Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (31)

IV

След продължителния чар на хубавото време в четвъртък осъмнахме с влага и мъгла. Очаквах с трепет да се изясни, но слънцето остана скрито в облаци дори по пладне и макар да не валеше силен дъжд, полянките бяха мокри, а по пътеките се отцеждаха капки от дърветата.

Развълнуван и нетърпелив, аз отидох в къщата на вратаря още щом се наобядвах. Дошъл бях рано, но Джин ме бе изпреварила и седеше самотна и разстроена в чакалнята, която близките на пациентите от източното крило бяха изпълнили с глъч и изпарения, защото днес беше ден за свиждания.

Бързайки да я изведа по-скоро оттук, аз тръгнах към нея и щях да я уловя за ръка, ако тя не бе станала веднага.

— Защо не каза на вратаря да ми телефонира?

— Вината е само моя. — Тя ми се усмихна с едва уловима, неуверена усмивка. — Дойдох с влак, който тръгваше по-рано. Малко мъчно беше да се измъкна от къщи, а като нямах никаква друга работа, дойдох направо тук.

— Да бях знаел…

— Няма значение. Не исках да те безпокоя. Но биха могли да ми позволят поне да се поразходя из градината.

— Как да ти кажа — запънах да обяснявам аз, — тук са длъжни да вземат известни предпазни мерки. Все едно че влизаш от една държава в друга. Ние сме една особена пасмина. Но ако бе казала на Гън, че си лекарка, той щеше да те пусне веднага.

Въпреки всичките ми старания да я измъкна от унинието, тя си оставаше мълчалива и далечна, съвсем дребничка и самотна в своя шлифер и мека шапчица със сиво перо, оросено с дъждовни капчици. Изпитвах мъчителен копнеж по нея. Но се стараех да придам спокойно изражение на напрегнатите си черти.

— Както и да е… — промених разговора аз. — Важното е, че дойде… че сме заедно.

— Да — потвърди покорно тя. — Жалко само, че е толкова влажно.

Тръгнахме мълчаливо по пътеката в южното крило, покрай тиролската хижичка с измокрения покрив, под оцеждащите се дървета, приведени безгласно към мократа алея, сякаш се бяха изплашили от дъжда.

Лошото време тежеше угнетително над нас и замъгляваше всички очертания в нашия самотен и безшумен град. Нямаше ли най-после тя да проговори?

Наближавахме вече главното здание, когато тя вдигна бавно поглед, после — забелязала нещо зад мене — изписка уплашено.

Група мъже от източното крило, водени от Скемън и помощника му Броган, изникнаха из мъглата и се насочиха в строй към нас. Бяха излезли просто да се поразходят, но когато мрачните фигури ни наближиха в гъсти редици, удряйки в такт по ситния чакъл, Джин затвори очи, спря се и не мръдна, докато звукът на тежките им стъпки не заглъхна в сивата мъгла.

— Извинявай — каза най-после измъчено тя. — Зная, че е глупаво, но нервите ми никак не са в ред.

Всичко вървеше наопаки. Аз се изругах полугласно. Дъждът заваля по-силно.

— Да влезем — предложих аз. — Искам да ти покажа лабораторията.

След студената влага на двора в лабораторията беше приятно, но при все че свали ръкавиците, Джин не разкопча шлифера си. Бяхме седнали един до друг на чина ми и след като огледа цялото помещение, тя започна да разглежда замислено културите, като нещо отдавнашно, забравено, което никога няма да се повтори.

— Внимателно! — промълвих аз, когато докосна запушалката на най-силната култура.

Тя се обърна към мен и тъмните разширени зеници погледнаха малко по-меко, но не продума. Никого нямаше при нас, бяхме заедно, но не бяхме сами.

— Приготвих ваксина — казах тихо аз. — Но сега ми хрумна нещо по-интересно. Да извлека и да кондензирам нуклеопротеин. И Чалис смята, че това ще бъде много по-ефикасно.

— Вижда ли го напоследък?

— Не. За съжаление той е пак на лечение в Бют.

Настъпи мълчание. Привидното й спокойствие, желанието да си даде вид, че нищо особено не се е случило, превръщаха срещата ни в нещо нереално. Седяхме и се гледахме като хипнотизирани. Внезапно захладя.

— Студено ти е — казах аз.

Отидохме в кабинета ми, където Сара бе запалила вече приятен огън. Позвъних и тя внесе почти веднага претоварената табла, която я бях помолил предварително да приготви.

Седнала в дълбоко кресло, откъдето грееше ръцете си на огъня, Джин изпи с благодарност чаша чай и изяде една от сухите пасти, които бях донесъл нарочно от Грант. Тя ставаше все по-унила, като че предстоящият живот беше бреме, от което би предпочела да избяга. Просто не можех да прогоня студената отчужденост, която тегнеше върху ни. Но когато видях как руменината се връща по хлътналите й страни, започнах да се надявам, че студенината ще се стопи. Джин изглеждаше трогателно мъничка и крехка. Щом видях, че си възвръща свежестта и нежността, сърцето ми пламна. Но гордостта не ми позволи да се издам. Само казах официално:

— Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.

— Да, благодаря.

— Необходимо е време, за да се свикне с това място.

— Съжалявам, че се държах така глупаво навън. Но тук… като че някой непрекъснато ни наблюдава.

Последва ново мълчание, през което бавните удари на часовника прозвучаваха като глас на съдбата. В стаята започна да притъмнява. Единственото осветление идваше от блещукането на огъня в камината и аз едва можех да видя лицето й, така неподвижно, като че бе заспала. Почувствах, че потрепервам.

— Ти почти не проговори през целия следобед. Не можеш да ми простиш… станалото…

Тя не вдигна глава.

— Срамувам се — казах аз. — Но не можех да постъпя другояче.

— Ужасно е да се влюби човек въпреки волята си — каза най-после тя. — Когато съм с тебе, не принадлежа на себе си.

Това признание ми вдъхна надежда, която прерасна постепенно в странно съзнание за власт. Погледнах я в полумрака.

— Искам да те помоля за нещо.

— Така ли? — учуди се тя. Изражението й беше напрегнато, като на човек, очакващ удар.

— Ела да се оженим. Още сега. В общината.

Тя като че не чу, а само почувства думите ми и остана все така мълчалива, сломена, отвърнала глава, сякаш искаше съвсем да се махне оттук.

Внезапна радост ме обзе пред нейната безпомощност.

— Защо да не отидем? — попитах меко и настойчиво аз. — Кажи, че ще се омъжиш за мене. Още днес.

Очаквах със затаен дъх отговора й. Клепките й бяха спуснати, лицето унесено, сякаш светът се сгромолясваше край нея и щеше да я погуби.

— Кажи да.

— О, не мога! — прошепна тя измъчено и едва чуто с гласа на умиращ.

— Можеш.

— Не! — извика тя, като се обърна истерично към мене: — Невъзможно!

Продължително, тягостно мълчание. Този внезапен вик ме превърна във враг — и на нея, и на близките й. Опитах се да се овладея.

— За бога, Джин, не бъди толкова неумолима.

— Трябва да бъда. Достатъчно страдахме. И други покрай нас. Мама се влачи из къщи, поглежда ме и не продумва. Просто се разболя. Трябва да ти кажа, Робърт, че наистина заминавам.

Непреклонността в гласа й ме порази.

— Всичко е уредено. Заминаваме цяла група за Западна Африка с „Алгоа“, новия параход на компанията Клен. Ще отплуваме след три месеца.

— Три месеца — повторих аз. — Добре поне, че не е утре.

Но тя поклати глава с тъжно и пресилено спокойствие.

— Не, Робърт… през цялото време ще бъда заета… с временната си служба.

— Къде?

Тя се поизчерви, но не отвърна поглед.

— В Далнейр.

— В селската болница ли? — Изненадата надделя над отчаянието.

— Да.

Седях занемял и сломен.

Тя продължи:

— Пак имат свободно място. И решили да вземат за разнообразие лекарка… за кратковременен опит. Препоръчана бях на управителния съвет от управителката.

Макар и сразен от вестта за заминаването й, аз се опитвах все пак да си я представя в познатата обстановка, из болничните зали и коридори, в същото жилище, което бях заемал сам. Най-после промълвих сломено:

— Сприятелила си се с управителката. Сприятеляваш се с всички, освен с мене.

Тя въздъхна тежко. И ми отправи странна, неестествена усмивка.

— Ако не бяхме се срещали изобщо… щеше да е много по-добре. За нас всичко се превръща в наказание.

Отгатнах какво има предвид. Но при все че очите ми бяха пълни със сълзи и сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, отвърнах с последно отчаяно усилие:

— Аз няма да се откажа от теб.

Тя беше привидно спокойна, но по страните й се стичаха сълзи.

— Робърт… аз ще се омъжа за Малкълм Ходн.

Погледнах я смразен. И едва можах да промълвя:

— О, не… не… та ти не го обичаш.

— Не, обичам го. — Бледа и трепереща, тя се защитаваше с тръпнещо отчаяние. — Той е достоен и почтен човек. Израснали сме заедно, заедно сме ходили на училище, в неделното училище. Ходим в една и съща църква. Имаме едни и същи цели и задачи, той е във всяко отношение подходящ за мене. Ще се оженим и ще заминем заедно с „Алгоа“, аз като лекарка, а Малкълм като главен учител в училището на колонията.

Преглътнах огромния камък, който бе застанал в гърлото ми.

— Това не може да бъде — промълвих едва чуто аз. — То е просто сън.

— Сън е днешният ден, Робърт. Трябва да се върнем в действителността.

Притиснах безпомощно с пестници челото си, а Джин наистина се разплака.

Това бе вече непоносимо. Аз скочих. В същия миг стана и тя, без да вижда нещо от плач, подтикната сякаш от подсъзнателно желание да избяга. Сблъскахме се. Тя остана за миг в обятията ми, продължавайки да плаче сърцераздирателно, докато моето сърце се задушаваше от безумно опиянение и радост. Но когато я притиснах по-близо до себе си, тя събра изведнъж всичките си сили и се отскубна рязко.

— Не… Робърт… не.

Тревогата в лицето и във всяко очертание на крехкото й, огъващо се тяло, ме приковаха на място.

— Джин.

— Не, не… никога вече… никога.

Тя не можеше да овладее риданията, които я задушаваха, разкъсваха сърцето ми и пробуждаха безумно желание да я утеша в обятията си. Но сломеният, измъчен и все пак непреклонен поглед, бликнал от глъбините на душата й в блестящите от сълзи очи, изсмука полека всичките ми надежди. Пламенните любовни слова, които възнамерявах да кажа, замряха на устните ми. Ръцете, протегнати към нея, се отпуснаха. Главата ми забуча глухо и тежко.

Тя изтри най-сетне рязко сълзите с опакото на ръката си, после прекара кърпичка по устните си. Помогнах й с окаменяло лице да облече шлифера си.

— Ще те изпратя до вратата.

Стигнахме до къщичката на вратаря, без да проговорим. Ручеите, които се стичаха по алеята, шепнеха като живи, а нашите стъпки замираха в мократа пръст. Спряхме се пред входа. Взех пръстите й, измокрени от дъжда и сълзите, но тя побърза да ги освободи.

— Сбогом, Робърт.

Погледнах я сякаш за последен път. Някаква кола профуча по шосето отвън.

— Сбогом.

Тя политна при тия думи, но се съвзе с леко потреперване и тръгна бързо, без да се обърне, като се мръщеше, за да не се разплаче. В следния миг тежката врата се затвори с трясък; Джин си бе отишла.

Тръгнах назад, намръщен и отчаян. Мръкваше, дъждът най-после бе престанал. Небето над западния кръгозор беше синьо-червеникаво, като че залязващото слънце бе извършило убийство в облаците. Вечерният рог прозвуча внезапно над притихналия приют и знамето започна да се спуска бавно, бавно по високата флаг мачта на хълма, а изправената самотна фигура на натоварения с тази длъжност болен, застанал неподвижно „за почест“, се очерта на върха.

„Да живее Истършоус!“, помислих горчиво аз.

Когато се върнах в стаята си, огънят в камината бе почти угаснал. И аз загледах тъмносивата пепел.