Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (13)

III

Уинтън беше доста жалко градче с чести дъждове, посивяло под димната плащаница на вечно пушещи комини, потискащо с монументалната си архитектура и ужасни статуи; но славата му, ако изобщо можеше да претендира за слава, се дължеше на неговите чайни. Мрачните му улици се оживяваха от десетки чайни, оазисчета за почивка и похапване, където, минавайки през преддверието, отредено за продажба на кейкове и шотландски сладкиши, уинтънските граждани — чиновници, машинописки, продавачки в магазини, студенти, та дори солидни търговци и индустриалци — се събираха по всяко време на деня в задното помещение около маси с бели покривки, отрупани с пирожки, плодов кейк и пасти, да се подкрепят с чаша чай или кафе.

От всички тези заведения студентите посещаваха най-много сладкарницата Грант, където, освен на прочутите крем-пити човек можеше да се наслади и на добър вкус, представен от интериор в тъмна дъбова ламперия, над която, между кръстосани ками и дълги шотландски саби, бяха окачени истински картини от членове на Шотландската академия.

И така в следващата сряда аз отидох у Грант със странна смесица от нетърпение и плахост. Бях решил да си взема отпуск за целия следобед, защото имах да свърша и една работа, свързана с проучванията ми. Бях подранил за срещата, но мис Лоу все пак ме бе изпреварила. Когато влязох в препълнената чайна, бръмнала от разговори и дрънкане на лъжички, една дребна фигурка се понадигна в дъното под най-голямата сабя и ме покани с нетърпелив жест на масата, която бе запазила храбро, въпреки противопоставянето на посетителите. Никакъв друг поздрав, а когато успях да се промъкна и седнах най-после до нея, забелязах, че за разлика от приятните дни в миналото, когато носеше шотландско кепе и пуловер, сега беше облечена по-официално в тъмносив костюм и елегантна черна шапка. Беше бледа, невероятно бледа, явно отслабнала и мъчително развълнувана, въпреки старанието си да скрие това.

Настъпи стеснително мълчание, докато тя, вдигнала свития си показалец, успя най-после да се справи с мъчнотията да осигури обслужването ни.

— С лимон или със сметана?!

Това бяха първите й думи. Тя отправи въпроса глухо, без да смее да ме погледне, а келнерката стоеше пред нас и въртеше нетърпеливо молива си.

Поръчах чай с лимон.

— Бихте ли желал и крем пита?

Приех и добавих:

— Черпя аз, разбира се.

— Не — отвърна упорито тя, макар и с треперещи устни. — Аз ви поканих.

Мълчахме, докато келнерката се върна, после започнахме все така мълчаливо да закусваме.

— Доста много хора, нали? — заговорих най-после аз. — Много посещавано заведение.

— Да. — Мълчание. — Извънредно много посещавано. И то заслужено.

— О, да. Крем питата е чудесна.

— Нали? Много се радвам.

— Няма ли да си вземете и вие?

— Не, благодаря. Не съм гладна.

— Много ми е жал за вашите бели крави.

— Да, горките… много жалко.

Ново мълчание.

— Лятото беше доста влажно досега, нали?

— Доста влажно. Кой знае какво ще бъде по-нататък.

Още по-продължително мълчание. След това, ободрявайки се с глътка чай — забелязах, че ръката й трепери докато оставяше чая — тя се обърна към мене със сериозен и втренчен поглед.

— Мистър Шенън — изрече тя на един дъх, като преглътна. — Питам се дали все пак е възможно да бъдем приятели.

Погледнах я в недоумение, а тя продължи, като ту се изчервяваше, ту пребледняваше и се задъхваше от време на време от усилието да говори спокойно и разумно.

— Като казвам приятели, имам предвид именно приятели… нищо повече, нито по-малко. Приятелството е толкова прекрасно нещо. И толкова рядко се среща. Имам предвид истинското приятелство. Вие, разбира се, може и да не желаете приятелството ми. Аз съм едно нищожество. И признавам, че беше глупаво да вземам работите толкова присърце и да се скарвам с вас. Сега разбирам, че вие просто сте се шегувал, а пък аз съм постъпила съвсем детински. Но ние сме все пак разумни, възрастни хора, нали? Принадлежим наистина към различни вероизповедания, но колкото и да е важно това, съвсем не е престъпление или най-малко не е пречка да пием понякога чашка чай заедно. Много жалко ще е, ако престанем да сме приятели, просто за нищо… и се разминаваме… като плаващи нощем кораби… Искам да кажа, ако никога вече не се срещаме… Когато, ако сме разумни, може да се срещаме често, искам да кажа, понякога, като добри приятели…

Играейки с лъжичката си, тя млъкна, леко поруменяла, със светнали кестеняви очи, които срещнаха плахо, но все пак решително моите.

— Как да кажа — започнах неуверено аз. — Малко мъчно ще е може би. Аз съм на служба. А вие учите усилено за изпитите си.

— Да, зная, че сте зает. И аз, разбира се, не трябва да се отпускам. — Странна липса на възторг се долавяше в гласа на някога ревностната студентка по патология, която добави бързо, сякаш искаше да ме убеди, че и придобиването на знания трябва да се върши разумно: — Но понякога трябва и почивка. Искам да кажа, че е невъзможно да се работи през цялото време.

Настъпи мълчание. Чувствайки може би, че се е изчервила, тя наведе най-после поглед и се облегна на стола си, за да се скрие от любопитството на посетителите. Поглеждайки я бегло, аз се учудих как съм могъл да се отнасям с пренебрежение към нея. Руменината, спуснатите ресници, едва засенчващи свежите бузи, й придаваха нежно, почти ангелско изражение. Нищо, нито претенциозните черни кожени ръкавици, нито старомодният кръгъл ръчен часовник, нито дори глупавото кораво шапче не можеше да намали пронизващия чар на нейната красота.

Изведнъж почувствах с изненада, че ме обзема топло вълнение и чух как отговарям решително и логично:

— Предполагам, че това не е забранено. Смея да мисля, че ще може да се виждаме от време на време.

Лицето й засия. Тя се наведе леко напред с развълнувана, щастлива усмивка и каза с глас, в който звучеше почит към моята по-висша мъдрост:

— Много се радвам. Страхувах се… искам да кажа, вашето гледище е толкова разумно.

— Добре. — Приех с великодушно кимване похвалата й, подтикван от някаква необяснима подбуда, погледнах светналите й очи. — Какво ще правите тази вечер?

Този неочакван въпрос бе последван от едва уловимо отдръпване на цялото й същество.

— Ами… ще отида да видя сестри Дийри… нали знаете колко добри бяха те към мене. След това ще замина за Блерхил с влака в шест и половина.

Обзет от изблик на безразсъдство, аз предложих равнодушно:

— А вместо това не бихте ли дошла на театър с мен?

Тя трепна, а плахостта в погледа й се засили, докато аз продължих:

— Имам малко работа, която ще ми отнеме около един час. Да се срещнем пред театър Роял в седем. Играе Мартин Харвей, в „Единственият път“. Трябва да го видите.

Тя ме погледна отново, поразена и безмълвна, като че поканата ми разкриваше всички житейски ужаси и опасности. След това преглътна.

— Струва ми се, че няма да ме разберете, мистър Шенън. Но аз не съм ходила никога на театър.

— Господи! — При все че би трябвало да очаквам тия думи, едва можах да повярвам на ушите си. — А защо, за бога?

— Нали знаете какви строги разбирания имаме вкъщи.

Тя наведе поглед и започна да рисува с пръст по покривката на масата.

— Нашето братство не позволява игра на карти, танци, посещаване на театри. Баща ми не ни забранява изрично, разбира се… но ние не сме и помислили за такова нещо.

Наблюдавах я смаян.

— Крайно време е да помислите тогава. Та всъщност — заговорих великодушно аз — театърът оказва най-голямо културно влияние. Имайте предвид, че според мен „Единственият път“ не е кой знае какво нещо, но като начало не е лошо.

Тя мълчеше и продължаваше да рисува в мъчителна, унила нерешителност. После вдигна бавно глава и заговори със запъване, тъй като пуританското й възпитание отказваше да отстъпи.

— Съжалявам, мистър Шенън, не мога да дойда.

— А защо?

Тя не отговори, само погледна умолително, тъжно и смутено. Срещу блюдото на нейното естествено, живо и пламенно влечение натежаваше другото, с всички тъжни и мрачни поуки, втълпявани й още от детинство, със строгите предупреждения против светските съблазни, с апокалиптичните пророчества за вечна гибел.

— Добре! — извиках сърдито аз. — Това просто на нищо не прилича! Загубихте половин ден да ме увещавате, че трябва да се виждаме понякога. А когато ви каня да отидем на едно съвсем невинно развлечение, на едно класическо представление по прочутата повест на Чарлз Дикенс, вие направо отказвате да дойдете.

— О, Дикенс ли?… — промълви едва чуто и сякаш поуспокоена тя. — Чарлз Дикенс. Той е много голям писател.

Но аз бях закопчал вече сърдито сакото си и търсех с очи келнерката, за да платя.

Ужилена от моето раздразнение, Джин наблюдаваше с възобновено вълнение тези признаци за незабавно тръгване; после въздъхна леко и отстъпи с трепет.

— Добре — промълви безпомощно тя. — Ще дойда.

Въпреки умолителния поглед аз не й простих веднага, а едва след като платих — което тя не дръзна да оспори — и я изпратих до улицата. Тогава се обърнах и казах на сбогуване приятелски, но все пак с предупредителен тон:

— В седем часа пред театъра. Не закъснявайте.

— Да, мистър Шенън — промълви покорно тя, като ме погледна развълнувано; после се обърна и се отдалечи.

Аз постоях малко, преди да тръгна към Института по патология, където се надявах, че Спенс — комуто бях писал предварително — ме очаква.

Когато стигнах сградата, часът беше шест и четвърт и като не желаех в никакъв случай да се натъкна на Ъшер или Смит, огледах внимателно коридорите, преди да вляза в лабораторията. Както се надявах, Спенс беше сам, унесен в работа на чина си.

Движех се безшумно, затова той ме забеляза едва когато се изправих до рамото му. Тогава видях с изненада, че не работи, а разглежда замислено някаква снимка.

— Вие ли сте, Робърт? — Той ме огледа някак унило. — Липсвахте ми. Как сте в Далнейр?

— Много добре — отвърнах весело аз. — Малко не върви с управителката. Но получих нова култура от бацила — и то съвсем чиста.

— Чудесно. Установихте ли вида му?

— Не съм, но ще го установя. По това работя сега.

Той кимна.

— И аз бих искал да се махна оттук, Робърт. Да можех да пипна някое преподавателско място в по-малките школи… В Абърдийн или в Сент Андрюс!

— Ще успеете — казах насърчително аз.

— Да. — Гласът му беше странно унесен. — Здраво работих през тия четири години… заради Мюриел. Тя ще се чувства добре в Сент Андрюс.

— А как е Ломекс? — запитах аз.

Спенс вдигна към мене безизразния си поглед. Настъпи тягостно мълчание.

— Красив и дързък както винаги. Напълно доволен от живота… и от себе си.

— Не съм го виждал цяла вечност.

— Напоследък изглежда доста зает. Да-а, приятно ми е да чуя, че работата ви напредва. Получих писмото ви. И мога да ви дам колкото искате глицерин.

— Благодаря, Спенс. Знаех, че мога да разчитам на вас.

Той махна нехайно с ръка. Настъпи неловко мълчание. Аз отвърнах стеснително поглед, който се спря върху снимката пред Спенс. Очите му проследиха моите.

— Погледнете го по-добре — каза той, като ми подаде снимката. Тя представляваше приятен младеж с красиви черти и ясно, жизнерадостно изражение.

— Много хубава — казах аз. — Кой е?

Той се засмя и смехът му прозвуча странно; защото макар да се усмихваше понякога, твърде рядко го бях чувал да се смее.

— Бихте ли повярвал? — каза той. — Аз съм.

Издадох неразбираем шепот. Не знаех какво да кажа. И го погледнах неловко. Той беше толкова далеко от обичайното си кротко и спокойно състояние!

— Да, такъв бях на осемнадесет години. Какво странно значение има едно лице… Нямам предвид някое хубаво лице… а едно най-обикновено, дори грозно лице. Нали знаете какво четем в романите: „Лицето му имаше някаква очарователна грозота“. Но в половина лице няма романтичност, невъзможно е. Колизеят е прекрасна гледка. Обаче само на лунна светлина и за половин час. Кой би желал да гледа постоянно някаква проклета развалина? Всъщност, Шенън, ако искате да знаете, тя може да разстрои нервите на всеки до полуда.

Не, никога досега не бях виждал Спенс в такова възбудено, болезнено настроение. Спокойната му сдържаност ни караше да забравяме, че той трябва да проявява към себе си невероятна строгост, за да не се самосъжалява. Бях развълнуван, чувствах се неловко и се питах дали да заговоря. Но в същия миг, когато почти изглеждаше, че не ще издържи, той се овладя внезапно, скочи и отиде към полиците с лекарства.

— Елате — каза рязко той. — Да приготвим поръчката ви.

Последвах го бавно.

Избрахме заедно половин дузина шишета по половин литър със съответния разтвор и ги опаковахме със слама в здрава тръстикова кошница. След това си тръгнах, като още веднъж горещо му благодарих. Тази странна промяна у него наистина ме разстрои.