Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (11)

I

На Далнейрската гара ме посрещна болничният шофьор и слуга, който бе пристигнал със старичка, проблясваща с месинга си аргилска санитарна кола, приличаща повече на катафалка — доста олющена, но затова пък с блестящи стъкла. Той ми се представи с името Питър Пим, качи лениво чантата ми и след много клатушкания успя да подкара колата. Потътрихме се тежко и шумно покрай разхвърляни вехти къщурки, мръсно дюкянче, трапища за вадене на глина и изоставени тухларници; след това минахме през една река, която се бореше храбро да прочисти калното си русло, а оттам продължихме през калните полуградски покрайнини, над които ранната пролет бе метнала свеж зелен покров.

Седнал на коравата предна седалка, аз хвърлях от време на време изпитателен поглед към безизразния профил на моя съсед, който изглеждаше изпаднал в такава летаргия под своята фуражка, че не посмях да му заговоря. Но все пак дръзнах най-после да похваля доброто състояние на остарялата кола, с която той явно се гордееше, ако се съди по карането.

Той не отговори веднага, а едва след някое време, без да отделя поглед от пътя пред нас, направи едно дълбокомислено изявление.

— Аз се интересувам от машини, сър.

Щом е тъй, помислих аз, той ще може да ми бъде полезен, затова изказах демократичната надежда за приятелство помежду ни.

Той изпадна в нов размисъл.

— Мисля, че ще се разбираме, сър. Аз се старая винаги да се разбирам с хората. Бях в отлични отношения с доктор Хейнс, сър. Съжалявам, че си отива.

Поизстуден от тази похвала за предшественика ми и от съжалението, с което бе изказана, аз потънах в мълчание. Така се изкачихме бавно до тясната уличка на върха на хълма и свихме по покрита с чакъл пътека, която ни отведе до няколко спретнати тухлени постройки. Когато спряхме пред най-голямата от тях и слязох от колата, забелязах една ниска, мургава жена в униформа, вероятно управителката, която бе застанала на стъпалата, като придържаше с ръка бялата си касинка срещу вятъра и се усмихваше сърдечно за добре дошли.

— Доктор Шенън, предполагам. Много ми е приятно да се запозная с вас. Аз съм мис Труджън.

Докато Пим се отдалечаваше с кисело изражение, тя ме посрещна весело и още преди да се опомня, ме отведе в жилището ми: кабинет, спалня и баня в източното крило на главната сграда. След това ме поведе шумно, изпълнена с енергия и възторг, и ми показа с гордост цялото заведение.

То беше съвсем малко, състоящо се от четири отделни павилиончета, разположени в ъглите на една градинка зад административната сграда и отредени съответно за лекуване на скарлатина, дифтерит, шарки и „други заразни болести“. Уредбата беше примитивна, но старомодните болнични стаи с лъснати подове и безукорни малки легла светеха от чистота. Малобройните пациенти бяха главно деца и когато ги видях да ни се усмихват в червените си пижамки, докато следобедното слънце нахлуваше през големите прозорци, почувствах, че службата ми ще бъде приятна. Сестрите в отделението — по една във всеки павилион — изглеждаха също успокоително тихи и разумни. С една дума, тази непретенциозна болничка на високия ветровит хълм, откъдето се виждаха всички обслужвани от нея селища в долината, оставяше впечатление на едно уредено и полезно заведение.

В подножието на градината, малко по-далечко от четирите павилиона, се виждаше някаква странна кафява сграда от ръждясало желязо, малко изоставена и почти изцяло скрита в храсталак.

— Там беше отделението за вариола — обясни мис Труджън, чиито прозорливи очички бяха отгатнали мисълта ми. — Не се използва, както виждате… затова няма да влезем в него. За щастие дафиновите храсти го закриват. — И добави самодоволно: — Не сме имали ни един случай през последните пет години.

Оттук, с все същото изражение на оправдана гордост, тя ме заведе в трапезарията на сестрите, в кухнята и приемната — всички безукорно блестящи — и най-после в стая с дълга дървена маса, с газови и електрически уреди и две порцеланови мивки. Няколко полирани маси и два чина бяха струпани до стената.

— Това е нашата лаборатория — забеляза управителката. — Как ви се струва — хубавичка ли е?

— Много.

Не казах нищо повече, разбира се. Но веднага разбрах, че съм си намерил идеална лаборатория. Докато се връщахме по пътеката, аз се разпореждах вече мислено със свободното помещение и решавах как ще се наредя.

Когато се върнахме в главната сграда, мис Труджън настоя да ми поднесе чай в своята гостна, просторна хубава стая откъм главния вход, с прозорец балкон, с покрити с кретон диван и кресла и китайска ваза със зюмбюли на пианото; не можех да не призная, че това помещение е по-хубаво от всички, които бяхме посетили досега. Когато тя позвъни, едно селско девойче с румени страни, с колосана шапчица и престилка, което ми бе представено с името Кети, наша „обща“ прислужничка, внесе прибори за чай и специалния висок поднос с кейк. Говорейки непрестанно, мис Труджън се настани официално до тази трапеза и ми предложи по избор индийски или китайски чай и чудесен кейк със сливи, току-що изваден от пещта на болничната кухня.

Тя изглеждаше към петдесетгодишна и преди да „се установи“ в Далнейр, бе прекарала, както ме уведоми, десет години в Бенгалия като армейска медицинска сестра — служба, от която едрите й изпъкнали черти бяха придобили меден цвят, а в гласа и обноските й имаше нещо фелдфебелско. Още когато вървеше пред мене из болничните стаи, тя ми направи впечатление с изпъкналия си бюст, изпъчената стойка и клатушкането на късите, внушителни бедра. А грубоватата сърдечност, гръмкият смях и резките решителни движения като че допълниха сега образа на една личност, подходяща повече за казармен двор, отколкото за болнична стая.

Но най-много ме порази това, че се гордееше с болницата като със своя собственост. Тя се върна полушеговито към тази главна тема в разговора.

— Радвам се, че харесахте кътчето ни, докторе. То е малко поостаряло, разбира се, но аз се опитвам да го оправя с някоя и друга войнишка хитрост. Много труд положих, докато го докарам до сегашния ред. Да, немалко труд наистина положих за него.

Настъпи кратко, неловко мълчание, но скоро за мое облекчение се чу леко почукване и в отговор на казаното от мис Труджън „влезте“ дръжката на вратата се наведе безшумно и на прага застана висока, слаба, червенокоса сестра. Щом ме видя, тя трепна, а бледозеленикавите й очи, засенчени от светлоруси ресници, потърсиха погледа на мис Труджън с умолително покорство, от което бронзовото лице на управителката се озари със снизходителна усмивка.

— Влезте, влезте, мила, не бягайте. Докторе, това е нощната сестра Ефи Пик. Обикновено пие чай с мене, когато стане от следобедната си почивка. Седнете, мила.

Сестра Пик влезе скромно в стаята, седна на един нисък стол и взе поднесената й чаша.

— Много ми е приятно, че се видяхте със сестра Пик — продължи мис Труджън. — Тя е навярно най-полезният човек от моя персонал.

— О, не. — Бледата червенокоса сестра отхвърли похвалата, като потръпна с малоценната си плът, после се обърна към мене и промълви: — Нашата управителка е прекалено добра. Всяка нейна дума е, разбира се, от голямо значение. Защото всички се уповават на нея. А тя е толкова отдавна тук, че ние просто не бихме могли да се справим без нея. В края на краищата лекарите идват и си отиват. А управителката си остава.

Като перифразира така за мое назидание Тенисоновия „Ручей“, това бледо създание — избледнели бяха дори червените й коси и млечнобялата кожа — потъна в почтително мълчание. След няколко минути, не смеейки сякаш да отнема повече времето ни, тя стана, погледна като сърна към управителката и се измъкна от стаята, за да започне нощната си служба. Не останах дълго след нея. Станах, изказах на мис Труджън благодарността си за топлия прием и се извиних, че трябва да разтворя и подредя вещите си.

— Моля, моля, докторе. Предстои ни да работим заедно. Аз съм отдавна тук, както каза сестра Пик. — Тя стана с усмивка, погледна ме за миг проницателно и добави с весела настойчивост: — Ще видите, надявам се, че моето държане тук е най-правилно.

Доволен от посрещането, аз тръгнах със странно смесени чувства към жилището си и докато се въртях из стаята си, разглеждайки строгата, но удобна наредба с окото на човек, който трябва да живее и свикне с тези непознати неща, си казах, че макар и малко грубовата, може би мис Труджън беше весела и сърдечна; а в същото време се чувствах смутен от прекалената жизненост в нейното държане и от впечатления и вълнения, които не можех напълно да определя.