Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (37)

X

Тих и златист, октомврийският следобед беше изпълнен с покой и необятност. В някогашната ми стаичка в Ломонд вю косите слънчеви лъчи падаха в светла ивица по тапета и съживяваха пожълтелите повехнали рози или светваха в месинговите топки на кревата, които бях набраздил преди години, когато се опитах да изправя о тях една изкривена кънка. През прозореца виждах първите багри на есента по червените накъдрени листа на буките отвъд шосето, а далеко нейде, над модрата мараня съзирах изгърбените сини плещи на Бен Ломонд. Често бях гледал като момче от същата стая този далечен планински пейзаж. Гледах го и сега.

Легнал удобно на една страна, аз си почивах спокойно, със съзнанието, че това безгрижие е оправдано, защото доктор Галбрейт, подкрепян от баба Леки, настояваше постоянно, че трябва да почивам. Но красотата на този следобед беше непреодолима — и аз реших, че трябва да стана. Нима не бях вече добре и не можех да излизам всеки ден по няколко часа следобед? Отхвърлих завивките и започнах да се обличам, все още твърде внимателно, защото краката ми не държаха и доказваха колко мъчно човек се поправя след пълно изтощение. Сам си бях заслужил това. Всичко бе станало по моя безразсъдна вина.

Слязох, без да се държа за парапета, за да си докажа, че се поправям. Не бях свикнал още със странното чувство, че живея отново в къщата, която бе за мене роден дом през детството ми в Ливънфорд. Останала сега собственост на баба ми, тази къща беше съвсем непроменена и при все че я населяваха само сенките на някогашните й обитатели, бе запазила миналата си оскъдна, но почтена обстановка. Пренесли ме бяха тук след припадъка и старицата се бе грижила за мене с намусена преданост, която ме караше да се срамувам за глупавите приказки по неин адрес.

Книжният параван беше вдигнат от гостната, зад желязната решетка на камината гореше приятен огън. Баба ми го бе запалила заради мен, преди да тръгне за обичайното пътешествие в града, откъдето се връщаше бавно, натоварена с пакети с разнообразни лакомства за мене. Тя ме хранеше щедро, според собствените си разбирания, с утвърдени от селската традиция най-укрепителни средства. Само преди десет минути, на излизане, ми бе прошепнала многозначително обещание:

— За тази вечер ще има чудесна варена кокошка, Робърт. — Тя беше непоколебима поклонница на варените кокошки. Поднасяни заедно с бульона, който беше според нея „сладостта“ на ястието.

Сам в къщата, в този тих дом, изпълнен със спомени от миналото, трябваше да се боря с мечтателността и непоносимата тиха скръб, която те пробуждаха в мене. Ето кушетката, на която Денди Гау ме накара да си почина, когато се върнах след сбиването в училище с Гевин Блер. Ето на камината старата дървена перодръжка, с която той преписваше разни юридически документи. На парапета на онзи прозорец бях учил прилежно и безуспешно за маршаловата стипендия. На същата тази маса ми бяха казали, че не ще мога да постъпя в медицинския факултет. Но аз постъпих. Да, вървял бях винаги упорито по собствения си самотен път, който ме бе върнал след толкова лъкатушения там, откъдето го бях поел.

Овладях се бързо, погледнах какво е времето и реших да се поразходя. Като си припомних, че съм с остригана коса, нахлупих кепето си, после скрих ключа под изтривалката — в случай че баба ми се върне преди мене — и излязох.

При все че въздухът беше свеж и прохладен, аз не вървях живо, а веднъж-дваж дори трябваше да се поспра по пътя към селцето Дръмбък. То си беше все същото спокойно селце, разположено под един склон сред блатата и пресечено от рекичка с два каменни моста. Няколко деца търкаляха обръчи към ковачницата и тънките им пискливи гласчета отекваха весело наоколо. На селската полянка седнах на пейка под грамадния шотландски бор, който растеше тук сигурно от стотина години. От пукнатините в сивосинкавата кора бяха протекли и застинали струйки смола. Остъргах една с нокътя си, разтрих в шепа сивия прах и вдъхнах свежия боров мирис. Стори ми се, че той ми възвръща силите, че животът ми все още има бъдеще.

Но докато обиколя Барлон Тол, разбрах, че съм се преуморил. Прибрах се с удоволствие, обух пантофите, седнах в креслото и прострях крака към огъня. На масата до мен беше сгънат сутрешният вестник „Хералд“, който четях винаги с удоволствие, като главно развлечение в дните на оздравяването ми. Когато го взех и сложих на коленете си, чух, че входната врата се отвори и затвори. В хола се чуха стъпки, някой се движеше из задното отделение на къщата. След малко старицата влезе в гостната. Спогледахме се. Аз се усмихнах.

— Взехте ли кокошка?

— Дори две — отвърна тя. — Поканих на вечеря Мак Келър.

— Хм, на угощение мирише.

— Аха — кимна спокойно тя. — Ще бъде и доктор Галбрейт.

— Ясно.

Преди да поведа спор с нея, тя промени темата на разговора.

— Време е да пиете чаша топло мляко. И не припичайте така пантофите си, ще им изгорят подметките.

После се обърна и излезе, а аз останах покорно да размишлявам.

Предусещах от някое време какво ще се случи и разбрах, че то вече настъпва. Доктор Галбрейт застаряваше. Голямата му клиентела, която се простираше от града Ливънфорд до Уинтънската околност, вече го изморяваше. Той се нуждаеше от съдружник и за най-голямо мое неудоволствие ми бе намекнато, че е готов да вземе мен.

Да, клопката бе подготвяна дълго и търпеливо, ръцете, които я бяха поставили, бяха добри, приятелски ръце. Но уви, въпреки даденото обещание, аз се мъчех да я отбягна. Трогнат бях от факта, че упоритият Мак Келър беше готов да ми авансира необходимата сума — хиляда лири са много пари за един шотландски адвокат. Обичах и стария доктор със загорялото лице, посивяла козя брадичка и студено свити устни, държането му, някога рязко и раздразнително, сега смекчено от възрастта. Почивайки в унес край огъня, аз се опитвах да си представя как минавам с форд по провинциалните шосета, как подскачам лете из засъхнали коловози, а зиме затъвам в снега, за да посещавам далечни стопанства, отнасяйки черната си лекарска чанта и в приятни домове, и във варосани къщички, пръснати самотно из блатистата местност. Но сърцето ми не беше там. Аз се познавах много добре и разбирах, че такова бъдеще никога няма да ме привлече. Не бях създаден за лекарска практика и от досегашния опит знаех, че ще се хабя и затъпявам без интерес, посредствен, безразличен и сломен.

Потискайки въздишката си, вдигнах вестника и започнах да го прелиствам, за да се развлека. Прочетох всичко, което изглеждаше интересно. Нямаше особени новини. Готвех се да зачета уводната статия, когато погледът ми бе привлечен от едно съобщение на последната страница. Малко съобщение, само от три реда, което ме накара мъчително да трепна, а след това да седя дълго неподвижен.

Под заглавие „Заминаващи параходи“ стоеше краткото съобщение:

Пасажерският параход „Алгоа“ на компанията Клен отплува днес от Уинтън за Лагос и Златния бряг. С него заминава група труженици за колонията Кумаси.

Прочетох съобщението няколко пъти, като дете, което учи урок, сякаш не можех да се уверя дали съм го разбрал, а докато го четях, в топлата стая лъхна студ и лекото подсъзнателно оживление, което почувствах следобед под бора, внезапно се изпари. Но и това се свърши вече… завинаги се свърши. Откакто бях узнал, че Джин ще замине с този параход, очаквах с ужас вестта за отплуването му. Той бе заминал вече. А това заминаване, това отделяне на парахода от брега, това бавно отдалечаване към хоризонта беше символ на окончателна, безвъзвратна раздяла… на самотен фар, който претърсва пустинното море, на премигващ и угасващ лъч. Тя не бе дошла, не бе написала дори дума за сбогом. Това беше най-голямото мъчение, то ме засегна най-дълбоко.

Много време — може би цял час, при все че не зная точно колко — стоях така, загледан в огъня. Потънал в скръбните си и тежки мисли, чух някъде далеко стъпки и гласове. Не мръднах. Все едно дали беше Мак Келър или докторът, нямах сили да понеса сърдечното ръкостискане и любезното съчувствие, което и двамата щяха непременно да ми поднесат.

Докато седях така, безмълвен и неподвижен, вратата зад мен се отвори почти безшумно. В очакване да чуя нечий гръмък глас, аз не мръднах, но постепенно усетих как някой застана съвсем тихо зад гърба ми и това съзнание ме накара да обърна глава. После вдигнах бавно безучастния си поглед.

Отначало помислих, че пак се разболявам. Това беше сигурно някаква нова халюцинация, едно от ония трескави видения, които ме бяха измъчвали доскоро. После във внезапен проблясък разбрах, че е тя, обясних си и защо е дошла. Забравил бях, че заминаващите параходи прекарват често нощта в устието, за да дочакат изостаналите пътници и благоприятния прилив. И тя бе дошла най-после да се сбогува.

Тежките ударя на нещастното ми сърце бучаха в ушите, пред очите ми се надигна мъгла, през която я гледах, без да продумам. Също тъй мълчаливо ме гледаше и тя. При все че беше още слаба и бледа, следите от боледуването почти не личаха в кестенявите очи, светлото лице и лъскавата коса. Неволно сравних собственото си състояние с нейната ведрина. Аз се бях свил тук изтощен и сломен, а тя заминаваше твърдо, съзнателно, почти напълно оздравяла. И роклята й дори, тъмносива с по-светла копринена украса, беше съвсем нова, купена без съмнение за пътешествието. Със свито от болка сърце забелязах също, че е сложила зелената огърлица, която й бях подарил.

Изправих се полека в креслото. Видях, че устните й се готвят да заговорят. Трябваше да се подготвя за този удар.

— Как си, Робърт?

— Никога не съм се чувствал по-добре. Не желаеш ли да седнеш?

— Благодаря. — Тя говореше тихо, но в пълно самообладание.

И седна срещу мен съвсем изправена, стиснала ръце в ръкавици, все още неотделяща поглед от мене. Като гипсова статуйка, казах си аз, огорчен от това спокойствие, което сам не можех да постигна. Стиснах зъби, за да сдържа неволния израз на чувствата си.

— Поправила си се напълно — казах аз.

— Да, имах щастие.

— А пътуването по море още повече ще те укрепи.

Тя не обърна внимание на този удар. Мълчанието й засили моята мъка. Сложих ръка върху вестника на коленете си.

— Току-що прочетох, че заминаваш. Много мило, че намина да ме видиш. Как е Малкълм? На парахода ли е?

— Да, Робърт, на парахода е.

Стрелата ми бе върната леко, без злоба, но все пак се заби дълбоко в сърцето. Постарах се да не трепна. Понеже беше с ръкавици, не виждах венчалния пръстен, но щом Малкълм заминаваше заедно с нея, сигурно бяха вече женени.

— Да… — опитах се да се усмихна равнодушно аз, но безкръвните ми устни се свиха от мъка. — Трябва да ви честитя. Той е славен момък. Надявам се, че пътуването ви ще бъде приятно.

Тя не отговори веднага; след малко запита сериозно:

— А твоите работи как вървят, Робърт?

— Много добре. Имам възможност да получа добра лекарска практика тук, в Ливънфорд.

— Не.

Тази единствена дума, изречена с необичайно вълнение, ме слиса.

— Какво искаш да кажеш? Та това е вече уредено.

— Не — повтори тя. — Не бива да правиш такова нещо.

Кратко, напрегнато мълчание. Тя не беше вече така спокойна, очите й станаха изведнъж бездънни.

— Робърт — каза настойчиво тя. — Не може и не бива да се погубваш с провинциална практика. О, не искам да принизя провинциалните лекари. Но твоето призвание е друго; ти преживя горчиво разочарование, ужасна несполука, но това все пак не е край. Ще се опиташ отново, ще извършиш по-ценно, по-велико дело. Не можеш да погребеш дарбите си. Длъжен си, да, длъжен си да продължиш.

— Къде? — запитах горчиво аз. — Пак в някоя забутана стаичка… в някой друг приют за душевноболни?

Дълбоко развълнувана, тя се наведе леко напред.

— Ти си огорчен от професор Чалис, нали? Грешка беше, че те изпрати в Истършоус. Но той е вече стар и наистина нямаше възможност да те настани на подходяща длъжност. — Тя се задъха. — Сега вече е намерил. Би ли искал, Робърт, да четеш лекции по бактериология в Лозанския университет?

Аз я гледах без да мръдна, почти без да си поема дъх, докато тя продължи по-бързо:

— Писали на професор Чалис да им препоръча най-подходящия млад лекар, който би могъл да им уреди лаборатория. Той им изпратил точен отчет за изследванията ти. Вчера ми показа отговора. Ако желаеш, назначението е готово.

Вдигнах ръка пред очите си, да ги закрия сякаш от прекалено силна светлина. Да започна отначало, далече от ограниченията в тази скована от тесногръдие страна, в Лозана, прекрасното швейцарско градче, край блещукащите води на Леманското езеро. Но не… не… Аз нямах вече вяра в себе си… не смеех да започна отново.

— Не мога — промълвих аз. — Не съм годен за това.

Тя сви устни. Под студеното официално изражение почувствах изблика на решителност. Тя си пое бързо дъх.

— Длъжен си, Робърт. Касае се за бъдещето ти. Не може да се признаеш за победен.

Аз мълчах, втренчил в пода незрящи очи.

— Победен съм — отвърнах глухо. — Дадох вече дума. Хората ще дойдат тази вечер. Лесно е да се бори човек с врагове. Но с приятели… с добротата им… със собственото си обещание… не мога да споря… не мога вече да се боря.

— Аз ще ти помогна.

Изненадан, вдигнах бавно поглед.

— Ти ли?… Та ти ще бъдеш далеко.

Тя бе пребледняла, устните й затрепериха така силно, че за миг не можа да ми отговори нищо. Само гледаше стиснатите си ръце.

— Аз няма да замина.

— А Малкълм? — извиках аз.

— „Алгоа“ отплува тази сутрин в шест часа. Малкълм замина.

Настъпи гробна тишина. Смаян, неспособен да повярвам, чувствах, че се вцепенявам. Преди да заговоря, тя продължи с глас, задушаван от невероятно усилие:

— Докато бях болна, Робърт… както и след това, разбрах неща, които не съзирах дотогава. — Тя едва не заплака, но се насили да продължи. — Винаги съм признавала дълга към родителите си, към хората, с които имах намерение да работя. Но не съзнавах дълга си към теб… А тъй като те обичам повече от всичко друго на света, този дълг е по-голям от дълга ми към всички други. Ако беше успял, ако не беше сразен, може би не бих разбрала, че е така… но сега… разбирам.

Тя замълча, като дишаше с мъка и ме гледаше напрегнато и развълнувано, угнетена сякаш от изгаряща необходимост да сподели с мен трудните, още неоформени мисли, които я бяха обзели напоследък. Вълнението надделя и сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Тя заговори бързо:

— През цялото време, докато лежах в полузабрава, се питах защо отказах да се омъжа за теб… Аз те обичах… Разболях се именно поради тази любов, като не обръщах внимание какво върша в болничните стаи… Но зад любовта ми имаше гордост, страх, предубеждение против твоята религия, която всъщност никак не познавах. Бог е наредил ти да се родиш католик, а аз протестантка. Нима поради това той обича единия и ненавижда другия… желае единият да живее в мрака на лъжата, а другият в светлината на истината? Ако е така, християнството е безсмислено. О, Робърт, ти се отнасяше към моята вяра с повече търпимост, отколкото аз към твоята. И така ужасно се срамувах от себе си, щото си казах, че ако оздравея, ще дойда да ти искам прошка.

Тя плачеше вече неудържимо и докато седях пребледнял и вцепенен, неспособен да мръдна вдървените си устни, промълви:

— Робърт, скъпи Робърт, ти трябва да ме смяташ за най-нетърпим… най-непоследователен човек. Но събитията са понякога по-силни от нас. О, скъпи, аз напуснах Блерхил, напуснах родителите си, напуснах завинаги всичко. И ако още желаеш, готова съм да се омъжа за теб, когато и където искаш… Ще отидем в Лозана: ще работим заедно… ще бъдем добри и внимателни един към друг.

В следния миг тя беше в обятията ми, притиснала сърце до моето, задушавана от ридания. Устните ми се движеха безмълвно. Сърцето ми, преизпълнено от безгранична радост, щеше сякаш да се пръсне.

Далеко някъде, като от друг свят, се чу ново отваряне на входната врата, чуха се стъпките на Мак Келър и доктор Галбрейт, предпазливия шепот на старицата, която ги посрещаше в хола.

Това нямаше значение сега. Аз не бях вече сам, мракът се бе превърнал в дневна светлина, животът започваше отново. Ние щяхме да си пробиваме заедно път в неизвестността. Да, в тайнствения плам на този миг всичко беше пак възможно, не можеше да има дори помисъл за неуспех и щастието изглеждаше вечно.