Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (10)

X

На другия ден в два часа следобед пристигнах в Ливънфорд. Често си бях обещавал да направя едно сантиментално поклонничество до това градче на брега на Клайд, където бях израснал, където сивата фасада на академията, затревената градска градина с малка желязна естрада за оркестъра, огромното очертание на Касъл Рок, прозиращо между високите комини на корабостроителниците, и подаващия се далеко зад тях Бен Ломонд, бяха пропити със спомени от ония прекрасни години. Но все не бях намирал случай да си позволя това — времето бе разкъсало много от връзките, които ме свързваха с града. И сега, докато вървях по главната улица към кантората на Дънкан Маккелър и мислех за предстоящото, поискано от мен свиждане, аз съзирах повече прозаичната занемареност, отколкото романтиката в окръжаващата ме обстановка. Градът изглеждаше малък и нечист, жителите му угнетително прости, а внушителната някога адвокатска кантора, сгушена срещу жалко смалената община, се нуждаеше отчаяно от боядисване.

Самият Маккелър обаче беше малко променен, само носът му беше може би по-червен, но иначе той си беше все така гладко обръснат и ниско остриган, със суров, пронизващ поглед изпод русите вежди, сдържан, разумен и безпристрастен. Той не ме накара да чакам, а когато седнах до широкото му махагоново писалище, започна да глади мълчаливо дебелата си долна устна и да ме наблюдава иззад полираните кутии с книжа.

— Е, добре, Робърт — заговори най-после той сдържано, след като завърши разглеждането. — Какво има тоя път?

Въпросът беше твърде обикновен, но нотката на спокойно неодобрение в него ме накара да погледна отбранително домакина. Още от ония дни, когато, минавайки покрай мене, ми тикваше, без да продума, билети за концертите на пианола, чувствах, че този човек изпитва съчувствие и интерес към мене. Той вземаше моята страна, когато бях още момче, грижеше се като безукорен пазител и неофициален опекун за парите, оставени за образованието ми, съветваше ме и ме насърчаваше по време на студентството ми. Но сега клатеше мрачно и разочаровано глава.

— Казвайте, моето момче. От какво се нуждаете?

— От нищо — отговорих аз, — щом сте в такова настроение.

— Хайде, хайде, не ставайте глупав. Говорете.

Потискайки оскърбеното си самолюбие, аз се опитах да му обясня.

— Виждате колко е важно всичко това. А за да мога да продължа проучванията си, трябва да получа работа в болница. Далнейр не е кой знае какво място, разбира се, но там ще имам достатъчно свободно време за собствената си работа.

— Да не мислите, че държа назначенията в джоба си като камъчета?

— Не. Но вие сте ковчежник в здравната служба на графството. Имате влияние. Можете да ме настаните.

Маккелър започна да ме разглежда отново със свити вежди, после избухна, неспособен да сдържи раздразнението си:

— Я се погледнете, човече! Одрипавял, изпаднал. Палтото ви без копчета, яката ви скъсана, неподстриган, със спукани обуща. Трябва да ви кажа, сър, че опозорявате мен, себе си, и цялото лекарско съсловие. Та вие не приличате на лекар, дявол да го вземе! И то след всичко сторено за вас! Приличате на скитник.

Прехапах мълчаливо устни при тези унищожителни нападки.

— А най-лошото е — продължи той, като в яда си заговори окончателно на шотландски, — че всичко това става само по ваша вина, от упоритост и глупост. Като си помисля какво поприще имахте, как получавахте медали, почести, асистентство, какви надежди възлагаха хората на вас… а сега да стигнете дотук… Ех, човече, жалко, много жалко!

— Имате право. — Аз станах. — Сбогом. И благодаря.

— Седнете — изкрещя той.

Последва мълчание. Седнах. Той направи усилие да се овладее и забеляза сдържано:

— Не мога вече да нося сам цялата отговорност, Робърт. Повиках тук още една личност, която държи на вас и чийто здрав разум много ценя, за да обсъдим заедно въпроса.

Той натисна звънеца на бюрото и след миг вярната му прислужница мис Глени въведе почтително в стаята едно лице неизменно като съдбата и предопределено като орис, с историческата пелерина с черни мъниста, обувки с ластик отстрани и шапчица от черен креп с бяла ивичка в края.

Прабаба Леки беше единствената ми останала в Ливънфорд роднина; всички други се бяха пръснали по света. Откакто синът й бе починал от апоплексия наскоро след като бе напуснал градската здравна служба, тя живееше в неговия дом на Ломонд вю, вече осемдесет и четири годишна, но телесно здрава и напълно владееща всичките си умствени способности, непобедима и неразрушима, последен стълб от сградата на едно рухващо семейство.

След изискан поклон към Маккелър, който се понадигна от мястото си, старицата седна изправено, после ме изгледа внимателно, без да покаже с израза на своето продълговато, сурово, жълтеникаво, дълбоко набръчкано лице, че ме е познала. Ръката в ръкавица с един пръст продължаваше да стиска чантата. Косите, вчесани на път, изглеждаха по-редки, но не бяха посивели; не бяха посивели и космите върху кафявата брадавица над горната устна. И зъбите й тракаха точно както някога.

— И така, мадам — каза Маккелър, откривайки официално съвещанието, — всички сме тук.

Старицата се поклони отново и сякаш се намираше в черква, очаквайки да се възхити от особено строга проповед, извади от чантата си и сложи бавно в уста една ментова пастилка.

— Положението е накратко следното — продължи адвокатът. — Нашият Робърт, въпреки всички благоприятни обстоятелства и най-добри изгледи за бъдещето му, седи пред нас без спукана пара в джоба си.

При това обвинение, което беше съвсем вярно, защото извън билета си за връщане в Уинтън аз нямах наистина никакви налични пари, прабаба ми отново кимна вдървено, за да изтъкне, че разбира плачевното ми положение.

— Той би трябвало — разсъждаваше Маккелър, пламвайки отново, — би трябвало да е вече на свободна практика. Има хора, които биха му помогнали в това, стига да продума. Той има мозък в главата. Представителен е. Знае как да се държи, когато иска. Много лесно може да печели в Ливънфорд по хиляда лири на година чисти пари. Може да се нареди, да се ожени за някоя прилична девойка, да стане солиден и почитан член на обществото, какъвто приятелите му винаги са искали да го видят. Вместо да стори това, какво прави той? Хукнал е да гони вятъра, а вятър пари не носи. Ето го сега, дошъл да ме моли за назначение в някаква залутана болничка за заразноболни, вехта селска болничка, дето ще пропадне, с не повече от сто и двадесет лири на година!

— Забравяте нещо — казах аз. — В тази болница ще имам възможност да работя това, което искам да работя, което ще ме измъкне от неизвестността, и според вашите собствени материалистични преценки, ще ми донесе много по-голямо признание от това, което бих могъл да спечеля като лекар на свободна практика в Ливънфорд.

— Уф! — Маккелър отхвърли довода ми, като сви гневно рамене. — Всичко това е празна работа. Там е нещастието ви — че сте съвършено непрактичен.

— Не съм съвсем уверена, че е така! — заговори за пръв път старицата, като погледна загадъчно адвоката. — Робърт е още млад. Той се стреми към големи дела. Ако го направим обикновен лекар на свободна практика, никога няма да ни прости.

Едва можех да повярвам. Явно залагал на мощната й поддръжка, Маккелър я погледна разочаровано.

— Трябва да помним, че Робърт се намираше под твърде различни влияния, когато беше момче. Нека да му дадем време да се отърси от тях. Мисля, че не ще бъде лошо да му се даде такава възможност. Ако се отърси, добре. Ако не… — Тя замълча. Аз разбрах какво ще последва. — Ще трябва да приеме условията ни.

Адвокатът гледаше сега някак особено баба, като я стрелваше с многозначителни погледи, а в същото време свиваше устни и си играеше с тежката линия на бюрото.

Аз се възползвах от замълчаването.

— Помогнете ми да заема длъжността в Далнейр. Ако не успея в това, с което съм се заел и дойда отново за помощ при вас, давам ви думата си, че ще постъпя както желаете.

— Хм! — Маккелър изсумтя и се запъна, като продължаваше да поглежда изпод вежди старицата със смесено изражение, в което все пак преобладаваше неволна почит.

— Това предложение ми се струва разумно — забеляза кротко тя, като го погледна с едва уловима многозначителна усмивка.

— Хм! — повтори Маккелър. — Предполагам… предполагам… Добре… — и най-после реши. — Така да бъде. Имайте предвид, Робърт, че не мога да ви обещая това място, но ще направя всичко възможно. Познавам доста добре Мастърс, председателя на комитета. Но ако получа назначението, очаквам и вие да изпълните безусловно обещанието си.

При тия думи си стиснахме ръце и след кратък разговор си тръгнах.

Исках да се измъкна, докато старицата не е успяла да ме пипне. Но щом излязох на улицата, чух, че тя върви по петите ми.

— Робърт!

Трябваше да се обърна.

— Не бързайте толкова.

— Бързам за влака.

Тя не обърна внимание на оправданието.

— Хванете ме под ръка, Робърт. Не съм вече млада като едно време.

Скръцнах със зъби. Бях двадесет и четири годишен, бактериолог, който работи с презрение с най-смъртоносни микроби и е придобил тежък жизнен опит след войната. Но пред тая жена годините ми отлетяха и аз станах отново дете. Тя ме смали. Унизи ме. От властното й сграбчване разбрах, че ще трябва да се разправям с нея през целия следобед, че шибайки ме с езика си като с бич, тя ще ме накара да й разкажа цялото си житие.

Когато свихме тържествено под ръка по Чърч стрийт, тя се наведе към мене, помитайки и сетните останки от съпротивата ми.

— Най-напред трябва да махнем тази вехта униформа от гърба ви. Ще отидем в кооперативния магазин да ви облечем в приличен костюм от местен плат. После, вместо тия пропукани кундури, ще нахлузим нови обуща на заблудените ви нозе. Да, да, драги, ей сега ще ви направя да заприличате от малко-малко на човек.

Изтръпнах при мисълта, как продавачките в обущарските и дрехарските магазини ще ме „докарат“ под нейния орлов поглед.

А тя се наведе още по-близо до мене, лъхна още по-силно на мента и прошепна сърдечно в ухото ми:

— А сега, Робърт, разкажете ми подробно за оная девойка Лоу.