Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (14)

IV

В подножието на хълма взех червения трамвай за централната гара, където оставих кошницата в гардероба. После влязох в бюфета и похапнах набързо студена пирожка с месо и чаша бира. Започвах да се безпокоя и да се питам дали чувствителната съвест на мис Джин не ще бъде непреодолима пречка за нашето забавление.

Но когато я срещнах пред театъра, тя бе отхвърлила скрупулите си, лицето й изразяваше нетърпение и приветливост, тъмните зеници искряха от възбуда.

— Гледах афишите — каза тя, когато влизахме във фоайето. — Но не видях нищо лошо в тях.

Макар и евтини, местата ни бяха сравнително добри — две резервирани места на третия ред — и тъкмо седнахме, когато оркестърът засвири. Моята дама ме погледна със заразително вълнение и се наведе веднага над програмата, която й подадох. После, за да се освободи сякаш от всичко, което би могло да й пречи, извади часовника и ми го подаде.

— Приберете го, моля ви се. Много е хлабав. Цял следобед ме е тревожил. Страхувах се да не го изгубя.

След малко загасиха лампите, а след кратка увертюра завесата се вдигна и пред нас се появи сцена от Париж през осемнадесети век, където шумната мелодрама на френската революция започна да разкрива полека своите преплетени теми от безнадеждна любов и героично самопожертване.

Представяха вечно свежата драматизация на „Разказ за два града“, с която несравнимият Мартин Харвей, подлагайки благородно всяка нощ и всяка сряда следобед глава на гилотината, вълнуваше от двадесет години насам провинциалната публика.

Отначало моята съседка се въздържаше предпазливо от всякаква преценка; след това постепенно се поизправи, а ясните й очи пламнаха от любопитство и удоволствие. Без да отделя поглед от сцената, тя прошепна развълнувано:

— Каква прекрасна сцена.

След това бе покорена от бледата, мургава красота на Сидни Картон и нежния неземен чар на Люси Манет.

В първия антракт тя се поотпусна бавно, въздъхна и ме погледна признателно, докато си вееше с програмата, за да разхлади поруменялото си лице.

— Чудесно, мистър Шенън. Съвсем различно от това, което очаквах. Не мога да изкажа колко се радвам.

— Желаете ли един сладолед?

— О, не. Не мога и да помисля за такова нещо= То би било истинско светотатство след това, което току-що видях.

— Пиесата не е първокласна, разбира се.

— Аз пък намирам, че е — настоя тя. — Прекрасна е. Толкова ми е жал за горкия Сидни Картон. Той е така влюбен в Люси, а тя… О, трябва да е ужасно, мистър Шенън, да сте влюбен до полуда в човек, който не ви обича.

— Да — съгласих се важно аз. — Но те са извънредно добри приятели. А приятелството е прекрасно нещо.

Тя погледна програмата, за да прикрие изчервяването си.

— Всички ми харесват — каза тя. — Девойката, която играе Люси, е много мила, има такива чудни руси коси. Казва се мис Н. де Силва.

— А в действителност — отвърнах аз — е съпруга на Мартин Харвей.

— Нима? — извика тя, като вдигна възбудено глава. — Колко странно!

— И е навярно на четиридесет и пет години, а русата коса е перука.

— Моля ви, мистър Шенън, не говорете така — извика възмутено Джин. — Как можете да се шегувате с такива неща? Така ми харесва всичко — и най-малката дреболия! Шт! Завесата се вдига.

Второто действие започна със зелено осветление и тиха, тъжна музика. Чувствителното лице на моята съседка отразяваше все повече и повече вълненията, пробудени в нейното сърце. Дълбоко развълнувана, тя почти не заговори през антракта. Но когато последното действие започна и я омагьоса, неизвестно как се случи нещо странно — малката й овлажняла ръка се вплете в моята. Топлият прилив на кръвта й беше толкова приятен, че аз не прекъснах допира. И ние останахме така, с преплетени пръсти, сякаш се бяхме свързали, за да се подкрепяме, докато драмата на Картоновото самопожертване отиваше към своя сърцераздирателен край. Когато този благороден мъж направи и последната жертва, изкачвайки се твърдо на гилотината с пребледняло лице и грижливо разчорлени черни къдри, оглеждайки развълнувано галерията и партера, усетих как снагата на съседката ми, почти допряна до мене, потрепери конвулсивно; в следващия миг топли и нежни сълзи закапаха като пролетни дъждовни капки една след друга по ръката ми.

Най-сетне всичко свърши, залата зашумя и повика многократно на сцената мис Де Силва и Мартин Харвей — който изглеждаше наистина щастлив и великолепен в своята копринена риза и високи лачени ботуши след чудното възкресение от гроба. Но мис Джин Лоу беше така развълнувана, че не взе участие в тия твърде обикновени ръкопляскания. Безмълвна, смазана сякаш от чувства, които не могат да се изразят с думи, тя стана и ме придружи към изхода. Едва когато излязохме на улицата се обърна към мене.

— О, Робърт, Робърт — прошепна тя със светнали очи, — не можете да повярвате колко приятна бе за мен тази вечер.

Тя ме нарече за пръв път с малкото ми име.

Стигнахме мълчаливо до централната гара и тъй като нейният влак, последен за днес, заминаваше след петнадесетина минути, застанахме малко стеснително под часовника до вестникарския павилион.

Изведнъж, събудена сякаш от сън, мис Джин се опомни и трепна.

— Часовникът ми! — извика тя. — Щях да го забравя.

— Да — усмихнах се аз. — И аз съвсем го бях забравил.

И започнах да търся в джоба на сакото си поверения ми накит.

Но не можах да го намеря. Търсих безуспешно из всички външни и вътрешни джобове на сакото. После започнах да ровя с растяща тревога из джобовете на жилетката.

— Господи! — промълвих аз. — Като че го няма.

— А трябва да е у вас. — Гласът й прозвуча рязко и странно. — Дадох ви го.

— Зная, че ми го дадохте. Но аз съм такъв разсеян нещастник. Всичко губя.

Търсех напразно и почти без надежда из джобовете на панталоните си, когато, вдигайки случайно поглед, зърнах изражението на мис Джин — изражение на почтена девойка, която открива най-после, че наистина има работа с мошеник, който я е изиграл, измамил и излъгал, изражение, изпълнено с толкова мъка, съмнение и покруса, че аз прекратих смутено търсенето.

— Какво има?

— Часовникът не е мой. — Устните й бяха смъртно бледи, гласът й по-тих от всеки друг път. — На майка ми е. Подарък от баща ми. Поисках й го от суетност, за да се докарам пред вас. О, боже, боже! — Неизчерпаемите извори в очите й бликнаха отново. — След тази чудесна вечер… когато ви повярвах… и обикнах.

— Господи — изкрещях аз, — да не мислите, че съм откраднал проклетия часовник?

Вместо да отговори тя окончателно се разплака. Когато отвори чантата, за да извади мократа си кърпичка, вътре светна внезапно златен предмет, който озари мрачния свод на гарата. Тя трепна, а аз си спомних, че докато седеше унесена, бях пуснал за по-сигурно часовника в чантата й, защото наистина се страхувах да не го загубя.

— О! — ахна ужасено тя! — О, боже, господи!… — После ме загледа невероятно съкрушена и едва успя да промълви: — Как ще мога… да ви се извиня някога… за съмнението си?

Гробно мълчание от моя страна.

Някъде зад нас се чу острата свирка на кондуктора, последвана от предупредителния сигнал на локомотива.

— О, Робърт! — извика обезумяла тя. — Какво да кажа… скъпи, какво да направя?

Аз я погледнах студено. Локомотивът повторно изпищя.

— Съветвам ви да се качите във влака, ако не възнамерявате да нощувате из уинтънските улици.

Тя премести замаяно поглед от мене към линията, където влакът потегляше с бавни, тътнещи полюшвания. Поколеба се за миг, след това простена едва чуто, обърна се и изтича.

След като видях, че се качи благополучно, аз си тръгнах, прибрах кошницата и няколко минути по-късно взех последния влак за Далнейр, не особено недоволен от себе си. Напълно съзнавах, че съм донякъде неискрен, но и аз като Сидней Картон бях успял да спечеля поне засега известен ореол и се наслаждавах на това приятно чувство.