Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (16)

VI

На 29 септември следобед в лабораторната книга, която използвах като дневник и протоколна книга за работата си, записах тържествено:

Тази сутрин в 2 часа най-после установих бацил C.

Той не е нищо друго, освен brucella melitensis, един малко познат бацил от рода на коките, отделен от Дейвид Брус през 1886 г. при една епидемия от треска, причинена в Малта от млякото на заразени кози.

На този бацил, който се среща както изглежда само по средиземноморското крайбрежие и според медицинските ръководства се предава само чрез козите, се е отдавал предимно исторически интерес и твърде малко значение от гледище на общата медицина. Това схващане е напълно неправилно.

Тъкмо обратно, brucella melitensis е причинителят на неотдавнашната тежка епидемия тук, а почти сигурно и на другите клинично сходни епидемии, за които се съобщава от Европа и Съединените щати. След грижливо проучване на данните, с които разполагам, убеден съм, че в сегашния случай предаването чрез козе мляко трябва да се отхвърли като невъзможно. За причинител подозирам всъщност кравето мляко. Ако излезе така, значението на това откритие, е наистина огромно.

Захвърлих писалката, погледнах часовника, грабнах шапката си и изскочих от болницата към гарата, за да не пропусна влака. Имах среща с Джин в Уинтън в три часа и горях от нетърпение да й съобщя чудесната новина.

През това бавно отминаващо лято, решило да зашемети разума с вълшебната красота на своите дни, ние ставахме все по-близки и по-близки. Аз бях навярно съзнателна жертва, но по темперамент и вероизповедание, по най-съкровените схващания на семейството й за живота моята приятелка съзираше по-ясно пречките за нашата близост, разкрила се така внезапно през оная вечер в Маркинч. Свързана от мрежата на родителската власт, затворена в неумолимите граници на своята вяра, за нея нямаше по-страшен кошмар от мрачния призрак на моята религия. Тя заявяваше неведнъж разплакана, че сродяването между нас е невъзможно. Но когато след тъжно сбогуване се връщах в Далнейр, телефонът в стаята ми иззвъняваше и гласът й затреперваше по жицата.

— О, не, Робърт, не… не можем да се разделим.

Разкъсвани от магията на това ново чувство, отнесени сякаш от порой, ние чезнехме в безнадеждна любов.

След половин час, когато слязох от влака и забързах към спокойното кафене, което бяхме открили недалеко от централната гара в Уинтън, ръмеше есенен дъжд. Тя бе вече дошла и седеше самотно в дъното на почти празното заведение.

— Джин! — извиках аз, като избързах към нея и взех и двете й ръце. — Открих го най-после.

Сядайки до нея на пейката до стената, разказах на един дъх успеха си.

— Разбираш ли огромното значение? Не козе мляко… от остров Малта. А краве мляко, и то отвсякъде. Краве мляко, сирене, масло, все млечни продукти… най-разпространените храни из целия свят… Чрез тях именно се предава заразата. Нещо повече. Тази сутрин телефонирах на Алекс, Дюти. Той ми каза, че имали големи тревоги в кравефермата точно преди епидемията. Няколко животни измрели. Това не е случайно… тук трябва да има някаква връзка. Той каза всъщност, че имало тежки епидемии сред добитъка из цялата страна… Заболели били тридесет и пет на сто. Ако се разболее още някое животно в Дрийм, Алекс обеща да ми прати проби от млякото. Разбираш ли какво може да стане, Джин… О, ако се открие някаква връзка между двата факта…

Аз млъкнах развълнуван, а тя ме гледаше със спокойна радост.

— Много се радвам, Робърт. — Тя се поколеба, усмивката й посърна. — Няма да е лошо, ако ми зададат този въпрос утре на изпита.

Последва мълчание, през което вълнението ми постепенно стихна. Аз бях напълно забравил, че сме в навечерието на това важно събитие — последния й изпит. Тревогата й пред изпитанието, което започваше на следното утро и щеше да трае пет дни, беше така явна, че просто ме съкруши. Аз работех упорито всяка нощ, изпълнен с неизчерпаема енергия, и напредвах в проучванията си, избягвайки като по чудо опасностите от провал. А тя? Когато ми заговорваше плахо за часовете, пропити от тревога за бъдещето, аз й казвах да не мисли за него, а да работи и от време на време я подготвях по някои въпроси, които предполагах, че може да изтегли на изпита. Но нима не можех да й помогна повече, с по-голямо търпение, вместо да я отвличам постоянно от заниманията й?

— Всичко ще мине успешно — казах насърчително аз. — Ти се подготвяше много усърдно.

— Предполагам — отвърна унило тя. — Но не съм много уверена. Ще изпитва професор Кенерли… А той е много строг.

Сърцето и съвестта ми трепнаха отново. Това ли беше някогашната безгрижна и трудолюбива начинаеща студентка, изпълнена с вяра в призванието си и с нетърпение да лекува, дошла в залата, където преподавах, за да разгадае вълнуващите тайни на трипанозомите?

— Джин — казах тихо аз. — Признавам, че бях голям егоист.

Тя поклати безмълвно глава, с треперещи устни.

— И аз заслужавам не по-малък укор.

Наведох се мълчаливо и стиснах здраво пръстите й. Тя прошепна:

— Но поне сме заедно.

Продължавах да се обвинявам и след като излязохме от кафенето, на път за гарата, в желанието си да я поразвеселя и може би да успокоя съвестта си, спрях пред малко антикварно магазинче на ъгъла на Уулмаркет. На минаване по тази уличка бях зърнал на витрината една евтина зелена огърлица от просто стъкло, но хубавичка, изискана и наистина старинна. Докато спътницата ми разбере какво ще правя, аз я помолих да почака, влязох в магазинчето и купих огърлицата. Поднесох й я малко по-късно, когато застанахме на обичайното си място под часовника при вестникарския павилион.

— За да ти донесе щастие — казах аз. — На мене зеленият цвят ми носи винаги щастие.

Тя се изчерви от изненада, а лицето й, загубвайки унилия израз, светна от удоволствие. Не бях й подарявал нищо досега.

— Колко е хубава — каза тя.

— Нищо подобно. Такава дреболия. Остави да ти я сложа.

Взех огърлицата, закопчах я на шията й, после в изблик на нежност, без да искам и да зная, че сме на публично място и край нас минават хора, я прегърнах и целунах.

Тя трябваше да изтича веднага към влака. Когато си тръгвах обратно, зърнах внезапно една висока дама, която стоеше като вкаменена и не отделяше от мене своя възмутен и смаян поглед. Познах я със замиращо сърце и разбрах, че е видяла даването на огърлицата и неясната прегръдка. Направих една стъпка към нея, но тя си тръгна, кимвайки ми леко с леден поглед. Беше мис Бет Дийри.

С Джин се уговорихме да не се виждаме до края на седмицата. Но докато работех неуморно в Далнейр, мислех постоянно за нея и в следващия понеделник станах рано, за да изтичам до будката за вестник „Хералд“, преди да са го занесли в приемната на мис Труджън. Списъкът на завършилите лекари се отпечатваше веднага в началото на последната страница и аз започнах да го преглеждам набързо, застанал по пижама и пардесю на пътеката. След това го прочетох отново, по-внимателно и със засилваща се тревога.

Името на Джин не се виждаше. Не можех да повярвам. Пропаднала бе на изпита.

При все че ме бе предупредила да не я търся, обзет от дълбоко състрадание реших, че трябва да й телефонирам веднага. Отидох до телефонния номератор в хола и докато сестра Пик се въртеше наоколо, наострила слух, повиках номера в Блерхил.

— Ало! Желая да говоря с мис Лоу.

Обади се женски глас, но уви, не на Джин, а по всяка вероятност на майка й.

— Кой се обажда?

Поколебах се.

— Един познат.

Последва мълчание. Най-после гласът се обади отново.

— Съжалявам. Мис Лоу не е в къщи.

— Слушайте, моля ви — казах аз. И млъкнах, защото рязко изтракване до ухото ми подсказа, че от другата страна затвориха.

През целия ден не можах да си намеря място и работех упорито, тъжен и угнетен. След вечеря, щом удари седем, реших да си възстановя силите с нощна работа в лабораторията, но в това време прислужницата Кети, изнесла вече чиниите, потропа отново на вратата.

— Един господин ви търси, сър.

— Болен ли?

— О, не, сър.

— Роднина?

— Надали, сър.

Погледнах я учуден: не бях свикнал на посещения по това време.

— Добре… поканете го.

Тази вечер бях изпаднал явно в умопомрачение. Помислих, че сънувам, когато в стаята ми влезе с уверена стъпка Дейниел Лоу.

Щом затвори вратата, той ме удостои със своя сериозен и твърд поглед.

— Надявам се, че не се натрапвам в неподходящо време, докторе? Много бих искал да поговоря с вас, ако нямате нищо против.

— Защо не… разбира се — заекнах аз.

При тия думи той се поклони, съблече тежкия си черен балтон, сгъна го внимателно и го остави заедно с шапката си на леглото. После дръпна един стол, седна срещу мене в официален тъмен костюм, бял нагръдник и дълга връзка, сложи ръце на коленете си и ме прониза отново с твърдия си поглед.

— Докторе — започна спокойно той. — Никак не ми беше лесно да дойда при вас. Дълго се борих и молих преди да предприема тази стъпка. — Той замълча. — Често ли се срещате с дъщеря ми напоследък?

Усетих, че ужасно се изчервявам.

— Струва ми се — да.

— Мога ли да ви запитам защо?

— Защото… защото всъщност… много я обичам.

— Ох! — В това кратко възклицание нямаше ни укор, ни насмешка, само мрачна, почти студена загриженост. — И ние я обичаме, докторе. Още откакто дойде на този свят, тя бе за нас това, което е агнето за пастира. Затова ще разберете колко голямо бе разочарованието ни, когато научихме днес, че не е успяла да вземе диплома. А главната причина за това, както предполагам, е, че вместо да работи, е пропилявала времето си в скитане.

Аз замълчах.

— Разбира се — продължи проповеднически той, — аз имам пълно доверие в дъщеря си. Ние трябва да понасяме търпеливо ръката господня, когато се стовари върху ни, и дъщеря ми ще излезе пречистена от това изпитание. Моята свята съпруга и аз поговорихме с нея. След неколкомесечна непрекъсната подготовка тя ще се яви отново на изпит. Но ние сме разтревожени от друг, много по-сериозен въпрос. Не зная докъде е стигнало познанството ви, докторе — не мога да науча нищо от дъщеря си и малкото сведения, които имам, дължа само на мис Дийри — но все пак трябва да се съгласите, струва ми се, че при сегашните обстоятелства то е стигнало твърде далече.

— Не ви разбирам — казах бързо аз. — Защо сте против познанството ми с дъщеря ви?

Той не отговори веднага. Само притискаше един о друг пръстите си и мислеше съсредоточено.

— Докторе — започна внезапно и твърдо той. — Аз се надявам, че дъщеря ми ще се омъжи. Надявам се, че един ден ще бъде щастлива съпруга. Но такова щастие тя може да постигне само с човек от нейното вероизповедание.

Нагазили бяхме вече доста дълбоко, но аз се втурнах дръзко още по-напред.

— Не съм съгласен с вас — казах. — Религията е съвсем личен въпрос. Не сме виновни за това в какво вероизповедание сме родени. Пък и напълно възможно е всеки от нас да зачита вярата на другия.

Той поклати мрачно глава със студена, странно предизвикателна усмивка, с която искаше сякаш да подчертае, че никой не знае по-добре от него пътищата и тайните на всеведущия Бог.

— Мога да бъда снизходителен към вас, защото сте млад и неопитен. Но на тоя свят има само една истинска вяра, само едно истинско братство на вярващи. В това истинско братство на богопомазани е била възпитана и моята дъщеря. И тя не ще се оскверни никога във водите вавилонски.

По някакво странно противопоставяне, докато той говореше, мисълта ми отлетя внезапно и неудържимо към прекрасните води на Маркинч, покрай които скитахме с Джин и разменихме под нежния и снизходителен небесен покров първата си сладостна целувка.

— Младежо! — забелязал по лицето ми признаци на огорчение и непокорство, той заговори по-рязко. — Аз ви желая доброто и се надявам, че просветлението ще осени един ден и вас. Но редно е да разберете най-после, че дъщеря ми не е за вас. В нашето братство имаше един проповедник, за когото тя всъщност е сгодена. Имам предвид Малкълм Ходн. Вие го видяхте в моя дом. Той е засега учител, но мечтае да стане един ден проповедник, който ще разнася из пустинята факела на Словото. Той се показа с всички прояви на разума и душата си достоен да я ръководи и насочва по пътеките на тоя земен живот.

Настъпи мълчание. Гостът очакваше навярно да заговоря, но тъй като аз, потънал в креслото си, не продумвах, той стана все така спокоен, облече бавно балтона си и след като закопча и последното копче, ме погледна с тъжна снизходителност и студено предупреждение.

— Радвам се, че разговорът ни не бе безполезен, докторе. Всички трябва да се покоряваме Богу… да разбираме истински волята му… На раздяла ви предавам на неговите грижи.

Той взе шапката си и излезе от стаята с твърда стъпка и израза на човек, обречен на ясна и непоколебима дисциплина.

Дълго време не мръднах. Въпреки строгото му тесногръдо гледище, почтеността ми налагаше да призная, че постъпваше според убеждението си. Но това не ме утешаваше. Тонът на неговото слово, в което всяка дума беше извлечена от Апокалипсиса, ме прониза до кръв. А Ходн… беше наистина безкрайно горчив хап.

Оскърбен, разгневен и влюбен, аз помислих за Джин. И стиснах здраво зъби. Не бях обещал във всеки случай, че вече няма да се срещам с нея.