Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (4)

IV

Следващия петък се случи очакваното събитие, на което възлагах по-нататъшния си план за действие.

През цялата седмица, изпълнявайки като автомат длъжността, към която бях прикован в университета, забелязах, че професор Ъшер е необичайно внимателен към нас; макар и рязък както обикновено, той се усмихваше с такава изкуствена любезност, че космите на врата ми настръхваха.

В петък следобед тази учтива проява на колегиалност стигна своя връх, когато професорът обиколи лабораторията, поизкашля се и ни изгледа доверително усмихнат.

— Господа, както без съмнение ви е известно, направена ми е честта да бъда поканен за председател на консултативния комитет в предстоящия конгрес на патолозите, а това отличие ме заставя да посетя различни университети заедно с моя уважаван колега професор Харингтън, за да можем да съставим подходящ и изчерпателен дневен ред.

След многозначително мълчание той продължи:

— Мисис Ъшер и аз заминаваме за Лондон тази вечер в шест часа. Ще отсъстваме осем седмици. Зная, разбира се, че в мое отсъствие работата в института ще продължи гладко и бързо, според най-добрите изследователски традиции. Имате ли въпроси?

Никой не се обади. Той кимна, за да установи сякаш обстоятелството, че помежду ни владее пълно съгласие; след това погледна часовника си, поклони се всекиму поотделно и напусна института. Смит излезе заедно с него, за да се погрижи за багажа.

Едва можах да сдържа вълнението си, когато вратата се затвори. Макар и да очаквах, че ще си поотдъхна от надзора на началника си, вестта за това двумесечно отсъствие беше толкова приятна, че наистина ме замая. Колко нещо щях да свърша през това време!

Ломекс бе вече станал и ме погледна косо, с уморена усмивка, докато палеше цигарата си.

— Почувствахте ли как искаше да ни внуши да работим без отдих, докато го няма? Толкова много го обичам, че с мъка се разделям с него.

Блед, с вълнисти руси коси, разочарован поглед и почти цинично изражение, четири години по-възрастен от мен, Адриан Ломекс беше от ония щастливи хора, които привличат неусетно със своя жар и красота. Той беше единствен син на богата вдовица от Лондон и бе получил образованието си в Уинчестър и Оксфорд, които оставят обикновено своя отпечатък на възпитаниците си. След като завършил, възнамерявал да следва в чужбина, но междувременно бе избухнала войната и сега, поради някакво далечно родство между професор Ъшер и семейството му, бе дошъл в Уинтън да „изкара“ дванадесетмесечния си стаж в проучвания. Той имаше слабост към екзотичното, презираше високомерно много неща и отхвърляше всичко, което не може да се обясни с терминологията на естествените науки. Нехайният му скептицизъм подсказваше дълбок запас от знания, а със своето леко вдигане на рамене, презрителна усмивка и метафизически изрази често се опитваше да погуби напълно вярата ми. Себелюбив и превзет, той прикриваше разглезеното си тщеславие, като съзнателно не проявяваше никаква снизходителност към Спенс и към мене. А беше все пак безкрайно привлекателен. Подготвяйки се за блестяща кариера, той презираше усърдието, работеше на пристъпи и недоволен от изгнанието си, се стараеше да пропилява безгрижно щедрата си издръжка, като купуваше всичко най-хубаво, за да си нареди удобно и разкошно жилище.

Сега ровеше из шкафчето си, откъдето най-после извади весело бутилка бенедиктин.

— Това ми попадна. Да се почерпим по случая. Веднага.

Той извади запушалката и наля в три чисти мензурки щедри дози от златистото питие.

Нейл Спенс, третият представител в тима на професор Ъшер, не беше склонен към веселие. Като някой рак отшелник той се показваше само по изключение от черупката си. Едно от тия изключения бяха редовните седмични излизания със съпругата му. Но сега се присъедини дружелюбно към Ломекс.

Същото сторих и аз. Мисълта за дръзкото ми решение да използвам университетската лаборатория за собствените си опити ме изпълваше със свобода и възбуда, която стигаше почти до екзалтация и ми вдъхваше непобедимо желание да отпразнувам случая.

— За отсъстващите приятели! — Ломекс изпразни чашата си. — Между които и хер професор Хюго. Надявам се, че питието ви харесва. Моите уважавани колеги заслужават само най-хубави неща.

— Много хубаво — каза Спейс със своя спокоен и сериозен глас.

— Приготвят го монаси. — Ломекс обърна към мен насмешливия си поглед. — На вас, Шенън, трябва особено да ви хареса. Вие сте католик, нали?

— Да… разбира се — отговорих с обезоръжаваща самоувереност.

Ломекс напълни отново чашите, като се усмихваше с едва уловима подигравка.

— Аз пък мислех, Робърт, че сте човек на науката. А не е възможно да примирите Битието^[1] с учението за превръщането на видовете.

— Не се и опитвам. — Отпих глътка от загряващото приятно питие. — Едното е жалка действителност… другото — романтична тайна.

— Хм… — каза Ломекс. — А папата?

— Много добре се разбираме.

— Обичате ли го?

— Несъмнено. — Престанах да се усмихвам. Шегите на Ломекс на тая тема почти винаги ме ядосваха. — Признавам, че не съм примерен в това отношение… всъщност тъкмо обратното. Но все пак има нещо, от което не мога да се откажа… въпреки разума си, ако желаете… Не желаете да ви кажа, надявам се, че съжалявам за това.

— Съвсем не, драги колега — каза любезно Ломекс.

Нейл Спенс погледна часовника си.

— Почти шест. Мюриел трябва всеки миг да дойде!

Той извади кърпичка и започна да изтрива крадешком влагата в ъглите на устата си.

Една нощ, когато Спенс се бе поизправил непредпазливо във влажния мрак на окопа край Марна, за да отмори свитите си крака, един германски шрапнел бе избухнал и разтрошил долната му челюст; и при все че хирургът я бе закърпил чудесно с едно от ребрата му, последствията бяха явни: едно жалко обезобразено човешко лице. Брадичката заместена от сърдита резка, две стиснати устни, произлизащи от тоя белег — жестока противоположност на прекрасното широко чело, под което тъмните, почти наплашени очи се криеха несъзнателно. Обезобразяването беше още по-ужасно поради това, че по-рано Спенс е бил красив младеж, много ухажван на местните вечеринки, излети и състезания по тенис сред спокойното и безгрижно уинтънско общество.

— Жена ви е очарователна — забеляза учтиво Ломекс. — Останах безкрайно доволен от театъра миналата седмица. Да полеем ли още веднъж хер Хюго?

— Не, недейте — каза благоразумно Спенс. — Достатъчно пихме.

— Но той ни каза да пием според най-добрите традиции на института — казах аз.

Засмяхме се всички, дори и Спенс. Нещо, което рядко правеше: смехът разкриваше много зле лицето му. В същия миг смехът ни бе прекъснат от шум зад нас.

Мисис Спенс бе влязла без предизвестие в лабораторията, с дръзкото изражение на човек, съзнателно нарушил реда. Тя ни се усмихна жизнерадостно зад воала с точици, който се спускаше от шапката и придаваше особена привлекателност на слабото й лице.

— Смит не се вижда никъде и аз трябваше да чакам… да чакам… като осъдена душа.

Двадесет и седем годишна, средна на ръст, слаба, хубавичка, с тънки китки и глезени, със светлокестеняви коси и тясно, почти безцветно лице, в което сивите очи светваха понякога с детинска игривост, Мюриел Спенс беше истинска награда за злочестината на Спенс. Той бил сгоден за нея още преди войната, а когато се върнал напълно обезобразен, тя не го изоставила, устоявайки на натиска на своето семейство и собствените му усилия да й върне свободата. Шумната венчавка предизвикала голям интерес. При все че бе загубила твърде много от младежката си хубост и се държеше някак изкуствено, Мюриел беше все още привлекателна в тъмния костюм с яка от кафява кожа и озари с присъствието си мрачната ни лаборатория. От внимание към Спенс, който беше най-добрият ми приятел, аз се стараех да обикна и Мюриел, но стеснителен и сдържан по природа, все мислех, че съм й неприятен и се държах настрана.

Тя повдигна воала си, за да целуне леко по бузата своя съпруг, забелязвайки с едва уловим укор:

— Ще закъснеем за вечерята, мили. Защо не си се приготвил?

— А знаете ли, мисис Спенс — каза Ломекс, като вдигна изискано едната си вежда, — че влезете ли веднъж в тази зала на ужасите, може и никога да не излезете от нея?

Тя наклони глава на една страна и ме докосна със светлия си предизвикателен поглед.

— Чувствам се в пълна безопасност, щом мистър Шенън е тук.

При тия думи, неизвестно защо, Ломекс и мисис Спенс се усмихнаха. Спенс, чиито тъмни очи бяха втренчени с почти кучешка преданост в лицето на жена му, бе облякъл вече палтото си и тя мушна под лакътя му своята облечена в ръкавица ръка.

— Ние с Нейл отиваме във вашата посока, мистър Ломекс — заговори подкупващо тя. — Желаете ли да ви отведем?

Настъпи кратко мълчание.

— Благодаря — каза най-после той. — Много сте любезни.

Излязох заедно с тях; разделихме се пред леката открита кола на Мюриел, оставена до входа на сградата. Те заминаха с колата към града, а аз тръгнах към Фенър Хил с намерение да взема от жилището си образците от Дрийм и да се върна незабавно с тях в лабораторията.

Вдясно от пътя ми изкуственото езеро в Елдън парк беше здраво замръзнало и препълнено с пързалящи се кънкьори. В тихия въздух се носеше острото весело звънтене на стоманените кънки по леда. Възбуден от бенедиктина и радостната мисъл за заминаването на Ъшер, почувствах, че ми се пее. Главата ми беше приятно замаяна, светът изглеждаше наистина прекрасен.

Когато наближих познатия пансион вратата на Ротсей се отвори, за да даде път на Харолд Мъс и мис Лоу, и двамата с кънки, увиснали на метнати върху китките им връзки. При тази гледка питието опроверга своя манастирски произход и се прояви по-силно, отколкото бих предположил. Не мога да си обясня защо появата на мис Лоу в такава компания, със спретнатия бял пуловер и вълнена шапчица с червен пискюл, тръгнала не да помага и спасява, а да укрепи здравето си с полезна гимнастика, ме накара да се разсмея безгласно.

— Какво има, мистър Шенън? — спря се тя, щом ме видя. — Да не сте болен?

— Ни най-малко — отвърнах аз, като престанах да се държа за парапета. — И душевно, и телесно съм в отлично състояние… готов за подвиг, който може да разтърси света. Ясно ли се изразих?

Мъс сдържа смеха си; той бе отгатнал състоянието ми, но скромното лице на мис Лоу изразяваше само съчувствие и дълбока загриженост.

— Не искате ли да дойдете с нас на езерото? Ветрецът може да ви помогне.

— Не — отвърнах аз. — Няма да дойда на езерото — и добавих съвсем на място: — Нямам кънки.

— Аз мога да ви заема кънки — предложи лукаво Мъс, — но ледът е хлъзгав.

— Млъкнете, Мъс — казах строго аз. — Не виждате ли как се съсипвам от работа за вас… и за цялото човечество?

— И наистина се съсипвате, мистър Шенън. — Развълнуваната мис Джин бе взела съвсем буквално думите ми. — Нали помните, че ми обещахте да дойдете в Блерхил. Аз си отивам довечера. Дайте си един ден почивка и елате утре.

Докато гледах нежните кестеняви очи, почувствах, че изобретателността внезапно ме напуска. Не можах да намеря никакво извинение, затова промълвих неуверено след миг:

— Добре, ще дойда.