Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (33)

VI

Целият август мина в задушна горещина. При все че поливачката минаваше всяка сутрин, по алеите се вдигаха облаци прах, а листата висяха безжизнено по дърветата. Прониквайки през стъклата на прозорците, по които бръмчеше тихо някоя муха, слънцето придаваше на полутъмните коридори лек и тъжен чар.

Последната вечер на този горещ месец беше толкова задушна, че оставих вратата на лабораторията си полуотворена. Изпотен, със запретнати ръкави и разкопчана яка, аз се бях навел пред дюбосковия колориметър, когато чух зад себе си стъпки.

— Добър вечер, Шенън. — Познах с изненада гласа на Мейтланд. — Не, няма да ви отвлека от работата.

Тя не бе идвала никога тук. Ако се съди по претъпканата с вълна ръкоделна чанта, сигурно се връщаше от обичайните си посещения при мис Индр, по време на които двете жени плетяха и разглеждаха тайно злободневните въпроси на Истършоус. Тя дръпна стол и седна до мене.

— Как върви работата ви?

Оставих писалката и потърках уморените си, леко зачервени очи. Усещах как лявата ми вежда играе. И отвърнах кратко:

— След няколко часа ще я завърша.

— Много се радвам. Предполагах, че сте вече към края.

Тя не се засегна от неразговорчивостта ми. Не мога да кажа, че Мейтланд ми беше неприятна, но присъствието й тъкмо сега ми досаждаше. Когато я погледнах по-внимателно, забелязах, че луничавото й лице е сериозно, очите зад виолетовите очила ме гледат втренчено и тя явно се чуди как да заговори.

— Не обичам да се меся в чуждите работи, Шенън… Въпреки дръзката си външност, аз съм по-скоро слабо, жалко същество. И се чудя да се осмеля ли да ви дам един съвет.

Загледах я наистина изумен. Тя продължи с официална важност, която само засили раздразнението ми:

— Много е важно, Шенън, човек да намери мястото си в живота. Да вземем например мене — при все че съм съвсем безинтересен случай. Аз съм ирландка, както знаете, но сега съм англичанка, защото родът ми се е заселил някога в Уексфорд, в имение, което е било подарено на прадедите ми от Кромуел. От триста години насам ние, Мейтландовци, живеем там усамотени, чужди, отделени с прегради от кръв и сълзи от останалите жители, два пъти през живота на пет поколения имотът ни е бил изгарян и ние чезнем неусетно, бавно, неотвратимо, поглъщани сякаш от морска мъгла, която разяжда душата.

Последва мълчание. Аз я погледнах студено.

— Но вие, както изглежда, сте избягнала тази злополучна съдба.

— Да, Шенън. Избягнах я. Само защото се измъкнах оттам.

Тя ме изгледа така многозначително, че аз се размърдах нетърпеливо.

— Признавам, че не разбирам какво искате да кажете.

— Не си ли спомняте Фройдовото определение на психозата? Бягство от живота в царството на болестта.

— Какво общо има това с мене?

— Не можете ли да отгатнете?

— Не, не мога. — Аз престанах изведнъж да се владея; гласът ми беше обезпокоително рязък. — За какво намеквате?

Тя свали очилата си и започна бавно да ги изтрива. После ги остави разсеяно в скута си и ме погледна със слабите си очи.

— Шенън… трябва да напуснете Истършоус.

Бях наистина смаян.

— Какво? Да напусна ли?

— Да — повтори тя. — Щом завършите изследванията си.

Усетих, че се изчервявам силно. Погледнах я сърдито и недоверчиво.

— Чудесна шега! А пък аз помислих за миг, че говорите сериозно.

— Напълно сериозно… Това именно е моят съвет.

— Тогава ще почакате да ви го поискам. И на мен това място се нрави, както и на вас. Имам и приятели тук.

— Сестра Стенуей ли? — Тя сви едва уловимо устни. — Тя имаше и други поклонници на времето. Надзирателят Броган, например… и предшественикът ви…

— Това не е ваша работа. Доста неприятности съм имал вън от тук. Нямам намерение да напусна една добра длъжност и една първокласна лаборатория за това, че ви е хрумнала някаква глупава мисъл.

Тия думи я накараха да млъкне.

Тя поседя още няколко минути, без да продума, после стана.

— Добре, Шенън. Да забравим казаното. Лека нощ. — Усмихна се и излезе бързо.

Върнах се ядосан на чина си. Чувствах смътно в подсъзнанието си колко съм се изтощил при това последно усилие в работата. Бях отслабнал, бузите ми бяха хлътнали; когато се поглеждах в огледалото, струваше ми се, че виждам непознат човек. В миналото ми стигаха три-четири часа сън. Но сега изобщо не можех да спя. Пълно безсъние. За да успокоявам нервите си през време на дългите нощни бдения, пушех толкова много, че езикът и гърлото ми пресъхваха. При това растящо напрежение придобих странни навици и хрумвания — всъщност истински фетиши. Щом станех от чина си, трябваше да се върна три пъти, за да се уверя, че съм затворил крана на бюретката. Свикнах да затварям лявото си око, докато чета и пиша цифрите в обратен ред. Всеки ден, преди да почна работа, прочитах всички плочки на стената над инкубатора. В съзнанието ми се загнезди думата „абракадабра“, която си повтарях едва чуто като някакво заклинание, за да се подтиквам към работа, или като тихо, ликуващо възклицание, когато завършвах нов етап от опитите си. Продължавах да работя като автомат, правех и записвах опитите, вървях напред и все напред… Трябваше да продължавам. Отишъл бях толкова далеко, че не можех вече да отстъпя, сега ми оставаше само всичко или нищо. Да, всичко или нищо.

В осем часа поставих ваксината да се филтрира и тъй като този процес щеше да трае около един час, станах, загасих лампата и напуснах лабораторията, решен да отпочина малко в стаята си.

Когато излязох, чух предварителното настройване на инструментите в залата, където в края на всеки месец Полфри уреждаше музикално танцувална вечеринка уж за развлечение на болните, а главно, за да даде възможност на дребничкия маестро да изпее с ръка на сърцето „И най-храброто сърце може да се развълнува…“ от Гуно.

Нарядко посещавах тези забавления, а тази вечер положително нямаше да отида.

Бързах да се изтегна на кушетката си, но когато влязох в стаята, видях, че ме чака гост. Свит до отворения прозорец, загледан със странно втренчен поглед, седеше Нейл Спенс.

— О, Спенс! — извиках аз. — Колко се радвам, че ви виждам пак.

Той ми отвърна с лека усмивка в широко разкритите неподвижни очи и след като се ръкувахме, се отпусна отново в креслото, така че лицето му остана засенчено от завесата.

— Не мога да остана за дълго, Робърт. Но ми хрумна да намина. Нямате нищо против, нали?

— Не, разбира се. — Често бях настоявал да ми дойде на гости, а все пак се чудех защо е дошъл. — Ще пийнете ли нещо?

Той ме погледна унесено, с все същата блуждаеща усмивка в тъмните зеници.

— С удоволствие.

Едва сега забелязах, че е изпил вече не една чашка, но това нямаше значение, пък и аз имах нужда от нещо ободрително. Лесно беше да се получи добро настроение от подкрепителния бюфет и напоследък аз използвах доста усърдно неговите запаси. Не ядях почти нищо, като се поддържах само с турско кафе, уиски и цигари. Налях две чашки неразредено уиски.

— За вашите успехи, Робърт.

— Наздраве.

Той държеше в ръце чашката, а погледът му блуждаеше из стаята. В спокойствието му имаше нещо, което ме плашеше.

— Как е Мюриел? — запитах аз.

— Надявам се, че е добре.

— Трябваше да доведете и нея.

Той не мръдна; в тази неподвижност имаше нещо ужасяващо.

— Мюриел ме напусна миналата седмица. Сега е с Ломекс… в Лондон.

Той изрече това така безразлично, че аз просто се задъхах. Настъпи мълчание. Не предполагах, че работите са се развили така зле.

— Каква отвратителна постъпка! — промълвих най-после.

— О, не зная. — Той говореше разумно, с все същото свръхчовешко самообладание. — Ломекс е красив младеж, а Мюриел е все още твърде привлекателна. Освен това никак не е приятно да се живее с мене.

Вдигнах бързо поглед към него. Той продължи унесено, с все същия равен глас:

— Струва ми се, че тя търпя, докато й беше възможно, преди да се влюби в Ломекс.

Чувствах, че трябва да кажа нещо.

— Каква свиня е все пак той!

Спенс поклати глава. Въпреки изпитото уиски беше напълно трезвен.

— Не по-лош навярно от всеки друг. — Той не можа да сдържи дълга, дълбока въздишка. — Преди всичко не трябваше да се женя за нея. Но така отчаяно я обичах! И само Бог знае как се стараех да направя живота й щастлив. Излизахме всеки петък вечер. — Той повтори, като че тия думи му носеха утеха: — Всеки петък вечер.

— Тя ще се върне при вас — казах аз. — И животът ви ще започне отново.

Той ме погледна право в лицето, а усмивката в тъмните му очи беше наистина трагична.

— Не бъдете наивник, Робърт. Всичко е свършено. — Той помълча замислено. — Тя е поискала развод. Желае да бъде свободна. Ще се погрижа да я улесня. Странно, нали… разбирам, че е куха и недостойна… но не мога да я намразя.

Налях още по една чашка и на него, и на себе си. Просто не знаех какво да кажа. И запитах, в напразно усилие да отклоня разговора:

— Ходите ли в института?

— Да. Виждате ли, никой още не знае. Ломекс е в отпуск… а за Мюриел предполагат, че е у сестра си. Но каква полза — работата вече не ме привлича. Аз не съм като вас, Робърт. Не съм създаден да се отдам на научна дейност. — И добави с безразличие: — Не би било толкова лошо, ако не бе ми казала, когато забелязах всичко и се опитах да се обясним: „Остави ме на мира. Противно ми е да те гледам“.

Последва продължително мълчание. После през отворения прозорец долетяха в нощта тихите звуци на тустеп. Спенс обърна въпросително към мене безстрастното си лице.

— Това е месечната вечеринка — казах аз. — За персонала и някои пациенти.

Той се замисли за миг.

— Това би се харесала на Мюриел… Ние танцувахме понякога в петък вечер. Предполагам, че Ломекс ще я извежда.

Той замълча, докато тустепът заглъхна. После остави празната си чашка.

— Време е да си ходя, Робърт.

— О, глупости. Рано е още.

— Трябва да си ходя. Имам среща. В девет часа има много удобен влак.

— Още една чашка тогава?

— Не, благодаря. Искам да не закъснея за срещата.

Предположих, че иска да види адвоката си във връзка с развода. Жал ми беше за него, но не намирах какво да кажа, за да го утеша. Беше девет без двадесет.

Изпратих го до стаичката на вратаря и отворих вратата. Гън бе отишъл на вечеринката.

— Ще дойда до гарата с вас.

Той поклати глава.

— Ако изобщо разбирам нещо на тоя свят, трябва да кажа, че вашето място е в лабораторията.

Хлътналите му страни бяха леко поруменели, а изражението в прекрасните му тъмни очи ме накара да трепна.

— Здрав ли сте, Спенс?

— Напълно. — В гласа му прозвуча едва уловима насмешка.

Мълчание.

Стиснахме си ръце. Когато го погледнах недоверчиво, той се усмихна с някогашната обезобразена усмивка.

— Добра сполука, Робърт… и Бог да ви пази.

Тръгнах бавно назад по алеята. Това, което каза, беше съвсем вярно. Трябваше на всяка цена да свърша работата си, иначе тя щеше да ме довърши. Докато вървях в тъмнината към лабораторията, все още чувах глухите звуци на музиката. Спускаше се обичайната нощна мъгла.

Когато влязох, в бялата прохладна стая беше съвсем тихо, чуваха се само далечните звуци на музиката. Изгоних от съзнанието си всичко, освен работата. Въпреки решетъчните двойни прозорци с матови стъкла мъглата беше проникнала и витаеше като безплътен дух по кръглия таван. Точно под купола, насред покрития с плочи под, на чина стоеше филтърният апарат. Видях, че стъклото беше почти запълнено със светла и прозрачна течност. След миг вече бях захвърлил сакото си, запретнал ръкави и облякъл зацапаната работна блуза. Дойдох до чина, взех колбата и я погледнах със странно, трепетно вълнение. След това се залових усърдно за работа.

Не беше необходимо много време за измерване и затваряне в ампули на полутечната смес. В десет без четвърт привърших. Най-после, въпреки всичко, стигнах до върха на безкрайния хълм и сега поглеждах надолу към разкритите пред мен царства.

Бях толкова замаян, че трябваше да се задържа за края на чина. Бученето в ушите ми преобрази далечната музика. Отначало едва уловимо, след това по-ясно аз долавях звуците й като божествена симфония със звънки, нежни и чисти ангелски гласове, с приглас на камбани и звучен контрапункт от барабани. Докато тези възторжени съзвучия се засилваха, аз си повтарях развълнувано: „Аз извърших това… О, велики Боже… завърших го най-после“.

Успях с усилие да се съвзема, поставих внимателно ампулите в сандъка с лед, заключих лабораторията и излязох.

Тръгнах с уморени стъпки към стаята си. Когато влязох в хола, чух, че някой ме вика; обърнах се и видях надзирателя Броган, който тичаше след мене.

Спрях се да го дочакам. Беше пребледнял и запъхтян.

— Доктор Шенън, навсякъде ви търсих. — Той си пое дъх. — Случила се е злополука, сър.

Гледах го втренчено, без да мръдна.

— Виждате ли, сър… — Въпреки голямата си опитност, той трепереше. — За вашия приятел… току-що ни съобщиха от гарата.

Спенс! Почувствах, че ми прилошава. По челото ми изби студена пот. Преглътнах с мъка.

— Подхлъзнал се и паднал, сър. Тъкмо когато влизал влакът от девет часа. Всичко станало мигновено.