Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (29)

II

На другата сутрин от желязното балконче, което преграждаше прозореца ми, можах да огледам внушителния вид на Истършоус.

Светналата в утринния въздух огромна сграда от сив гранит приличаше на замък със зъбчатите си стени и четирите масивни кули. Отпред имаше широка тераса с парапет, с фонтан в средата и с красиво изработена ограда от чемширово дърво. Зад терасата се простираше полянка, затворена с лехи от рози, откъдето започваше игрище с тиролска хижичка за почивка. Зелената площ беше прорязана по всички направления от пътеки, а високият каменен зид, който ограждаше просторен кът, му придаваше уютната самотност на благородническо имение.

Обръснах се, облякох се и когато часовникът удари осем, отидох да закуся с доктор Полфри. В гостната на горния етаж от източното крило на мъжкото отделение намерих нисък, пълничък, червендалест плешив мъж на петдесетина години, който ядеше усърдно зад утринния вестник. Погледите ни се срещнаха.

— Заповядайте, драги колега. — Продължавайки да яде, той ми махна с ръка и завърши поздрава, като пъхна в устата си хапка препечен хляб с масло. — Вие сте Шенън, то се знае. Аз съм Полфри — единбургец, завършил в деветдесет и девета. Там има кеджери^[1], бекон и яйца… А тук… кафе. Прекрасна сутрин… синьо небе и прозрачен въздух… Истински истършоуски ден, както казваме тук.

Полфри изглеждаше сърдечен, безобиден и малко занесен, с гладки надути бузи, които се тресяха като желе при всяко негово движение. Беше чистоплътен, с добре гледани ръце, с колосани ръкавели и позлатено пенсне, което висеше на провесена от шията невидима верижка. Няколко светли, леко къносани кичури, бяха грижливо причесани през темето откъм редките ивици коса, останала зад ушите. Той изтриваше постоянно със салфетката своите розови устни и бели мустаци.

— Трябваше да се запозная с вас снощи, но не бях тук. Бях по света, както казваме тук. На опера. Кармен. Ах, чудният, нещастен Бизе! Като помисли човек, че е умрял с разбито сърце след провалянето на премиерата в Опера комик, без да си представи дори какъв блестящ успех ще има по-късно творбата му! Слушах Бреслер-Джианоли, Леман, Мери Гардън, Дестин… Де Решке в ролята на дон Хосе, Амато в ролята на Ескамильо. Имаме шанс, че Карл Роза ще бъде цял сезон в Уинтън. — Той затананика няколко такта от песента на тореадора, като удряше в такт с пръстите си по оставения пред него „Хералд“. — Критиците казват, че Скоти пяла добре. Разбира се! Ах, какъв миг, когато Микаела, олицетворение на нежността, влиза в дивата скалиста клисура, където е лагерът на контрабандистите! „Мъча се да вярвам, че не треперя!“ Вълшебно… мелодично… великолепно! Обичате ли музиката?

Смънках нещо неразбираемо.

— Ах, трябва да идвате при мен в залата с пианото. Почти всяка вечер съм там да подрънкам нещо. Трябва да ви призная, че музиката е най-голямото ми удоволствие. В живота си наброявам три велики момента… когато чух Пати в „Сицилианска вечерня“, Гали-Курчи в „Бразилски бисер“ и Мелба в „Севиляна“ от Масне.

Той продължи да говори, докато довърших закуската; тогава вдигна с женствено движение ръка, за да погледне часовника си.

— Управителят ми каза да ви разведа из института. Да вървим.

Той тръгна пъргаво, понесен неочаквано бързо от късите си дебелички крака по подземния коридор, после свихме вляво по един наклон и се озовахме като с магия в светлия коридор под моето жилище. Тук един дебел петдесетинагодишен мъж с тъпо изражение, в изцапана с мазни петна сива униформа и обувки с гумени подметки се разхождаше важно нагоре-надолу. При появата на Полфри той изпъчи корем и го поздрави тържествено и раболепно.

— Добро утро, Скемън. Доктор Шенън… това е Семюел Скемън, нашият главен надзирател… а освен това, ако позволите да добавя, и ценен диригент на истършоуския духов оркестър.

Заедно с помощника на Скемън, надзирателят Броган, приятен младеж с дръзки сини очи, ние тръгнахме към първия коридор, над който видях избледнял позлатен надпис: „Балаклава“. Скемън завъртя ключа като заговорник. Влязохме в коридора.

Той беше дълъг, просторен, тих и светъл, с редица високи прозорци от едната страна и десетки врати за отделните спални — от другата. Мебелите бяха и тук, както долу, в хола, с мозаична украса, килимите и завесите разкошни, макар и по-избелели. Много кресла, лавици с книги и списания, в един ъгъл въртящо се земно кълбо. Обстановката напомняше удобен, малко старинен клуб, където се носеше лъх на изминали години, сапун, мебелна политура и леко ухание на сашета за бельо.

Двадесетина мъже се наслаждаваха спокойно на тия удобства. Най-близо до входа двама души играеха шах. Друг въртеше замислено с пръст земното кълбо. Неколцина четяха утринни вестници. Трети просто седяха, спокойно изправени в креслата си.

Полфри прегледа набързо подадения от Скемън доклад и се понесе весело напред.

— Добро утро, джентълмени. Добре ли върви играта! — Той сложи усмихнато и дружелюбно ръце върху раменете на двамата шахматисти. — Навън е великолепен ден. Обещавам ви, че разходката ще бъде много приятна. Ей сега ще се върна… и ще излезем.

Той продължи по коридора, като се спираше тук-там, шегуваше се и раздаваше любезни съвети. Макар и малко еднообразна, словоохотливостта му не престана нито за миг. Оплакванията изслушваше съчувствено и снизходително. От време на време си тананикаше тихо. Но не пропиляваше нито минута в тази бърза обиколка.

Следващият коридор се наричаше „Алма“, след него дойде „Инкерман“; бяха всичко шест и когато излязохме най-после в хола на приземния етаж, след като бяхме приключили обиколката си, часът наближаваше един. Полфри ме изведе незабавно на чист въздух, а след това отидохме през терасата в западното крило, където ни чакаше обедът.

— Да не пропусна, Шенън. Може би трябва да ви предупредя… Мейтланд и икономката ни мис Индр образуват едно здраво обединено дружество за взаимно възхищение. И не ме обичат много. — Изявлението бе направено безгрижно. — Това никак не ме трогва. Но то е още едно основание да се поддържаме и ние.

В малка добре мебелирана приемна до хола на западното крило от женското отделение, която служеше и за трапезария, мис Индр и Мейтланд чакаха вече до четвъртита маса с прекрасна покривка и сребърни прибори за четирима. Икономката, слаба, повехнала петдесетинагодишна жена с аристократична външност, безукорна и нежна, в синя униформена рокля от воалаж с бели маншети и яка — ме поздрави с леко, равнодушно кимване.

Когато седнахме, двете жени размениха бегло многозначителни погледи и прошепнати забележки. Обедът мина в напрегната и неприятна обстановка. След супата донесоха печено, оставиха го пред Полфри, който го разряза несръчно и го разпредели с глухо тананикане в чиниите. Мейтланд казваше от време на време с чисто мъжка безцеремонност някоя парлива забележка по мой адрес. Запита дори дали не бих приготвил следобед лекарствата за обща употреба на дежурната й сестра. Веднъж-дваж, когато Полфри заговорваше, тя поглеждаше насмешливо към мис Индр.

Угнетен от утринните впечатления и от неочакваната трудност да се приспособя към тази странна обстановка, аз мълчах. Щом Полфри стана след десерта, като смънка някакво извинение, аз го последвах на терасата.

— Тия жени! — извика той. — Нали ви казах! Не мога да ги понасям, Шенън. Мразя всъщност всички жени. Благодаря на Бога, че никога в живота си не съм имал нищо общо с тях.

Той хукна да поеме дежурството в общата трапезария, а аз тръгнах със смесени чувства към аптеката.

Тук ме чакаха официално сестра Шед и още една по-млада. Шед беше възгруба жена на средна възраст, с огромен бюст и добродушен поглед. Когато влязох, тя поглеждаше часовника си, забоден на престилката й.

— Добър ден, докторе. Това е сестра Стенуей. Можем ли да получим лекарствата!

Докато Шед оставяше на масата празната кошница, другата сестра ме погледна крадешком и по бледото, сериозно, плоско лице пробягна лека усмивка. Тя беше към двадесет и пет годишна, тъмнокоса, равнодушна, с венчална халка на дясната ръка.

— Позволете да ви покажа кое къде е — каза Шед. — Приятел в нужна се познава.

Скоро открих, че сестра Шед има голям запас от поговорки от рода на „Не по врат, а по шия“, „Не гърми, а трещи“, „Покрито мляко котка го не лочи“, които непрестанно и дълбокомислено изричаше. Тя ми помогна да напълним кошницата с общоприетите, главно сънотворни специалитети; после погледна отново забодения часовник и си тръгна, казвайки през рамо на Стенуей с дружески благосклонния тон, който имаше към нея:

— Вземете от доктор Шенън превързочни материали за източното крило, сестро. После елате да ми помогнете в стаята за бельото.

Щом останахме със сестра Стенуей насаме, атмосферата се промени, придобивайки едва уловимо по-неофициален тон. Тя подаде мълчаливо кошницата си и ме погледна бегло.

— Имате ли нещо против, ако седна?

Казах, че нямам. Предположих, че иска да поговори с мене, а и въпреки правилото ми да не се заглеждам в сестрите, тукашната обстановка ме бе дотолкова разстроила, та чувствах нужда от малко разговор.

Седнала на масата, тя ме погледна с безразлично, малко насмешливо изражение. Не можеше да се каже, че е хубава: беше много бледа, с плътни, безкръвни устни, широки плоски скули и сплеснат нос. Но беше все пак привлекателна. Под очите й имаше синкави сенки, кожата беше гладка и опъната. Черният бретон имаше синкави отблясъци.

— И така — запита студено тя, — какво ви доведе в Истършоус?

Отвърнах в същия тон:

— Желанието да си почина.

— И ще успеете. Това място е истинска морга.

— При това доста старомодна.

— Построена е преди едно столетие. Не мисля, че се е изменила особено много оттогава.

— Не прилагат ли съвременни методи на лечение?

— О, да. Но не и горкият Полфри. Той само яде, спи и тананика. А Мейтланд се поти да прилага и водолечение, и шокова терапия, и психоанализа. Тя е много трудолюбива, добронамерена, изобщо почтена жена. Разбирането на Гудол е най-правилно. Той не се меси в работата на никой. Но иска болните да бъдат лекувани и един вид помага в това, като се преструва, че ги смята за нормални.

— Гудол ми се хареса. Видях го снощи.

— Той е добър. Но сам е малко смахнат. — Тя ме погледна насмешливо. — На всички дъската ни хлопа по малко.

Дадох й всичко изписано за източното крило — марля, бинтове и гутаперка, валериан, бром и хлоралхидрат. Никога досега не бях имал работа с паралдехид, и когато отпуших стъклото, миризмата на етера ме замая.

— Силно лекарство.

— Да. Може да ви раздруса. Не е лошо за изтрезняване.

Тя се засмя кратко на моето изненадано изражение и пъхна под ръка дръжката на кошницата. Когато тръгна към вратата, ме погледна все така косо със своята особена, предизвикателна полуусмивка.

— Тук не е много лошо, когато човек свикне. Някои дори прекарват много добре. Прескочете към нашата приемна, когато ви стане скучно.

Когато си отиде, усетих, че съм се намръщил. Тя не ме учуди. При все че беше съвсем млада, свободното й държане, сините кръгове под очите, чипото безизразно лице, което не издаваше нищо, подсказваше един пълен с приключения живот.

В три часа бях свършил вече задълженията си в аптеката и можех да започна собствената си работа. Въздъхнах с облекчение и излязох навън. Но се спрях изведнъж, стреснат от гледката, която се разкри пред мене.

Група джентълмени, строени от главния надзирател Скемън, играеха на кегли на полянката пред терасата и ако се съди по честите им възклицания, играта им беше много занимателна. Игрищата за тенис зад тиролската хижичка бяха също оживени; там Полфри беше съдия на мача. От самия павилион долитаха звуци от духова музика: приятни малки откъслеци, рулади и ралентанди из някакъв марш от Суза, които сочеха, че истършоуският оркестър има репетиция. Гледката се освежаваше от група дами, които се разхождаха превзето — някои дори със слънчобрани — заедно със сестра Шед из овощната градина. Но не всички тук се забавляваха. Застанали на равни разстояния един от друг, голяма група мъже от източното крило прекопаваха усърдно и умело новозасадени лехи в задния двор.

Дълго наблюдавах тази гледка, докато най-после усетих, че ме обзема страшна уплаха. Повторение и засилване на чувството, което ме бе смутило още щом стъпих в това място. Тук беше приятно, чисто и все пак непоносимо. Възможно е нервите ми да не бяха в ред, но аз не можех вече да понасям Истършоус, коридорите с имена от Кримската война, джентълмените из тях, Полфри, закачения на желязна верижка ключ, вратите без дръжки, миризмата на дезинфекционни средства и така нататък. Усещах странно, неясно замайване в тила. Обърнах се рязко, отидох право в лабораторията и заключих вратата. Когато затварях прозореца, за да не чувам далечните викове на играчите на кегли, почувствах се смазан от ужасния гнет на изоставеност и самота. Обзе ме внезапен, отчаян, непобедим копнеж по Джин. Какво търсех в това прокълнато място! Би трябвало да съм при нея. Би трябвало да сме заедно, не бих издържал тук… сам.

Но най-после се овладях и се залових за последния етап от работата си.