Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (34)

VII

Следващите няколко дни бяха влажни и мъгливи, с хладния лъх на ранна есен — тъжен предвестник на настъпващата зима, и аз работех под гнета на мрачно като времето настроение. Спенс бе погребан в родния му град Улапул в далечното графство Рос, така че не можах да присъствам. Но в писмо до родителите му се опитах да смекча удара, като отдадох станалото само на една трагична случайност. Не бях чул нищо за Ломекс и Мюриел.

Лабораторията беше заключена, ключът беше в джоба ми, но колкото и да изглеждаше странно, аз не отивах там. Професор Чалис щеше да се върне в Уинтън към края на седмицата и аз бях решил да оставя в негови ръце всички подробности около оповестяването на откритието ми. Вестта за него се разнесе неизбежно в Истършоус, така че трябваше да изживея стеснителното положение да приемам поздравления — сдържани от Мейтланд и мис Индр, възторжени от Полфри, сърдечно сериозни от доктор Гудол. Потърсиха ме дори по телефона от голямата фармацевтична фирма Уилсън от Лондон, на която не пожелах да дам никакъв отговор, преди да се посъветвам с Чалис.

Но в четвъртък ме посети човек, когото най-малко бях очаквал. След вечеря, докато се разхождах из стаята си и пушех цигара след цигара, като се мъчех да съсредоточа разсеяните си мисли и да овладея все още разстроените си нерви, вратата се отвори и на прага застана професор Ъшер.

Погледнах тъпо високата му, изискана фигура, а той пристъпи към мене и, сърдечно усмихнат, ми стисна ръка.

— Как сте, драги Шенън? Надявам се, че не съм дошъл в неудобно време?

— Не… — отвърнах сухо аз. — Ни най-малко.

— Мога ли да седна? — Той седна на стол и преметна крак върху крак. — Би трябвало навярно да ви предупредя, че ще дойда, но аз предпочитам да действам спонтанно. А исках да бъда измежду първите, който ще ви поздравят.

— Благодаря.

— Бях в кабинета си, когато професор Чалис ми телефонира от Бют и ми предложи една своя идея. — Той се усмихна и поглади своята грижливо вчесана брадичка. — Въпреки тежките административни задължения опитвам се да намеря малко време и за истинска научна работа. Затова не се поколебах нито за миг.

Не можах да намеря подходящ отговор и не казах нищо.

— Аз знаех, разбира се, че това ще стане. Не би било самохвалство, ако кажа, че не съм пропуснал нищо от научните събития. Пък и главната цел на моя институт всъщност е да подкрепя развитието на всичко ценно в съвременната наука; а въпреки нашето малко недоразумение, аз бях убеден, че вие ще оправдаете един ден вярата, която имах във вас.

Прехапах устни пред тази явна неискреност.

— Много неприятности бихте ми спестили, ако действахте в съгласие с това убеждение.

— Да — съгласи се любезно той. — Готов съм откровено да призная, че прибързах. А сега след това мое признание, надявам се, че ще ми помогнете да се разберем и като забравите миналото.

Главата ме заболя още повече. Не можех да отгатна целта му.

Той заговори още по-доверително:

— Слушайте, Шенън. Ще бъда съвсем откровен пред вас. Страшно не ни върви в института напоследък. Нямаме никакви задоволителни постижения. Накратко казано, желая да се върнете.

Махнах инстинктивно с ръка в знак на отказ, но той ме спря с повелителен поглед.

— Не ме разбирайте погрешно. Имам намерение да ви предложа нещо много по-значително от по-раншната ви длъжност. В университета се очертават големи промени. Аз възприех най-после разбирането да се създаде биохимична лаборатория към института и управителният съвет реши да открие катедра за изследвания в тази област. Заплатата бе определена на седемстотин лири годишно, а длъжността на новия директор — който ще работи, естествено, в най-тясно сътрудничество с мен — ще бъде да организира и ръководи работата в лабораторията. Ще има звание младши професор и привилегията да чете по един курс лекции всеки семестър. Така че, Шенън… — той си пое дълбоко и многозначително дъх, — искам да размислите какви изгледи се разкриват при това положение за един блестящо надарен младеж, подпомогнат от подготвен технически персонал и усърдни млади студенти. — Той се наведе напред и ме потупа по коляното: — Какво ще кажете, ако тази възможност бъде предложена на вас?

Постарах се да се задържа здраво на стола си. Предложението просто ме задъха — то беше възможност, за каквото не бях дръзнал дори да мечтая. Виждах, че подбудите на Ъшер са напълно егоистични, че той желае да се върна само заради негови и на института изгоди. Интересът, който откритието ми щеше да предизвика сред научните кръгове и широката публика, похвалите в печата, новите здравни закони, които щяха да бъдат внесени в парламента, всичко това бяха предимства, които той не можеше да пропусне. Но нима държането му не беше напълно човешко? Смутен и огорчен, аз притиснах с ръка челото си, без да зная какво да отговоря.

— Нищо, нищо — каза любезно Ъшер. — Много добре разбирам колко ви е изморил този труд. Няма да ви досаждам повече засега. Искам само да ви предложа още нещо. Елате на вечеря у нас в понеделник. Ще бъде ректорът и някои колеги, членове на академичния съвет, който имат голямо желание да ви видят и поздравят. Ще дойдат може би, само че не съобщавайте за това — рязкото му изражение стана явно насмешливо — и един-двама редактори, видни представители на печата. Струва ми се, че мога да ви обещая привлекателна вечер.

Опитах се да му благодаря, но той ме прекъсна с усмивка.

— Нито дума, драги. Трябва да приемете поканата като моя amende honorable^[1]. И така, в понеделник, точно в осем, у нас. Великолепно. Още веднъж ви поздравявам с надежда, че в бъдеще ще можем да работим заедно за напредъка на науката.

Той стана, стисна ми ръка, стрелна ме с насмешливата си усмивка и си отиде.

Отпуснах се отново в креслото. Този блестящ обрат беше прекалено силно изпитание за уморения ми мозък и аз трудно можех да го проумея. Възбудата от първия миг бе минала, не изпитвах вече никаква радост, само странно душевно напрежение. Това беше наградата за моето трудолюбие, постоянство и неуморност. Бях отличникът, първият от списъка. Всички ми изказваха приятелски чувства, бързаха да ми стиснат ръка; дори членовете на управителния съвет на Далнейрската болница ще се хвалят, че се познават с мене. А всички до един бяха против мене, когато се борех, затънал в тресавището на неприязънта.

И все пак знаех, че не ще проявя героизма да се откажа от успеха. Много време бях изживявал жестоките страдания и сломяващите усилия на самостоятелния труд. Ъшер вече нямаше да се меси много. А парите… седемстотин лири годишно… Никога не бях мислил за това, но сега, въпреки волята си, щях да забогатея, да се обличам като охолен лекар на частна практика, като джентълмен… Всичко най-после щеше да се нареди.

Огорчението, което продължавах да изпитвам, беше неуместно, но не можех да го прогоня, бъдещето ми не бе изглеждало никога така блестящо, но аз все пак не изпитвах радост. Само един човек би се радвал наистина искрено на моя успех. Виждах в този миг лицето му. Седмици подред бях погребвал този образ в глъбините на съзнанието си, но сега не можех да се освободя от него. И внезапно през ожесточението, от което бях обзет, проникна лек и нежен копнеж. Тя бе скъсала окончателно с мен. Продължителното й мълчание доказваше това. Пък и аз й бях изневерил. Но исках да поговоря с нея поне за миг, да й кажа, че съм завършил изследванията си, да чуя поне за миг гласа й.

Затова, въпреки здравия разум, въпреки гордостта, въпреки всичко аз станах, отидох бавно до телефона и след кратко колебание повиках селската болница в Далнейр.

Разговорът беше междуградски, затова трябваше да почакам известно време, но най-после успях да се свържа. Гласът ми прозвуча дрезгаво и с мъка.

— Бих искал да говоря с доктор Лоу.

— Съжалявам, сър, но не е възможно.

Неочакваният отказ ме изненада и смути.

— Няма ли я? — запитах аз.

— О, не, сър, тук е.

— Да не е дежурна?

— О, не, сър, не е дежурна.

— А какво има тогава? Идете в стаята й, моля, и кажете, че я чакам на телефона.

— Тя не е в стаята си, сър. А в отделението.

Кой говореше отсреща? Опитах се да позная гласа, но не можах. Освен това междуградската връзка беше в обичайното си състояние — апаратът започна да бръмчи и пука. Сдържайки нетърпението си, преместих слушалката на другото си ухо.

— Ало, ало… с кого разговарям?

— С прислужницата, сър.

— Кети ли?

— Не, сър. Помощницата. Аз съм тук отскоро, сър.

Нервите ми бяха толкова изпънати, че трябваше да затворя очи.

— Повикайте управителката, моля ви. Кажете й, че доктор Шенън иска да говори с нея.

— Добре, сър. Почакайте, моля.

Обзет от растящо раздразнение и тревога, стори ми се, че чаках много дълго. Най-после чух с облекчение бързи стъпки, последвани от познатия глас на мис Труджън.

— Кажете, доктор Шенън!

— Мис Труджън — извиках аз, — съжалявам, че ви безпокоя, но желая да поговоря с доктор Лоу. Можете ли да я повикате?

— Страхувам се, че не ще можете да говорите с нея, докторе. Не знаете ли какво се случи у нас?

— Не.

Подчертано мълчание. След това:

— Доктор Лоу беше болна, много болна през последните три седмици.

Сърцето ми се преобърна, а в същия миг апаратът изпука и връзката се прекъсна. Чул бях все пак достатъчно, за да превърна в увереност бързото си подозрение. Закачих слушалката. Аз имах недостатъка да правя всякога прибързани изводи; това именно сторих и сега.