Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (12)

II

Но нищо, нищо не можеше да ме обезсърчи или да угаси задоволството ми от факта, че ще възобновя проучванията си след толкова седмици вбесяващо отлагане.

Както и предполагах, службата ми се оказа приятна и неуморителна. Болницата беше малка, с не повече от петдесет пациента, ако са заети всички легла, а сега, когато нямаше никаква епидемия, имахме само дванадесетина деца, всички на оздравяване от обикновена шарка, та колкото и да удължавах визитацията, свършвах напълно работата си още до обед.

Лабораторията се оказа по-добра, отколкото си я представях. В шкафовете и чекмеджетата намерих най-разнообразна апаратура, която можех да си присвоя и да използвам. В болниците лесно се натрупват материали, поръчани в изблик на въодушевление, които после се изоставят и се забравят. Скоро инсталирах собствените си инструменти и срещу залагане на първата си заплата освободих микроскопа си от Хилър. Започнах веднага на болнични бланки усърдна преписка с неколцина лекари от други засегнати от епидемията земеделски области и се опитах отново да получа култури е бацил C от образците, които те имаха любезността да ми изпратят.

Всичко това вършех, разбира се, тайно. Внимавах да изпълнявам най-добросъвестно служебните си задължения и да проявявам постоянно любезно внимание към управителката, която в тия начални седмици ме наблюдаваше иззад усмихнатата си сърдечност, както опитен боксьор изучава противника си пред първия рунд на ринга.

Тя беше странно същество. Когато дошла в Далнейр, в „доброто старо време“, оплаквано от Пим — който, както открих скоро, беше постоянен мърморко — болницата била много занемарена. Тя бе променила постепенно целия ред, успяла бе да спечели благоволението на болничната управа и бе взела напълно властта в ръцете си. Сега управляваше заведението от тавана до зимника с твърдост, пестеливост и неуморна целесъобразност.

— По цял ден съм под нейна заповед — оплака ми се с тъжно достойнство Пим една сутрин, когато, седнал на обърната кофа, лъскаше вехтата санитарна кола. — И най-малките ми права изчезнаха. Ще повярвате ли, сър, тя мери дори сапуна за външната умивалня.

При все че закусвах и вечеря сам, в Далнейр беше прието докторът и управителката да обядват заедно. Така че всеки ден в един часа тя идваше в стаята ми „да похапнем“, както се изразяваше, сядаше на масата и пъхваше кърпата за ядене в пазвата си. Мис Труджън обичаше да си похапва, особено ястия със силни подправки, които се появяваха често в менюто, поднасяни с манго и настърган кокосов орех. Тя препълваше чинията си, разбъркваше грижливо всичко, после потапяше във вкусната смес лъжицата си — защото това ястие се яде само с лъжица, казваше тя — и поливаше хапките си с лимонов сок и сода. Освен тези бенгалски рецепти, с които се гордееше, тя имаше и богат запас от анекдоти, свързани със службата й в армията; най-любимият беше едно забавно описание за борбата с холерата в Богра, водена през 1902 година от нея и доктор Сътлър от бенгалската медицинска служба.

Въпреки тези често повтаряни истории, тя имаше усет към хумора, който, макар и твърде груб за моя вкус, все пак успяваше да ме спаси, поне засега, от неприязнено чувство към нея. Беше може би прекалено строга, но обезоръжаваща с гръдния си смях, а понякога умееше да бъде и мила. Към сестрите, които си гледаха работата и не й противоречаха, тя беше изобщо добросърдечна и справедлива. Години наред се бе борила с управата — една съвсем не лека задача — да подобри трудовите условия и неподобаващо малките заплати на персонала. В болница като Далнейрската имаше винаги сериозна опасност от заразно заболяване, а щом някоя сестра се разболееше, мис Труджън, която само преди една седмица би могла да я наругае за нещо, се грижеше за нея като майка.

Една от слабостите й беше играта на дама; тя ме канеше от време на време привечер в стаята си да поиграем. Моят прадядо, голям майстор в това изкуство, ме бе научил докато бях още момче на всички дяволски тънкости в играта и при безбройните си схватки на шахматната дъска аз бях усвоил от него всички дребни хитрости, които отвеждат противника до поражение. Още при първата игра с управителката аз разбрах в първите тридесет секунди, че тя не е равностоен противник — за мене всъщност бе много трудно да загубя играта. Но за най-голямо нейно удоволствие и от разумна дипломатичност аз губех при всяка игра. След победата тя се облягаше на стола си, изгракваше от задоволство, осмиваше ме, че не съм могъл да я победя и завършваше неизменно с разказа си за историческата игра, която водила срещу полковник Сътлър по време на холерната епидемия в Богра през 1902 година.

Предизвикателството беше тежко, но като имах предвид главната си цел, аз го понасях с похвално търпение. Една вечер обаче тя прекали и подигравките й ме разсърдиха.

— Горкото момче! — смееше се тя. — Къде ви е умът? Как сте станал лекар, за бога? Ще трябва да ви давам уроци. Разказвала ли съм ви историята на играта ми с…

— Научих я почти наизуст — отвърнах рязко аз. — Наредете пак фигурите си.

Тя ги нареди, като се тресеше от смях, че е успяла най-после да ме ядоса. Започнахме играта и с пет премествания аз пометох отбраната й заедно със самата нея.

— Я гледайте как ви провървя! — извика тя едва вярвайки на очите си. — Да изиграем още една игра.

— Непременно.

Този път тя игра по-предпазливо, но пак без никакъв успех. Два пъти й взех по три пионки с една моя и след четири минути я победих.

Настъпи тягостно мълчание. Лицето й бе станало тъмночервено. Но тя все още смяташе, че и второто поражение е само случайност.

— Няма да ви пусна така. Още една игра.

Този път би трябвало да бъда по-благоразумен, но бях все още ядосан от острия й език. Освен това тези нескончаеми игри отнемаха от времето за личната ми работа, затова исках да им сложа край. Използвайки двойното разместване, усъвършенствано от стария Денди Гау, пожертвах набързо четири пионки, а след това пометох с две обходни движения всичките й фигури.

Тържествуващата усмивка, която бе започнала да озарява лицето й, се смрази в гневна гримаса, жилите по врата и челото й се надуха. Тя затвори дъската и прибра пионките в кутията.

— Достатъчно за тази вечер. Благодаря, докторе.

Съжалявайки вече за стореното, аз се засмях някак извинително.

— Чудно нещо как се извъртяха тези игри.

— Много чудно — съгласи се рязко тя. — Изглежда, че вие съвсем не сте такъв, какъвто се показвате на пръв поглед.

— Невъзможно е да имам винаги такова щастие. Сигурен съм, че следващия път ще победите вие.

Тя не можа да овладее раздразнението си и стана.

— За каква ме смятате? За съвършена глупачка ли?

— Ни най-малко, мис Труджън.

Тя едва се овладя.

— Затворете вратата тогава, като излезете.

Когато се върнах в стаята си, започнах да си давам сметка за това колко глупаво постъпих, като я обидих, и пъхнал унило ръце в джобовете си загледах през прозореца, ядосан повече на себе си, отколкото на нея.

В този миг до ушите ми стигна бързо бръмчене, един червен мотоциклет сви по пътеката и спря под стаята ми. Когато гологлавият мотоциклетист подпря тежката машина и свали очилата си, аз го познах, трепвайки от изненада. Беше Люк Лоу.

Отворих прозореца.

— Здравейте, Люк.

— Здравейте и вие.

Веселата му усмивка разпръсна опасенията ми; той влезе в стаята ми през прозореца, свали дългите си кожени ръкавици и ми стисна ръката.

— Докарах ви колелото — съобщи той и забелязал учудването ми добави: — Спомняте ли си? Казах, че ще ви го дам за някое време.

— Не ви ли трябва?

— Не. — Той поклати отрицателно глава. — Поне за следващите няколко седмици. Отивам в Тайновата пекарна в Нюкасъл. Да се науча как пекат хляб от едро смляно брашно. Баща ми познава управителя.

Не бях очаквал тази любезност и ми беше стеснително да я приема, но Люк отхвърли най-естествено възраженията ми, изтегна се в едно от креслата и запали от моите цигари.

— На вашия покорен слуга не позволяват да пуши. Но аз обичам да си подръпна някоя угарка и си подръпвам, щом сметна, че няма да ме подушат. Нямате представа каква мъка е, когато ти забраняват всичко. И аз искам да живея като хората. — Той изпусна буйно и весело дима през носа си. — А искам и да върша работа, която ми е по вкуса. Кой иска да приготвя ръчно хляб? Едро смляно, брашно! Хм! Изостанали сме с цели двадесет години! Аз искам да работя с машини, с велосипеди и мотоциклети, да имам собствена фабрика. Бива ме за тия неща… мога да подкарам работата. Да мога само да модернизирам работилницата… да докарам машини за месене… електрическа пещ…

— Ще го направите… по-нататък.

— Кой знае… — въздъхна той. — Може би.

Виждах, че въпреки младостта и добродушието си, Люк започва да роптае срещу родителските ограничения и да изявява право на собствено съществуване.

След кратко мълчание той ме погледна някак смутено, осъждайки не толкова с укор, колкото с полушеговито съжаление глупостта и слабостите на целия женски род.

— Работите вкъщи вървят лошо, Робърт. Заради Джин…

За да скрия чувствата си, аз се наведох да взема цигара от кутията. Пламнах от самото споменаване на името й. Люк приличаше така невероятно на нея с откритото си изражение, кестеняви очи, къдрави коси и свежо, мургаво лице, че не смеех да го погледна.

— Да не е болна? — запитах предпазливо.

— Много по-лошо! — извика той. — Най-напред беснееше срещу ужасните мошеници и подлеци по света. — Той се засмя. — Това бяхте вие, разбира се. После изпадна постепенно в униние. А през последните няколко седмици само плаче. Опитва се да крие, но аз я познавам.

— Може би се тревожи за изпитите — подсказах аз.

— Нали това лято са последните?

— Никакви изпити не разстройват така Джин. — Той помълча и добави поверително, като опитен мъж: — Всъщност вие знаете не по-зле от мен каква е работата. Ето — тя ме помоли да ви предам това писъмце.

След като порови из вътрешния джоб на своето норфолско сако, той извади една сгъната хартийка, която аз взех със странно ускорен пулс.

Драги доктор Шенън, узнавайки съвсем случайно, че брат ми възнамерява да ви посети по своя работа, възползвам се от случая да ви изпратя тия няколко реда.

Трябва да ви кажа всъщност нещо, което не се отнася до никого от нас и не е особено важно, но все пак, ако отидете случайно в Уинтън идната сряда, не бихте ли дошъл към пет часа да пием чай у Грант на Ботаник роуд. Възможно е, разбира се, да имате предвид нещо много по-приятно. А може би и съвсем сте ме забравил. В такъв случай все едно. Моля да извините натрапчивостта ми.

Ваша както винаги,

Джин Лоу

П.П. — Миналата събота се разходих сама из Хай парк и открих защо не видяхме белите крави. В стадото имало заболяване и много животни умрели. Срамота, нали?

П.П.П. — Зная, че имам много недостатъци, но поне казвам винаги истината.

Оставих писъмцето и погледнах чистосърдечното, въпросително изражение на младия Лоу, като се питах дали цялата работа — посещението на Люк, даването на мотоциклета, поканата за чай идната седмица не е била нагласена от Джин с неизвестна, но определена цел. Досегашното ми униние изчезна, под кожата пропълзяха радостни тръпки.

— Ще отидете ли? — запита Люк.

— Предполагам — отвърнах аз с глас, на който се стараех да предам равнодушие и твърдост, въпреки разтуптяното си сърце.

— Жените са цяла напаст, нали? — каза с внезапно съчувствие Люк.

Аз се засмях и в изблик на разчувстване настоях да остане за вечеря. Похапнахме приятно заедно, после пихме кафе и пушейки с разкопчани яки, поведохме разговор за мотоциклети, модели на самолети, за братството между мъжете, за електрически машини за месене на хляб и за необяснимата поквара на нежния пол.