Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (18)

VIII

После всичко ме връхлетя наведнъж… Но аз ще се постарая да го разкажа спокойно и последователно. Не възнамерявам да изтъквам постоянно душевното си състояние. То приличаше на времето, с непрестанни дъждове и равноденствени бури, които изтръгваха от дърветата последните неизсъхнали листа и вейки и покриваха пътеката с мокър килим.

В болницата имаше извънредно много работа, предимно с дифтеритни случаи. Епидемията се бе разразила в западния край на Уинтънската околия. Аз бях боледувал от тази болест, затова съчувствах особено много на децата, които пристигаха с това заболяване. Засега можехме да се похвалим, че нямаме нито един смъртен случай и мис Труджън се перчеше гордо из заведението, като че това се дължеше лично на нея. А може и да се дължеше — нейната ползотворна дейност все повече и повече ме поразяваше и аз започнах неволно да се възхищавам в душата си от тази ревностна, способна и неукротима бойна кобилка, чиито скрити достойнства надвишаваха твърде много видимите, не особено привлекателни качества. Но се пазех да не се издам. Изобщо в сегашното си настроение бях намусен и суров към всички.

И ето че на трети ноември през нощта — тази съдбоносна дата е записана точно и незаличимо в паметта ми — аз се довлякох с наведена глава от павилиона в жилището си и се отпуснах в креслото.

Не минаха и десет минути, когато настойчив звън стигна до слуха ми. Звънеше телефонът на нощната ми масичка; звънеше слабо, защото бях забравил да го включа отново преди да напусна павилиона. Отидох в спалнята си и вдигнах уморено слушалката.

— Ало!

— Ало! Вие ли сте докторе? Много се радвам, че ви намирам. — Въпреки лошата връзка, в гласа се долови явно успокоение. — Тук е Дюти, Алекс Дюти, от Дрийм. Докторе… Робърт… трябва да ми помогнете.

Още преди да отговоря, той продължи:

— Касае се за Сайм. От една седмица е болен от дифтерит. И не отива на добре. Искам да ви го доведа в болницата.

Не се поколебах нито за миг. У нас беше вече препълнено, а Алекс живееше извън границите на нашата околия и не можеше да иска помощ от нас. Но и през ум не ми мина да откажа.

— Добре. Поискайте от вашия доктор да подпише бележка, а аз ще изпратя колата за бърза помощ, щом съмне.

— Не, не! — обади се бързо той. — Момчето е много зле, Робърт. Пред вратата чака кола, а то е добре увито в одеяла. Искам да ви го докарам още сега.

Не бях уверен дали е редно да приема така ненадейно един пациент извън района. Но поради дълбоката ми почит към Алекс трябваше да поема този риск.

— Тръгвайте тогава. Надявам се да стигнете за един час. Внимавайте да не го простудите по пътя.

— Ще внимавам. И благодаря, драги… благодаря.

Закачих слушалката и тръгнах по коридора към стаята на управителката. Но лампата й беше угасена, затова трябваше да позвъня на нощния звънец за сестра Пик. Когато тя дойде, дадох кратки нареждания да приготви едно легло в страничната стая на отделение Б, удобно допълнително помещение, запазено обикновено за частни пациенти и единствено незаето засега. После седнах да чакам.

Очакването не трая дълго. Малко преди полунощ пред главния вход спря затворено такси; когато отворих вратата срещу вятъра и плискащия дъжд, Алекс се появи пред мене, прегърнал увития в одеяла Сайм. Въведох го в приемната. Лицето му беше бледо и тревожно.

Той остави момчето на леглото, където сестра Пик започна да го приготвя за прегледа, изтри чело с опакото на ръката си и застана мълчаливо настрана, втренчил в мене замаян и изпитателен поглед.

— Не се тревожете толкова. Кога се разболя Сайм?

— В началото на седмицата.

— Инжектираха ли го?

— Два пъти. Но не му помогнаха много. — Дюти заговори по-бързо. — Налепите са вече дълбоко в гърлото. Като видяхме, че с всяка минута става все по-зле, реших да го доведа веднага. Имаме вяра във вас, Роб. Прегледайте го, за бога.

— То се знае. Но не се вълнувайте.

Когато отидох до леглото, успокоителното изражение, което си бях наложил заради Дюти, изчезна веднага от лицето ми. Щом спрях поглед на смъртнобледото дете, което се бореше със затворени очи и стиснати пестничета за всяко свое дихание, изтръпнах от мъка. Започнах мълчаливо да го преглеждам. Температурата му беше 40°, пулсът почти неуловим. Не се опитах да преброя вдишванията. Плътна жълта ципа покриваше задната част на гърлото и се спускаше опасно към ларинкса. Детето изживяваше явно последните си минути.

Погледнах Дюти, който бе застанал безмълвно до мене и се опитваше да прочете истината по лицето ми; при все че го съжалявах, бях страшно ядосан, загдето ме поставяше в такова тежко положение.

— Не е трябвало по никакъв начин да го изнасяте навън. Детето е много зле.

Той преглътна сухо.

— Какво има всъщност?

— Дифтеритен ларингит. Ципата е запушила дихателната тръба… и му пречи да диша.

— Не може ли да се направи нещо?

— Само трахеотомия… и то веднага. Но не можем да я направим тук. Нямаме операционна, нямаме необходимите удобства. Отдавна е трябвало да го закарате в някоя голяма инфекциозна болница в града. — Тръгнах към телефона. — Ще позвъня в Александра и ще наредя да го приемат веднага.

Започнал бях да избирам номера за бърза помощ, когато детето простена изведнъж със слабо, отчаяно хъркане, което изхриптя и заглъхна в стаята.

Алекс ме дръпна за ръката.

— Не ще можем да го закараме до друга болница. Господ знае как го докарахме и дотук. Направете сам каквото трябва.

— Не мога. Това е работа на специалист.

— Не, не! Направете нещо, моля ви се, направете нещо!

Задържан от ръката му, аз го гледах смаяно и безпомощно като глупак. Както вече споменах, имах извънредно ограничени познания в медицинската практика и ни веднъж не бях се опитвал да правя някаква сериозна операция. Застанал в ясните висини на чистата наука, аз се отнасях винаги с пренебрежение към суетливия лекар на свободна практика, който се нахвърля с една инжекция срещу каква да е болест. Но ужасната неотложност на сегашния случай не можеше да се отрече. Касаеше се всъщност не за часове, а за минути — защото знаех, че ако се изплъзна под предлог да препратя болното в болницата Александър, то няма да стигне живо дотам. Чувствайки ясно безнадеждната си неподготвеност, аз простенах безгласно.

— Събудете управителката — обърнах се към сестра Пик. — И пренесете веднага болното в страничната стая.

След шест минути мис Труджън, сестра Пик и аз бяхме в страничната стая, около простата дървена маса, върху която, в чиста бяла нощница, лежеше в безсъзнание задъхващото се дете. Извън това конвулсивно дишане в тясната стаичка владееше мъртва тишина. Запретнал бях ръкави, измил бях набързо ръцете си с карболов разтвор, а сега ме бе обзел такъв смъртен страх, че поглеждах неволно, почти несъзнателно, за помощ към управителката.

Тя беше възхитително спокойна, мълчалива, съобразителна и съвсем прилично облечена: при все че току-що бе станала от сън и бе навлякла набързо униформата си, дори колосаната й касинка беше сложена така, че ни един косъм не се подаваше от нея. Въпреки враждата помежду ни, не можех да потисна изблика си на възхищение и дори на завист към нея. Тя познаваше отлично работата си, а самообладанието й беше великолепно.

— Няма ли да трябва упойка? — запита полугласно тя.

Поклатих отрицателно глава. При такова дишане не можеше да се даде никаква упойка. Положението на детето беше и без това безнадеждно.

— Добре тогава — каза насърчително мис Труджън. — Аз ще държа главата и ръцете. А вие, сестра Пик, дръжте краката.

Докато говореше, тя ми подаде един ланцет от правоъгълника бяла марля в емайлирания леген, застана решително до масата и улови здраво раменете на Сайм. Нощната сестра улови колебливо глезените му.

При все че бе минал, разбира се, само един миг, стори ми се, че стоя цяла вечност пред тях с ножчето в неподготвената си безпомощна ръка.

— Ние сме готови, докторе — напомни ми управителката и — ако искате вярвайте — в гласа й прозвуча отново насърчение.

Поех дълбоко дъх, стиснах зъби, опънах кожата и направих разрез в гърлото на детето. Бликна гъста тъмна кръв, която закри раната. Попивах я непрестанно с марля и режех все по-дълбоко. Сайм беше в безсъзнание, та бях сигурен, че не усеща нищо, но все пак при всяко докосване той се виеше и гърчеше на масата в предсмъртни мъки. В същото време повтаряше на пресекулки ужасното усилие да си поеме дъх, от което се гърчеше като риба на суша. Тези внезапни непредвидени движения увеличаваха затруднението ми. Опитах се да вмъкна в прореза ретрактор. Той влезе, но изскочи веднага обратно и падна шумно на пода. Кръвта бликна още по-силно, не със светла шуртяща струя, която бих могъл да спра, а в бавен лепкав поток, който задръстваше всичко. Не можех да си служа вече с ланцета. Бях много близо до големите кръвоносни съдове на шията. Едно погрешно клъцване — и можех да прережа вратната вена. Опитвах се да отделя с показалец мускулите, ровех се в раната, търсех отчаяно трахеята. Ако не успеех да я намеря бързо, свършено беше със Сайм. Лицето му бе почти почерняло. Усилията му да поеме въздух, при които хлътваха и ребрата, и гръдната му кост, бяха все така отчаяни, но все по-редки и по-слаби. Настъпваха все по-продължителни промеждутъци, през които той изобщо преставаше да диша. Тялото му вече изстина и овлажня.

Едри капки пот оросиха челото ми. Чувствах се толкова зле, щото ми се струваше, че всеки миг ще припадна. Не можех да намеря дихателната тръба, просто не можех да я намеря, а детето почти свършваше. О, Господи… помогни ми да намеря тази трахея!

— Пулсът престава, докторе.

Тихо, укорно прошепване на сестра Пик, която притискаше от време на време с пръсти китката на момчето. Но управителката, застанала откъм главата му, все още не продумваше.

Не зная какво стана с мене — взех с отчаяна смелост ланцета и разрязах по-дълбоко. И изведнъж, като по магия, в раната изскочи тънката, бяла, лъскава като сребърно стъбло трахея, която така неумело и отчаяно търсех. И от моите гърди се изтръгна тежка, задъхана въздишка, изтрих потта от очите си и резнах откритата трахея. Веднага се чу свистящо поемане на пресен въздух, благодатен поток изпълни затворените, задъхващи се дробове. Зажаднялата гръд пое дълбоко въздух веднъж, дваж. Още веднъж и още веднъж, замаяна от облекчение. Отначало бавно, после все по-често и по-дълбоко умиращото дете започна да диша равномерно. Тъмният цвят на кожата изчезна, посивелите устни си възвърнаха бавно червенината, то престана да се бори.

Бързо, с треперещи пръсти, аз вмъкнах двойната цев, вързах няколко малки кръвоносни съда, заших раната и я превързах, оставяйки свободен тесния метален отвор на цевта. Коленете ми се подкосяваха, сърцето ми щеше сякаш да изскочи от гърдите, а най-тежкото бе, че трябваше да крия вълнението си. Разрошен и запотен, аз застанах без сили, с окървавени пръсти, докато управителката отнесе внимателно Сайм на леглото в страничната стая и го огради с много възглавници и топли бутилки.

— Така — обади се най-после мис Труджън. — Сега ще му е добре. Вие ще поемете това болно, сестра, и ще го пазите особено внимателно цяла нощ.

Когато се обръщаше да излезе, тя ме погледна бегло, без укор и без одобрение, сякаш искаше да каже: „Работата беше опасна, но вие се отървахте по-добре, отколкото заслужавате“. За пръв път се разбрахме един друг.

И след излизането на управителката аз не се решавах да си отида. Сестра Пик дръпна до леглото един стол и взе табличка с марли, за да попива лигите, които бликваха от време на време от цевта, а аз стоях зад нея и наблюдавах детето, което почиваше с поруменяло лице. То бе задремало от изтощение, но неочаквано отвори за миг очи и по някаква странна случайност погледът му срещна моя. То се усмихна за миг или поне устните му се полуотвориха като за усмивка. После притвори клепачи и заспа.

Нищо не би могло да ме развълнува така дълбоко, както тази лека детска усмивка. Не бих могъл и да мечтая дори за по-голяма награда.

— Отивам си вече, сестра — казах кратко аз. — Знаете как да постъпвате, нали?

— О, да, докторе.

Едва когато излязох, си спомних за Алекс Дюти, който все още чакаше в приемната и в желанието си да прекратя тревогата му ускорих ход под блещукащите пеещи звезди. Да, той беше на същото място, седнал изправено на дървения стол, с лице към вратата, с изстинала и празна лула в ръка. Като че не бе мръднал, откакто го бяхме оставили. Когато влязох, той още повече се вдърви, после се изправи и застана мълчаливо пред мене, а в очите му гореше въпросът, който не смееше да зададе.

— Добре е вече.

Лицето му беше толкова свито, че не можа да го отпусне веднага. Виждах как мускулите му потръпваха под кожата, после размърда внезапно уста и изрече тихо:

— Вие ли го оперирахте?

Кимнах утвърдително.

— Вече може да диша. Сега спи. Когато дифтеритът мине — след десетина дни — ще извадим цевта, и раната ще заздравее. И белег дори няма да остане.

Дюти пристъпи към мене, сграбчи ръката ми и я раздруса с такава благодарност, сърдечност и вълнение, че ме накара да политна.

— Никога няма да забравя какво сторихте за нас тази нощ! Никога! Никога! Казах ви вече — жената и аз имахме вяра във вас. — Той пусна милостиво смазаните ми пръсти. — Мога ли да й телефонирам? Тя чака в дома на управителя на стопанството.

След минута той беше вече в хола, откъдето предаде несвързано добрата вест. Когато привърши, аз го придружих до таксито, край което забравеният шофьор, нахлупил фуражка до ушите си, крачеше търпеливо назад-напред.

— Всичко се оправи, Джо! — извика възбудено Дюти. — Малкият прескочи трапа.

Седнал вече в таксито, добрият Алекс се наведе през прозореца и каза развълнувано, в изблик на признателност.

— Утре ще дойда, моето момче, заедно с жената. И още веднъж… от все сърце… благодаря!

Колата отмина, а аз продължих да стоя в студения, ветровит мрак. Когато чух, че часовникът в хола удари един, тръгнах замаян към спалнята си. Бях така уморен, че не исках да мисля за нищо. Но въпреки всички разочарования и грижи в душата ми владееше странен покой. Заспах веднага, припомняйки си само усмивката на Сайм.