Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (20)

X

След три седмици, докато пиехме кафето си следобед, мис Труджън ми подаде дружелюбно едно писмо. Борбата между нас бе приключила през нощта, когато бях направил трахеотомията. Тя не се опитваше вече да ме излага, аз бях готов да се закълна в нейната искреност и готовност за услуги. Дори ми се струваше, че макар и против волята си, тя започваше да ме обича.

— Управителният съвет ще направи днес следобед годишното си посещение.

Прочетох внимателно написаното на пишеща машина съобщение, което ми бе подала.

— Ще трябва да си туря чиста яка в чест на събитието.

— Няма да е лошо… — Малките й очи примижаха. — Трима души са… Мастърс, Хоун и Глог. Но са много придирчиви. Тази година идват по-рано от друг път.

— Каква е процедурата?

— Храним ги… това е доброто начало… После ги развеждаме навсякъде. — Тя ме погледна лукаво. — Вие няма защо да се тревожите. Всички криви дърва се стоварват върху мене.

Не отдадох особено внимание на предстоящото посещение. Бях толкова угнетен и огорчен, та едва отскоро бях успял да подновя изследванията си. От Джин не бях получил нито ред, а двете писма, които й пратих, ми бяха върнати, надписани от чужда ръка. През целия следобед долавях смътно някакви приготовления, метене и тичане из коридорите, последно лъскане на винаги безукорно чистите подове и стени. На бюфета в моята стая се появи специален поднос със спиртни напитки, разтегателната маса бе разтворена, украсена с цветя и наредена за тежко угощение.

В четири и половина една затворена кола спря пред главния вход, а след няколко минути разговори и смехове в хола управителката се появи засмяна, в най-новата си униформа и въведе в стаята членовете на управителния съвет.

— Доктор Шенън… мистър Бен Мастърс… мистър Хоун… и мистър Глог.

Тя ме представи със сърдечен, почти стеснителен поглед, като че винаги сме били най-добри приятели и сме се разбирали отлично, после се зае да налива на гостите големи чаши уиски, приемани от тях с достойнство и чувство за отговорност, като нещо, което им се полага.

Най-важният от тримата, мистър Мастърс, беше висок, сух, петдесетинагодишен мъж със сурово, обветрено лице, с хлътнали очи и гръмък, рязък глас на човек, свикнал да дава заповеди на открито. Стори ми се, че прилича на някакъв фелдфебел, а всъщност бил — както наскоро разбрах — предприемач в близкия град Принтън. Докато пиеше уиски и слушаше мълчаливо разприказвалата се управителка, почувствах, че ме наблюдава преднамерено над чашата си.

През това време в мен се бе вкопчил вторият член на управителния съвет, мистър Хоун, пълничък спретнат мъж с напомадени мустаци, стегнат тъмносин костюм и гети. Изглеждаше суетен и бъбрив, но държането му, макар и с маниери на търговец, беше приятно.

— Виждате ли, докторе — довери ми той, — няма нищо по-достойно от това да служиш на ближните си като член на управителен съвет на болница. Тази работа отнема време, то се знае, а времето днес е пари, особено когато човек има собствени предприятия — аз съм в текстилния и мебелния бранш — но погледнеш ли какво добро вършиш… Благодаря, сестра, нямам нищо против. Работникът си е заслужил надницата. Чудесно уиски! Интересно колко ли струва… А пък знаете ли, докторе, колко нещо научих от медицината! Завчера жената ми показа, че най-малкото ни дете — едно хубаво бебе, при все че не на мен се пада да кажа това — се изринало, и като й казах да не се тревожи — това става от кръвта, нали знаете! — „Слушай, Албърт, казва тя, трябва да те похваля, при все че си ми съпруг: та ти познаваш всички болести — цял доктор си станал!“ Да ви дам картичката си. — Той извади от горния джоб на жилетката си една визитка и я бутна поверително в ръката ми. — Както виждате, имам между другото и погребално бюро. Не е зле да знаете, в случай че на роднините на някои по-заможни ваши пациенти потрябват услугите ми. Всичко се урежда много прилично, докторе. И на разумна цена.

Мистър Глог, последният член на съвета, мъж на средна възраст, дребен, с остър поглед, не бе продумал досега, но навеждаше глава към говорещите, сякаш не искаше да пропусне нито дума от разговора и от време на време, в знак на съгласие с колегите си, изръмжаваше някакво одобрително възклицание.

— А сега, господа — заяви мис Труджън с най-сладкия си глас, — надявам се, че сте дошли с добър апетит. Да седнем ли вече?

Гостите приеха без колебание поканата. Бяха несъмнено готови да направят чест на този ежегоден безплатен обед и при все че мистър Мастърс, който седеше на почетното място, казваше от време на време някоя груба духовитост, обедът като цяло мина в мълчание — чуваше се само отмереното тракане на прибори и челюсти.

Въпреки гостоприемните настоявания на мис Труджън, усърдието на гостите в яденето постепенно намаля и най-после съвсем престана. След кратка почивка мистър Мастърс бутна стола си и стана, изтърсвайки деловито трохите от жилетката си.

— А сега, мис Труджън, ако е удобно, бихме желали да обиколим заведението заедно с вас. И с доктора.

Тази подкана установи официалния тон на обиколката, а от напрегнатото изражение на управителката разбрах скоро, че изпитанието е по-голямо, отколкото ми го бе представила.

В административната сграда гостите прегледаха подред канцеларията, пералнята, кухнята, където мистър Глог прояви забележителна дарба да наднича в бюфетите, да души из тъмните ъгли, да отхлупва тенджери и тигани и да опитва вечерята на персонала.

След това всички минахме в болничните отделения, където, озовавайки се пред главната си задача, членовете на управителния съвет се движеха бавно, с почти царствена важност. Решен да не пропусне нищо, Глог отиваше навсякъде, надничаше дори под леглата от желание да открие недопустим прах. По едно време изостана в тоалетната на отделение Б, но се появи скоро с изражение на победен, защото бе намерил всичко в пълен ред. Мастърс беше също придирчив, разговаряше с болните, разпитваше всеки поотделно — с дрезгав шепот, който се чуваше из цялата стая — има ли от какво да се оплачат. В това време Хоун смяташе за свой дълг да се занимава с персонала, особено с по-младите сестри, които разпитваше със сладникава фамилиарност за здравето и работата им. По едно време се спря, посочи един типичен случай на шарка и ми каза през рамо, с театрален шепот и изражение на познавач:

— Чудесен изрив, докторе. Лещенка, нали? От цяла миля мога да я позная.

Не му възразих. Всъщност аз се държах колкото се може по-настрана. Отговорността се носеше от управителката и при все че й съчувствах, нямах никакво желание да привлека към себе си неприятелския огън.

Може би бях предубеден: управителният съвет изпълняваше навярно задачата си, воден от най-възвишени подбуди, но все пак не можех да прогоня мисълта, че тия хора са неосведомени и невъзпитани клюкари, своего рода провинциални политикани, които се натрапват в обществените организации, за да си осигурят някаква лична изгода и щом получат и най-незначителна власт, най-грижливо се стараят цялостно да я упражнят.

Но и това се свърши най-после; излязохме от последното отделение в студения ноемврийски въздух и аз се готвех да изпратя с облекчение неканените гости, когато Мастърс извика ненадейно и явно преднамерено:

— А сега да погледнем павилион Е.

Смаях се, изненадаха се всъщност и другите; след това проследих с ужас погледа му.

— Имате предвид изолационното отделение за вариола ли? — запита неуверено управителката.

— Кое друго? — отвърна раздразнено Мастърс. — То е част от болничните сгради; искам да видя и него, като другите. — Той се поколеба за миг. — Мисля, че може да го възстановим.

— Разбира се… — промълви мис Труджън, без да мръдне. — От известно време не го използваме.

— Да — побързах да се намеся и аз. — То е съвсем занемарено.

— Ние ще преценим. Да вървим.

Тръгнах подир другите, като се чудех откъде ме връхлетя тази беда. Зле прикритата изненада и недоволството на управителката ме убеждаваха, че тя няма пръст в случая. Мастърс беше вече пред вратата и натискаше с ръка дръжката, а с рамо самата врата. Тъй като тя не се отвори, аз взех едно съвсем погрешно решение.

— Вероятно е закована. И не ще може да влезем.

Настъпи неловко мълчание. След това Хоун запита кротко:

— Не желаете ли да ни пуснете, докторе?

В това време Мастърс, който бе запалил восъчна кибритена клечка и се бе навел да разглежда ключалката, извика ненадейно, като че е направил откритие:

— Ключалката е нова… съвсем нова. — Той се изправи. — Какво става тук? Глог, кажете на Пим да донесе един лост.

Разбрах, че няма да се размине. Не желаех да намесват и Пим, а тъй като и управителката изглеждаше разтревожена, бръкнах във вътрешния си джоб и извадих ключа.

— Аз ще ви въведа. — Стараех се да изглеждам спокоен, отключих вратата и завъртях електрическия ключ.

И тримата нахълтаха като детективи вътре и загледаха втренчено и възмутено съоръженията ми. След досегашното безплодно обикаляне, за тях беше истинска манна небесна да открият тази нередност.

— Дявол да го вземе! — извика Мастърс. — Какво е това?

Усмихнах се любезно.

— Много просто, господа. Занимавам се с научни изследвания и тъй като този павилион беше съвсем свободен, позволих си да го използвам за лаборатория.

— Кой ви разреши!

Въпреки решението си да се държа смирено, почервенях от тона на Мастърс.

— Необходимо ли е било да искам разрешение?

Мастърс се намръщи. И ме загледа втренчено.

— Не разбирате ли, че сте отговорен за всичко пред управителния съвет? Вие нямате никакво право да си позволявате такава волност.

— Не разбирам гледището ви. Нима е волност да се отдавам на научни изследвания?

— Разбира се. Вие сте лекар в тази инфекциозна болница, а не някакъв си изследовател.

Хоун се поизкашля леко в шепата си.

— Може ли да запитам кое време използвате за вашите така наречени изследвания? Предполагам, че ги вършите през времето, когато трябва да сте из отделенията и да се грижите за болните.

— Работех през свободното си време, нощем, след като привърша служебните си задължения.

— Вашите служебни задължения не се свършват никога — прекъсна ме рязко Мастърс. — Вие имате непрекъснато работно време. Ние ви плащаме, за да бъдете на пост двадесет и четири часа в денонощие, а не да се измъквате и заключвате с разни микроби. За какъв бяс са ви те?

Забравяйки мъдрия пример на управителката — че единственият начин да се справиш със самомнителен чиновник е да го ласкаеш и да му се подмилкваш — аз загубих самообладание.

— За какъв бяс мислите, че съм ги събрал? Да ги отглеждам като котенца ли?

Искрено възмутен, Хоун се намеси:

— Безочливостта няма да ви помогне, докторе. Работата е неприятна, много неприятна. Кой плаща според вас електричеството, което горите, и газта, с която затопляте пещите? Ние представляваме данъкоплатците от околията. Вие не можете да вършите частната си работа в служебно време и с обществени средства.

— Ще трябва да докладваме цялата работа в главния комитет — заяви Мастърс. — Аз ще докладвам лично.

— Ъ-хъ — добави Глог.

Прехапах безпомощно устни. Зрънцето истина в думите на Хоун ги правеше още по-непоносими. И през ум не ми бе минало, че е необходимо, но сега виждах, че би било много по-разумно да поискам най-напред разрешение. Можех само да скърцам със зъби в безмълвна ярост и да чувствам как страданието ми се засилва от странно съчувствения поглед, който мис Труджън ми отправи, докато заключвах съдбоносния павилион и тръгнах след другите към главното здание, където тримата ми врагове глътнаха набързо малко алкохол, за да се предпазят от студа, загърнаха се в палтата и шалчетата си и се приготвиха да си вървят.

Сбогуването им с управителката беше сърдечно, но на мен едва казаха едно студено сбогом.

Завлякох се мрачно до стаята си. Злополуката беше голяма, но все още не мислех, че ще последва и сурово наказание. Не бях извършил никакво престъпление; когато разгледат въпроса на спокойствие, сигурно щяха да разберат почтеността на подбудите ми. Решен да не оставя нищо на случайността, седнах веднага на бюрото си и написах пълен доклад за целта на изследванията ми. Когато го изпратих, се почувствах по-самоуверен.

Вечерта, на връщане от последната визитация, срещнах в коридора сестра Пик. Тя не бе започнала още службата си — книгата за нощните дежурства беше под мишницата й. Явно беше, че ме е чакала. Когато ме видя, тя си пое бързо дъх.

— Добър вечер, доктор Шенън. Надявам се, че сте прекарал приятно следобеда.

— Какво казахте? — запитах аз.

— Надявам се, че днешното посещение ви е било приятно.

Гласът й беше странно писклив; самият факт, че ме заговори, беше всъщност твърде необичаен, затова привлече веднага вниманието ми. Тя ме отбягваше напоследък, а когато се срещахме, отминаваше, без да ме погледне. Като втренчих поглед в полутъмния коридор, видях, че се е свила до стената. Но въпреки страха си продължи задъхано и бързо:

— Чудесно трябва да сте се чувствал, когато са влезли в изолационния павилион. И са открили прекрасната ви лаборатория. Сигурна съм, че ви е било много приятно.

Продължих да я наблюдавам. Бях изненадан, че толкова много ме ненавижда.

— Да, наистина, любезни доктор Шенън, аз не съм от тия, които някой може да изрита. Да! Този случай ще ви послужи може би за урок да не оскърбявате дамите. Защото за ваше сведение — тя преглътна невероятно тържествено — председателят на управителния съвет, мистър Мастърс, е мъж на сестра ми!

Преди да отговоря, сякаш се страхуваше да не я ударя, тя се завъртя и избяга.

Продължих да стоя, без да мръдна — дълго време след като си беше отишла.

Всичко ми стана ясно: случило се бе това, което най-малко бих допуснал. Едно време предполагах, че може да ме издаде управителката, но никога не би ми минало през ума за Ефи Пик. Тя ме е виждала при нощните си дежурства да излизам от павилиона и след по-щателно проследяване бе направила доноса пред важния си роднина. Чудесна отплата! Когато първоначалната ми безумна ярост позаглъхна, почувствах се отвратен и отчаян. Как може човек да се бори с такава личност? Оскърбил бях непростимо плахата й чувствителност. Това не беше обикновена отмъстителност или злоба, а нещо много по-силно. Тя е била очевидно жертва на нервен припадък и не е могла да се овладее. А аз не можех да поправя нищо. И нямах вече нито искрица надежда.

В последния ден на месеца получих официално съобщение от управителния съвет, подписано от Бен Мастърс, с което ми се предписваше да си подам оставката от длъжността лекар в Далнейрската болница. Прочетох писмото с вкаменено лице.

Персоналът се отнесе много съчувствено към мене. По предложение на управителката събраха известна сума и при краткото тържество, след няколко любезни речи, ми подариха един много хубав чадър. После Пим ме откара тъжно и съчувствено до гарата със старата болнична кола. Бях отново бездомен и сам, изследванията си бих могъл да продължа на улицата. А първото нещо, което сторих, когато слязох на уинтънската гара, бе да забравя във влака новия си чадър.