неудобно не само на сестрите, но и на вас, докторе, защото, виждате ли — хвърли тя с парлива насмешливост последната си стрела, — вие именно ще изнасяте лекциите.

Надхитрен — по-точно напълно притиснат до стената — аз можех само да я гледам втренчено, в безпомощно мълчание. От насмешливата веселост, искряща в очите й, когато тръгна към вратата, личеше колко е доволна, че е могла да разчисти сметките си с мен и да ме постави на място.

Легнах си, но продължих да обмислям новото затруднение. Закалена от живот сред свади и шум, закоравяла в нескончаеми разправии с прислужници, търговци, болногледачки и сестри, клатушкайки се победоносно с цяла свита покорни лекари, тя беше наистина костелив орех. Колкото и да ми беше противно това, засега не ми оставаше никакъв друг изход, освен да предприема стратегическо отстъпление.

На другия ден, по време на обеда, аз й съобщих официално след кратко мълчание, че ще напусна лабораторията.

Като награда за капитулацията тя ме удостои с мрачна усмивка.

— Знаех, че ще се разберем, докторе. Мога ли да получа малко чътни^[1], ако обичате? Спомням си, че когато бях в Богра…

Искаше ми се да счупя бутилката в главата й. Но вместо това й я подадох също тъй мрачно усмихнат.

След един час, в два и половина, тръгнах нехайно към изоставения малък изолационен павилион за болните от вариола, после се шмугнах бързо в храстите, които го закриваха. Мис Труджън беше заета в стаята за бельото, но аз исках все пак да бъда предпазлив.

Изолационният павилион беше развалина — невъзможно е да се употреби друга дума — в която можах да вляза само след като разбих една ръждива желязна врата. Съвършено тъмен, студен като гроб, покрит само с прах и паяжини, личеше, че не е отварян от години. Драснах кибрит, с който опарих пръстите си, и огледах изоставената развалина. В дървената стена имаше отвор, откъдето бяха изведени тръбите на печката. Очукан, пожълтял и ръждясал емайлиран леген беше оставен на пода. И водата дори беше прекъсната, а крановете бяха почти изцяло ръждясали.

Излязох, отчаян, намерих Пим в гаража и му обясних положението.

— Ще се преместя в стария павилион за болни от вариола.

Той се засмя недоверчиво.

— В онова местенце ли? Та то не става за нищо!

— Можем да го поправим.

— Никога.

Той продължи да настоява, че е невъзможно, но когато пуснах в ръката му десет шилинга, се съгласи, макар и неохотно, с намерението ми.

Още същата вечер, щом се стъмни, пренесохме всичките ми вещи от лабораторията в полуразрушения павилион. След това, мърморейки непрестанно, Пим започна да внася някакви първобитни подобрения, направи ми ново кранче, свърза прекъснатата електрическа инсталация, поправи най-изгнилите дъски. Мръсни и уморени, прекратихме работата в десет часа, когато той трябваше да доведе от гарата някои от сестрите.

Още две вечери бяха необходими, за да завършим работата, но резултатът беше доста жалък. И все пак това помещение, в което духаше отвред и нямаше никакво отопление, беше мое, имаше здрав чин, вода, електричество, четири стени и покрив. Сестра Камерон, която завеждаше павилиона за болни от скарлатина, ми приготви от стари пижами три червени бархетни завеси, които окачих пред дървените капаци на прозорците, така че никаква светлина да не прозира навън. Нов ключ осигуряваше само на мене правото на влизане и излизане. А като прокара невидима жица от звънеца пред входа на жилището ми, Пим ме снабди с уред, който щеше да ме предупреждава, когато ме търсят. С една дума, имах тайна лаборатория, крепост, арсенал за издирвания, откъдето никой не можеше да ме измести. Всяка вечер, след последната визитация, аз тръгвах към гъсталака и се вмъквах в тъмнината между гъстите дафинови храсти, за да вляза в светилището. В девет часа вече бивах потънал в работа.

Поддържайки силите си с турско кафе, което си приготвях сам, работех обикновено до един часа след полунощ, а понякога, унесен в търсенията си, оставах до зори и изобщо не си лягах, разчитайки, че студеният душ и силен масаж ще ме освежат за закуска и за служебните ми задължения през деня.

Работата ми напредваше бързо, но това постоянно усърдие почна да се отразява на нервите ми, затова в следобедите започнах да използвам мотоциклета на Люк. Нямаше нищо по-ободрително от бързото летене по безлюдните провинциални шосета, от замайващата упойка на скоростта, а мотоциклетът, пропит сякаш с копнеж по родното огнище, винаги ме насочваше към Блерхил, отнасяйки ме с рев и трясък покрай вратата на вила Силоам.

Един следобед, вместо да прелетя край нея, аз намалих ход, отведох машината по задната уличка и спрях зад градинския зид. Каменният зид не беше висок, така че лесно се покатерих по него. Долу, почти в краката ми, в малката градинска беседка беше дъщерята на блерхилския хлебар.

Без да подозира още присъствието ми, тя седеше пред проста градинска маса гологлава, с късо палто, опряла брадичка о дланта си, сложила пред себе си някакъв медицински учебник и книжна кесия със сливи. Явно беше, че учи. Но изражението й беше така замислено, държането — унесено, погледът — блуждаещ, а пръстите й толкова често ровеха из книжната кесия, та започнах да се страхувам, че вниманието й към Ослеровата „Медицинска практика“ съвсем не е на необходимата висота. Откакто бях дошъл, тя изяде тъжно три зрели сливи, без да обърне ни една страница, после избра все пак печално четвъртата, захапа с белите си зъби вкусния плод и въздъхна тихо, а няколко капчици червеникав сок потекоха по брадичката й; но в същия миг вдигна ненадейно глава, зърна ме на зида, трепна и едва не глътна костилката.

— Няма нищо — казах аз. — Не съм дошъл да крада.

Тя продължаваше да се дави от костилката.

— О, мистър Шенън… колко се радвам, че ви виждам… Тъкмо мислех… за нашето ужасно недоразумение… и се чудех как бих могла да го оправя.

— А аз мислех, че учите.

— Да, учех — съгласи се тя, като се поизчерви. — Учех донякъде. Изпитът ми е след четири седмици. — Тя въздъхна. — Но не съм напреднала много, струва ми се.

— Може би трябва да се освежите — предложих аз. — Тук съм с мотоциклета на Люк. Искате ли да се поразходим?

Очите й светнаха.

— От все сърце.

Мис Лоу стана и аз прострях ръце, за да й помогна — съвсем без нужда, защото тя беше пъргава и лека — да се покатери по зида. Скочихме и двамата от другата страна. В следващия миг тя вече седеше на задната седалка, аз включих на скорост, дадох газ и хукнахме.

Беше светъл августовски ден и щом се измъкнахме от криволичещите улички на Блерхил, насърчен от слънчевото време и приятната скорост на движението, а ръководен може би и от някакъв странен, тъжен подтик, аз поех пътя към село Маркинч, на южния бряг на Лох Ломонд. Околността беше великолепна, подножието на Даррок блестеше от узряла пшеница, изпъстрена с килими от алени макове. По плодородните склонове на Гоури дърветата в овощните градини бяха натежали от ябълки, круши и сливи, а берачките, които пълнеха като че нехайно завързаните за кръста им панери, ни махаха с ръка, когато минавахме край тях. Без да обръщам внимание на въздушното течение, аз извиках през рамо на спътницата си:

— Прекрасно, нали? — Преживяхме редица весели сътресения и минахме само на няколко инча край една спряна селска кола. — Добре се държите. Предполагам, че често излизате с Люк?

Почти допряла устни до ухото ми, тя извика в отговор:

— О, да, доста често.

Но в гласа й имаше нещо, което отхвърляше настрана всички досегашни излети, поставяше строго Люк на мястото, което му се падаше като на брат, и издигаше настоящия миг до едно несравнимо равнище. Аз чувствах все по-осезателно ръцете й около кръста си, чувствах лекия допир на снагата й, притискането на бузите й до гърба ми, когато се свиваше, за да се защити от вятъра.

Към пет часа стигнахме до върха на Маркинч Бре и пред нас се ширна езерото, прохладно и гладко, отразило дълбоката синева на безоблачното небе, с гористи склонове, издигащи се от бреговете му към по-бледосинкавата островърха планинска верига в далечината. Разсичайки повърхността на неподвижната шир, редица зелени островчета се отразяваха в нея като кехлибарена огърлица, а на близкия бряг се гушеха пръснати варосани къщици, обвити в орлови нокти и диви шипки.

Това беше Маркинч, любимото ми убежище на младини, където идвах толкова често сам или с приятеля си Гевин Блер да търся утеха за наранената си душа. Докато слизахме по стръмния лъкатушен път, изпитах отново и много по-силно неугасващия възторг, пробуждан всякога в душата ми от това заспало, забравено кътче, кацнало на склона в летния покой, пропито с ухание на орлови нокти, където се чуваше само жужене на пчели, плясък на риба из плитчините и не се виждаше жива душа освен едно-единствено овчарско куче — дремещ страж на белия пясък край малкото пристанище, на което само веднъж в седмицата спираше дребно като играчка езерно параходче с червен комин.

В края на късата селска уличка аз спрях мотора и ние скочихме бързо и някак стеснително от машината, която димеше и миришеше на сгорещено масло, но все пак бе издържала горещината и товара по пътя.

— Да-а… — казах аз, изпитвайки странно затруднение да срещна погледа й след близостта при пътуването. — Славно препускане беше. Надявам се, че вече ви се е допило чай.

Тя се огледа внимателно и като не откри поне някакво селско дюкянче, се обърна към мене усмихнато, с израз на сърдечност.

— Тук е прекрасно. Но не ще намерим нищо за ядене.

— Няма да ви оставя гладна. — Тръгнах към последната къщичка в улицата, над чиято врата, почти закрита от пълзящите яркочервени фуксии, се подаваше вехта фирма с тайнственото име „Минерални води“, което в тези северни области значеше „безалкохолни напитки“.

Почуках. След малко на вратата се появи дребна, прегърбена жена в тъмна карирана рокля.

— Добър ден. Можете ли да ни приготвите чай?

Тя вдигна поглед и поклати обезсърчително глава.

— Не, не. Продавам само газирани води… лимонада „Рейд“ и бира „Барс Айрън брю“.

Моята спътница ме стрелна с оправдаваща усмивка, но аз продължих:

— Учудвате ме, Джейнет. Вие сте ми приготвяла неведнъж чудесен чай. Не си ли спомняте, когато идвахме тук да ловим риба… с Гевин… и ви уловихме лакерда?… Аз съм Робърт Шенън.

Щом я назовах по малкото й име, тя се стресна, загледа ме като стара вещица, позна ме и възкликна радостно, с вик, изтръгнат почти неволно от глъбините на планинското й сърце, което мъчно разпознава чуждите хора, но всякога е топло към приятелите.

— Бог да ви пази! Ако бях с очилата, щях да ви позная веднага. Та вие сте си все същият, Робърт.

— Същият съм, Джейнет. А това е мис Лоу. Ако ни върнете, ще офейкаме и никога вече няма да дойдем.

— Само че аз няма да направя такова нещо! — извика уверено Джейнет. — Пази боже! След десет минути ще пиете най-хубавия чай в Маркинч.

— Може ли да го изпием в градината, Джейнет?

— Можете, можете. Гледай ти! Робърт Шенън, пораснал и станал доктор… Да, да, не можете да отречете. Четох нещо за вас в „Ленъкс хералд“…

Продължавайки възклицанията си, Джейнет ни въведе в задната градина, после забърза към кухничката, където я видяхме през отворения прозорец да се суети с голям тиган в ръка.

В резултат на усърдния й труд ние се озовахме скоро в дървената беседка пред простата, но вкусна храна, която бях намирал тук в миналото — пресни пирожки и домашно масло, пресни варени яйца, полски мед във вощена пита и силен чай. Джин прочете сериозно молитва със затворени очи, после съвсем естествено и с охота започна да яде здравата селска храна.

Старата Джейнет се въртеше отначало около нас, разпитваше ме, гледаше ни с вродената си прозорливост и ни затрудняваше доста много с въпросите си. Но малко по-после, след като напълни отново чайника, тя ни остави сами. Мис Джин въздъхна облекчено и се обърна към мене:

— Колко е хубаво! — извика щастливо и чистосърдечно тя. — А като си помисля, че всичко това можеше да не бъде. Ако не бях ви помолила да бъдем приятели, когато се срещнахме в Грант… Нямате представа колко много ми струваше това… цяла треперех.

— Съжалявате ли?

— Не. — Тя се изчерви леко. — А вие?

Аз поклатих мълчаливо глава и продължих да я гледам така, че я накарах да сведе поглед — свенливост, която ме трогна както някога, когато я отминах, тъжна и самотна, пред Хилър на Фенър Хил. Колко хубавичка беше тя в тази селска обстановка, загоряла от вятъра и слънцето, невинна и мила! Циганка може би. Гъстите й коси бяха тъмнокестеняви, прибрани с тъмнокафява панделка, кестеняви бяха и очите, и лицето, изпъстрено с по-тъмни петънца от прах.

Като си играеше неспокойно с чайната лъжичка, тя отбеляза, сякаш се стараеше да насочи отново разговора към обикновена тема:

— Усещате ли мириса на орловите нокти? Сигурна съм, че растат някъде в градината.

Не отговорих, при все че уханието на цветето или на нещо по-приятно опиваше кръвта ми. Обзет от странно, непознато вълнение, аз се стараех да насоча мислите си към нещо разумно, към опитите си, към безбройните дисекции, които бях правил в моргата. Как можех след това да виждам нещо красиво в човешкото тяло? Можех, уви! Тогава насочих отчаяно мисълта си към амебите, към най-нисшата форма на клетъчен живот, които започват несъзнателно да се събират, щом ги поставите под микроскопа. Нямах ли ум, разсъдък и воля, за да се спася от този сляп нагон? Но съвсем независимо от желанието си, чух гласа си:

— Да се поразходим ли? Не е късно. Няма да ходим далеко.

Тя се поколеба. Не искаше сякаш да разсее магията, която ни бе обгърнала.

— Хайде — настоях аз. — Рано е още.

— Още мъничко тогава — съгласи се тихо тя.

Оставих щедра почерпка на масата, след което се сбогувахме с Джейнет. После тръгнахме полека по тясната пътека около лъкатушния бряг на езерото. Започваше да се мръква, лунният сърп се рееше високо в небето на изток и се отразяваше в тайнствените глъбини на тъмните води. Въздухът беше лек и приятен като ласка. Далеко някъде се обади щъркел, на който по-отдалеко отговори другарят му. После тихият плисък на езерото се сля с нощната тишина.

Ние се движехме безмълвно по стихналия бряг, докато стигнахме до едно малко песъчливо заливче, заслонено с цели редици орешец и див джоджен, където спряхме неочаквано и се обърнахме един към друг. Устните й бяха топли и сухи, полуотворени като за жертвоприношение, поднесени с чистото и пълно съзнание, че никой мъж не ги е целувал досега.

Никой не продума. Аз сдържах дъха си, сърцето ми туптеше като пред гибел. Но не, магията завърши само с тази сладостна, единствена целувка. Невинността победи.

Докато се връщахме бавно, чиста бяла мъгла пълзеше над водата като дихание върху огледало. Парата се влачеше като було по земята, изпълвайки сякаш долините с призрачен скреж. А при все че за мен луната сияеше по-лъчезарна от всеки друг път, скъпата ми спътница трепереше.