Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (23)

III

Същата вечер в шест часа, а след това три пъти седмично, аз приемах болни в амбулаторията на Тронгейт крос. Чакалнята беше винаги препълнена с пациенти при пристигането ми — жени в шалове, дрипави деца, работници от корабостроителниците, изнурителната работа продължаваше често до единадесет часа през нощта. После имаше обикновено по едно-две спешни повиквания, които аптекарят Томсън ми предаваше, преди да затвори. Работата беше тежка. Д-р Мейтърс не бе преувеличил, когато ми каза, че има огромна клиентела. Скоро открих, че е извънредно популярен сред бедните жители на този краен квартал.

Допадаха им грубата му личност, рязкото му, властно държане. Той имаше усет да поставя диагнози и изказваше без колебание мнението си, обикновено на грубо местно наречие. Не се щадеше, работеше сам като каторжник, а немалко хокаше и пациентите си. Но те го обичаха именно за това. Рецептите му винаги бяха със силно действащи лекарства, той предписваше максимална доза и след някое силно очистително или обилно изпотяване пациентът забелязваше, клатейки одобрително глава: „Бива си го церчето на доктора“.

Мейтърс страдаше от ниския си ръст, но беше суетен като всички дребни хора и се радваше дълбоко на своя успех. Приятно му беше да чувства, че е победил там, където съседните лекари са пропаднали, и да се посмее за някой случай, когато е „прескочил“ колегата си. Но най-голямо удоволствие изпитваше от факта, че само с една малка амбулаторийка в беден квартал и една диплома за завършване на общия курс по медицина той можеше да живее нашироко в просторна вила в предградията, да се вози в кола Сънбийм, да дава отлично възпитание и образование на единствената си дъщеря, да подари на жена си прекрасно кожено палто — с една дума, да живее, както сам се изразяваше, като лорд. Той изпитваше необикновено голяма почит към парите. При все че вземаше малки хонорари, от един шилинг до половин лира, държеше да му се плаща винаги в брой.

— Научат ли се веднъж, докторе, че могат да получат услугите ви безплатно — предупреждаваше ме той, — свършено е с вас.

В едно чекмедже на бюрото си държеше дълга кожена кесия, където някога са се пазили акушерски щипци, а сега се прибираха всичките му хонорари. Към края на приемния ден кесията се надуваше с пари. Първата вечер д-р Мейтърс пристигна ненадейно към края на работното ми време, вдигна кесията и я претегли на ръка с изражение на познавач. Погледна ме, но не каза нищо. Стараеше се да не се издаде, но аз разбрах, че е доволен.

На втората седмица, влизайки в понеделник вечерта да започна прегледите, пъхнах ръка в джоба си и извадих оттам банкнота от една лира.

— Заповядайте. — И тъй като той ме погледна втренчено, продължих: — Прегазеното девойче се поправя чудесно. Миналия петък дойде баща й и настоя да плати този хонорар. Прекрасен и крайно признателен човек.

Лицето на Мейтърс придоби странно изражение. Той си сви цигара, отхапа останалите отвън влакънца тютюн и го изплю на пода.

— Задръжте я — каза най-после той.

Отказах раздразнено.

— Вие ми плащате заплата. А всичко, което печеля, е ваше.

Последва мълчание. Той отиде до прозореца и се върна, забравил да запали цигарата си.

— Да ви кажа ли нещо, Шенън? — започна бавно той. — Вие сте първият честен помощник, който съм имал. Да изпратим на девойчето малко грозде и цветя за тия пари.

Интересен беше все пак този дребен човек — той обичаше парите, но не беше скъперник и ги харчеше за себе си и за другите с широки пръсти.

След тази случка държането на д-р Мейтърс стана много по-сърдечно, дори приятелско. Той започна да ми показва с гордост снимки на съпругата и на седемнадесетгодишната си дъщеря Ада, която завършваше тази година курса на труднодостъпния и много скъп пансион при манастира Сакре-кьор в Грентли. Показа ми снимка и на великолепната си вила с голямата лека кола пред входа и намекна, че скоро ще ме покани у дома си. От време на време ми даваше съвети как се печели клиентела, а един ден в особено откровено настроение ми призна, че печели наистина по три хиляди лири годишно. Крайно любопитен да узнае как прекарвам свободното си време, той се опитваше често да се осведоми някак по този въпрос, но аз пазех винаги сдържана потайност. При все че работата не ми се нравеше, настроението ми беше добро, защото имах странното предчувствие, че съдбата най-после ми се усмихва. Така изглеждаше наистина.

В четвъртък през същата седмица, когато се връщах късно следобед в „Глоб“, забелязах в падащия полумрак на отсрещния тротоар фигура на мъж, която ми се стори позната. Щом ме видя, той прекъсна търпеливото си чакане и тръгна бавно към мене. Припомняйки си обстоятелствата, при които се разделихме, аз се задъхах, като познах Алекс Дюти.

Застанали един срещу друг, ние дълго мълчахме и за най-голяма моя изненада забелязах, че неговото колебание и вълнение са по-големи от моите. Най-после той започна бавно:

— Бих искал да ви кажа една дума, Робърт. Можем ли да влезем?

Въведох го през летящите врати, качихме се в стаята ми, той остави на пода кутията, която носеше под мишница, и седна на крайчеца на един стол. После, мачкайки коравата кръгла шапка в трудовите си ръце, втренчи в мене своя смутен чистосърдечен поглед.

— Роб… дойдох да ви поискам извинение.

Трябваше да направи усилие, за да изрече тия думи, но след като го стори, си отдъхна.

— Миналата седмица отидох в Далнейр. Бяхме прибрали всички играчки на Сайм и на жената хрумна да ги занесем на децата в болницата. Там разговаряхме надълго с управителката. Тя ни разказа поверително всичко. Много съжалявам, че ви укорих тогава, Робърт. Бих отрязал сега езика си за ония думи.

Просто не знаех какво да кажа. Всяка признателност ме е смущавала невероятно много. Но прекъсването на приятелството ми с Дюти ме бе огорчило и аз изпитвах облекчение, че той ме е разбрал. Подадох му ръка, без да продумам. Той я стисна като в клещи и по зачервеното му лице се разля бавно сериозна усмивка.

— Оправихме се значи, момко?

— Разбира се, Алекс.

— И ще дойдете да ловим заедно риба наесен, нали?

— Ако няма да ви бъде неприятно.

— Няма да ми бъде неприятно — отвърна бавно той. — Нали знаете, Роб, с време всичко се изглажда.

Настъпи кратко мълчание. Той потърка ръце и огледа изпитателно стаята.

— Продължавате ли изследванията си?

— Да.

— Добре тогава. Помните ли, че ви трябваха проби от мляко? Донесох ви няколко днес.

Аз се изправих на стола си, като че ме бе ударил електрически ток.

— Нова епидемия ли има сред животните?

Той кимна.

— Тежка ли е?

— Доста тежка, Роб. Пет крави престанаха да кърмят телетата си и умряха въпреки всичките ни грижи.

— И вие успяхте да ми вземете проби от млякото им? — Бях ужасно възбуден.

— И от петте. В стерилни съдове. — Той кимна към пакета, който бе оставил на пода. — В онова цинково сандъче.

Погледнах го, преизпълнен с признателност. Толкова зле ми бе вървяло досега, че просто не можех да повярвам на тази блестяща сполука.

— Алекс — извиках развълнувано аз, — нямате представа какво значи това за мене! Носите ми тъкмо това, което ми е необходимо…

— Тази работа не засяга само вас — отвърна сериозно той. — Ще ви кажа направо, Роб, че тя разтревожи ужасно всички ни в стопанството. Най-добрите стада изглеждат заболели. Управителят каза, че ако успеете някак да ни помогнете, непременно ще ви се отблагодари.

— Ще се опитам, Алекс. Обещавам ви, че ще се опитам. — Замълчах за миг, защото нямах сили да продължа. — Ако трябваше да търсите някакъв повод, за да се помирим… не бихте могли да намерите по-добър…

— Щом вие сте доволен, доволен съм и аз. — Той погледна големия си сребърен часовник. — А сега е време да тръгвам.

— Постойте още малко — настоях аз. — Да пийнем нещо.

С радост бих му дал всичко, каквото имах.

— Не, драги… трябва да хвана автобуса в шест и петнадесет. — Той ми се усмихна пак бавно и спокойно. — Повече от час чаках навън, докато дойдете.

Слязох заедно с него и с най-големи благодарности го изпратих. Почаках, докато едрата му фигура изчезна в тъмнината, и се върнах в хотела, изпълнен с бодрост и надежда.

Тъкмо се канех да побързам горе при сандъчето с проби от дриймските стопанства, когато видях на таблото писмо за мене. По почерка познах, че е от Джин. Грабнах го задъхан, изтичах горе, затворих вратата и скъсах с треперещи пръсти плика.

Драги Робърт,

Люк бе заминал за три седмици в Тайнкясъл. Затова получих писмото ви едва днес следобед и просто не зная как да ви отговоря сега. За да бъда откровена, не мога да отрека, че се зарадвах на писмото ви и че ми беше мъчно за вас. Може би не трябва да ви казвам това. Може би не трябва изобщо да ви пиша. Но около мене има новини, с които бих могла да се оправдая.

През последните няколко дни се явявам отново на изпити и при все че направих някои грешки, с радост ви съобщавам, че не изкарах много зле. Професор Кенерли беше като по чудо много добър. А вчера, след последния устен изпит ме отведе настрана и ми съобщи, че съм минала с отличие по всички предмети. Щастлива случайност, разбира се, но какво облекчение, все пак!

Раздаването на дипломите ще стане в края на семестъра, на 31 юли; дотогава смятам да изкарам един курс по тропическа медицина, който започва идната седмица в Сандерсъновия институт. Лекциите започват в 9 часа всяка сутрин и траят по един час.

Ваша

Джин Лоу

Издържала… издържала с отличие и й било мъчно… много мъчно за мене. Очите ми светнаха при тия думи, които се изляха като божествен балсам върху самотното ми сърце след толкова месеци скръб и лишения. Жалката ми стая се преобрази. Искаше ми да скачам, да се смея, да пея. Четях и препрочитах тия редове, които ми се струваха изпълнени с неповторима, нежна красота, само защото бяха писани от Джин. В писмото се долавяше скрит копнеж, който ме хвърли в невероятна възбуда и ми внуши план за бъдещото ми държане, а при тази мисъл кръвта нахлу в главата ми от сладостен трепет. Взех хартията, до която тя се бе докосвала неотдавна, и я притиснах до устните си.