Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (17)

VII

В такова неспокойно и неприятно настроение направих вечерната визитация. След като дадох нарежданията си на сестра Пик, отидох както винаги в изолационния павилион, но не можах да се съсредоточа. Чисто научните изследвания, на които се бях посветил, изискваха пълно откъсване от житейските тревоги. А аз не се интересувах вече от дадения тържествен обет. Пред мене беше образът на Джин, стройна и свежа, със замъглени от младежки унес кестеняви очи. Аз я обичах. И трябваше да я видя.

На другия ден следобед, щом привърших работата си, изтичах в гаража. Телефонирал бях вече два пъти във вила Силоам, но и двата пъти се бе обадил гласът на мисис Лоу и аз закачвах веднага слушалката, като че беше от нажежено желязо. При все че ръмеше, тръгнах с мотоциклета за Блерхил.

Заобиколих с разтуптяно сърце вила Силоам и стигнах откъм задната страна до беседката. Тя беше празна, никой не седеше на стола, на простата масичка не се виждаше Ослеровото ръководство по „Медицинска практика“. Седнах неуверено на зида и загледах как дъждовните капки се стичат по зелените решетъчни стени на беседката; после скочих в градината и стигнах все покрай зида до предната страна на къщата. Почти половин час се притулвах из храстите, втренчил поглед към тайнствените прозорци с дантелени завеси. Но при все че зърнах няколко пъти майката, която се движеше из полутъмната гостна, съдбата не ме удостои ни веднъж с щастието да видя Джин.

Но внезапно чух приближаващи стъпки по пътеката. Отначало помислих, че е Дейниел Лоу. След миг обаче се показа Люк. Тръгнах към него.

— Люк! — извиках аз. — Не знаех, че сте се върнал.

— Да, върнах се — потвърди той.

— Защо не ми съобщихте? Само вие можете да ми помогнете.

— Така ли?

— Да, Люк. Слушайте. — Говорех с измъчена настойчивост. — Трябва да видя Джин, още сега.

— Няма да го бъде — отвърна колебливо той, като поглеждаше ту мене, ту безмълвната фасада на къщата. После, вземайки като че някакво решение в моя полза, добави: — Не можем да разговаряме тук. Елате да слезем надолу.

Той ме поведе обратно към града, като поглеждаше от време на време през рамо, после, на един малко съмнителен ъгъл недалеч от пазарния площад се шмугна в ярко боядисано заведение с надпис: „Блерхилски спортен бар“. След като седнахме в едно сепаре зад неприветната зала, която, ако се съди по наредените кегли и автомати, служеше навярно за сборище на блерхилската златна младеж, Люк поръча две бири. После ме погледна продължително и загадъчно.

— Този път загубихте — каза най-после той. — Ако питате мене… всичко е свършено.

Веднага се наведох към него.

— Какво се е случило?

— Най-лошото. Когато майка научи от мис Дийри, искам да кажа, когато научи за вас, отведе безшумно и тъжно Джин настрана и веднага я разплака. А когато баща ни се върна за чая, направиха дълго съвещание. После майка отиде да доведе Малкълм, а баща ни отиде да се моли почти цял час с Джин в стаята й. Чак в кухнята чувах риданията й; просто мислех, че ще й се скъса сърцето. Когато слязоха, вече не плачеше. Беше пребледняла, но спокойна. Всичко бе свършило.

— Люк! Какво искате да кажете?

— Накарали са я навярно да обещае, че няма да ви види повече.

Необходима ми бе цяла минута, за да схвана напълно думите му, но скоро ме сграбчи безпомощна увереност, че той казва истината. При все че такова нещо е почти невероятно в нашия напредничав век, в това семейство съществуваше родителска власт от времето на Стария завет, когато галаадските племена на Хет са изживявали съдбата си из Моабитските равнини, пасейки стадата си, покорявайки се на по-старите и вярвайки сляпо в Бога.

Такъв именно патриарх беше Дейниел Лоу. Той все още живееше според книгите Царства, Числа и Второзаконие. Сред трясъка в епохата на машините, сред влудяващия рев на джаза и примамливите светлини на киното той бе възпитал децата си в тази традиция не със заплахи, защото не беше тиран, а с умерена твърдост и най-вече с непоклатимата проява на своята дълбока вяра, с незагасващия светлик на собствения си пример. Общоприетият, малко смешен образ на площаден проповедник подхождаше за Дейниел Лоу толкова, колкото някое гнило семе прилича на грамаден и здрав дъб. Той не беше слабоволен разносвач на брошури, нито хленчещ псалмопевец. Беше истински праведен и доблестен Павел, който смразяваше с пламенния си поглед змията на злото още преди да я смаже с ногата си. Той притежаваше, разбира се, и несъвършенствата на тия качества. Погледът му беше проницателен, но виждаше само пред себе си. За него не съществуваше нещо средно — всяко нещо беше или черно, или бяло. Извън блестящата орбита на собствената му вътрешна светлина за божия избраник съществуваше само мрак, изпълнен с изкушения и с мрежите на сатаната, препъващи като преплетени корени в тъмна гора. Търпимостта беше забранена слабост, дума, която той всъщност не можеше да разбере. Ако човек не е „спасен“, той е уви завинаги загубен. Това именно бе задържало години наред дъщеря му в каменистия път, спасило я бе от изкушенията на танците, картоигрането и театъра, ограничило я бе да чете само доброто слово и поклонническите подвизи, а сега бе изтръгнало от нея с молитви и натиск разплаканото обещание да се откаже от своя недостоен любим.

Всичко това прелетя в мисълта ми, докато седях срещу Люк в жалката студена пивница. И при все че от тези мисли се замаях като човек, който се е блъснал в каменна стена, при все че изпитвах тлеещо недоволство към Джин, задето ми бе изменила, все пак не можех чисто и просто не можех да се откажа от нея.

— Люк — казах възбудено аз, — вие трябва да ми помогнете.

— Как? — запита без особена охота той.

— Просто трябва да видя сестра ви — извиках почти отчаяно аз.

Той не отговори. Само изтри устни с набрашнения си маншет и ме погледна с тъжна усмивка.

— Трябва да го направите, разбирате ли? — продължих аз. — Ще чакам тук, докато отидете вкъщи и кажете на Джин да дойде.

Все така безмълвен той поклати съчувствено глава.

— Джин не е в къщи. Не е и в града.

Загледах го, без да мръдна; той кимна полека.

— Вижда се, че не познавате баща ни. Още снощи я изпратиха у леля ни Елизабет в Бетнал Грийн. Там ще учи през идните четири месеца, докато се яви пак на изпит. — Той помълча. — А мисис Ръсел, леля ни, има нареждане да отваря всичките й писма.

Бетнал Грийн, лондонско предградие, на повече от триста мили оттук — недостижимо място за злодея Шенън! И никакви писма, моля! О, мъдри, съобразителен Дейниел! Истински пророк Данаил в Съдния ден! Аз продължавах да седя все така неподвижно, но очите ми бяха пълни със сълзи.

Настана продължително мълчание, от което най-после ме събуди гласът на Люк, който питаше съчувствено:

— Бихте ли желал още една бира?

Вдигнах наведената си глава.

— Не, благодаря, Лок. — Той поне беше добронамерен. — Да, да не забравя да ви върна мотора.

— Няма защо да бързате.

— Не, трябва да го върна. — Видях, че възразява само от учтивост. — Той е на уличката зад къщата ви. Ето ключа.

Люк го взе без по-нататъшни възражения; после станахме и излязохме. След като огледа внимателно улицата, той ми стисна тъжно, но дружелюбно ръка. Тръгнах към гарата.

Заваля вече по-силно, дъждът струеше от водосточните тръби, разкалваше тясната улица, придаваше на всичко сив, печален вид.

О, боже, мислех аз във внезапен пристъп на страдание, какво търся в това жалко, забравено градче? Искам да бъда на слънце, далеч от тая бъркотия, несигурност и безкрайни борби! Бих искал да съм в лодка, която се спуска по Нил, да скитам по слънчевите хълмове на Соренто, да се припичам на слънце над синьото Тиренско море. Не, дявол да го вземе, бих предпочел да бъда в мъглата и дима на Бетнал Грийн.

Но знаех, че не мога да отида там.