Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (3)

III

Следващият ден, събота, беше мой почивен ден и аз излязох от пансиона още в шест часа сутринта, за да отида в село Дрийм, на двадесет и шест мили от градчето. Уинтънските улици бяха още тъмни, влажни от нощната роса и, като изключим стъпките на някой подранил работник, съвсем безлюдни и тихи. Когато слънцето се показа из мъглата, аз бях отминал вече предградията, оставил бях с облекчение зад себе си последните къщурки, пръснати сред зеленчукови градини, и вървях из полето, където широкото разлято устие на Клайд се спускаше пред мен към морето — позната лъчезарна гледка, която винаги ме изпълваше с радост и бодрост.

Към пладне изядох ябълката, която мис Ейли бе пуснала предната вечер в джоба ми, без да се страхува от недоволството на сестра си. После минах реката по ферибота при Ерскин, на пет мили зад Ливънфорд, и навлязох из прекрасните стопанства по бреговете на Фърт, прочути с богатото си скотовъдство, където овци и крави пасат из вълнисти ливади, оградени със сиви каменни стени.

Докато наближавах селото, мисълта ми беше погълната изцяло от целта на това пътуване, колкото и наивна да беше тя. От една година вече, откакто след демобилизацията през 1918 година университетската управа ме удостои с приемане в Елдънския факултет, мистър Ъшер ме използваше за най-обикновени проучвания на някои опсонини, въпрос интересен за него, но маловажен за мене — защото цялото учение за опсонините беше вече отречено от по-видните учени.

Възможно е да се влияех от дълбокото си уважение към по-раншния шеф на Института, професор Чалис, който ме бе учил и вдъхновявал в университета: прекрасен седемдесетгодишен старец, оттеглил се вече в сянката на частния живот. Както и да е, не обичах заместника му и нямах вяра в него. Студен, понякога подкупващо любезен, подтикван от богата и честолюбива жена, Хюго Ъшер изглеждаше лишен от вдъхновение и творчески дар, неспособен да жертва всичко за науката, един опортюнист, който се бе издигнал с дарбата си да прави статистически изчисления и главно чрез оказване на натиск, навременна реклама и забележителна способност да използва чуждите мозъци. Приемайки в Института обещаващи младежи, той си бе създал слава на човек с лични изследвания — така например по-раншната ми монография за функцията на лигавицата, едно може би незначително, но с голям труд постигнато проучване, бе издадена като съвместна работа на професор Хюго Ъшер и доктор Робърт Шенън.

При това робуване аз търсех с трогателно усърдие някоя действително важна тема за изследвания, широка и оригинална, с такова безспорно значение, което ще окаже влияние или дори ще промени напълно развитието на общата медицина.

Тежка задача, разбира се. Но аз бях млад, едва двадесет и четири годишен, страстно увлечен в работата си, изгарящ от мъчителното честолюбие на мълчаливия си и саможив нрав, копнеещ в своята бедност и неизвестност да смая света.

Търсех я напразно от месеци насам, докато тя ми се представи изневиделица и ненадейно. Няколко земеделски области из страната бяха засегнати през есента от странна епидемия, която нарекоха инфлуенца, вероятно поради липса на по-подходящо название. Смъртността при тази зараза беше висока, а разпространението й много голямо — във всекидневния печат се появяваха от време на време сензационни заглавия, а в медицинските списания проследих доста доклади от Америка, Холандия, Белгия и други чужди страни, които съобщаваха за избухването на подобни епидемии и там. Признаците — силни тръпки, треска, упорито главоболие и болки по тялото — се проявяваха много остро и довеждаха до смъртоносна пневмония или, в случаите на оздравяване, до продължителна слабост. Докато ги изучавах, у мене се появи подозрението, че това не е инфлуенца, а ново, съвсем различно заболяване; с течение на времето това подозрение се засили и дълбоко ме развълнува.

Интересът ми се засили още повече от обстоятелството, че едно от главните местни средища на епидемията бяха околностите на Дрийм. И когато влязох в три часа следобед в селцето с ниски сиви къщи, пръснати покрай брега на една ленива рекичка, винаги тихо, а сега, поради неотдавнашната епидемия, още по-тихо и безлюдно, любопитството надделя над умората и ме накара да ускоря ход. Без да се спра в единствената селска кръчмица за обичайното похапване с хляб и сирене, отидох направо у Алекс Дюти.

Той беше в къщурката си, седнал с лула в уста в приятната кухня, където момченцето му Саймън играеше на килимчето пред краката му, а съпругата му Алис, спокойна и добра домакиня, точеше на масата.

Алекс беше нисък, спокоен тридесет и пет годишен мъж, в чисти тъмносиви панталони, дебели чорапи и фланелена риза на черти. Той ме поздрави с неуловимо кимване, по-точно с едно почти невидимо мръдване на лицето, в което имаше повече сърдечност, отколкото и в най-дългото приветствие. В същото време погледна с насмешка уморения ми и изпрашен вид.

— Да не сте пропуснал автобуса?

— Не, Алекс. Исках да се поразходя. — И като не можах да се овладея, продължих веднага: — Надявам се, че не съм закъснял. Уредихте ли всичко?

Той сякаш не ме чу; после се усмихна сдържано и извади лулата от устата си.

— Що за чудак сте да избирате събота следобед? Повечето хора предпочитат в тоя ден да си починат, особено след това, което преживяхме. — Той помълча достатъчно, за да засили безпокойството ми. — Но успях все пак да ви намеря мнозина. Ей сега ще отидем в клуба.

Докато му изказвах с възклицание благодарността си, той стана, отиде до решетката пред камината и почна да връзва обущата си.

— Ще пиете ли чашка чай, докторе? — запита мисис Дюти. — В такова време тялото се нуждае от нещо топло.

— Не, благодаря, Алис. По-добре да се заема веднага с работата си.

— Ще вечеряте и нощувате у нас — обади се Алекс с тона на човек, който не възнамерява да приеме отказ. — Сайм иска да ви покаже новата въдица, която му направих.

Той взе фуражката си и излязохме. Петгодишният Сайм, сдържана и мълчалива душица като баща си, ни изпрати до вратата.

— Много неприятности ви създавам, Алекс — казах аз, като тръгнахме по шосето. — Не бих ви помолил да направите всичко това, ако не мислех, че е важно.

— Вярно е — съгласи се смръщено той. — Малко ни главоболите, Роб. Но нали ви обичаме, не ни тежи.

Моята дружба с Алекс Дюти и изобщо с Дрийм бе започнала отпреди шест години, още преди войната, когато като самотен студент в университета изоставях книгите си, за да задоволявам рибарската си страст в това устие с приливи и отливи, където сребърната морска пъстърва правеше всяка пролет необикновени набези. Една вечер Алекс ми бе помогнал да изтегля грамадна риба; при тази трескава среща и при последвалото мило тържество бе посято семето на трайното ни приятелство. При все че беше само обикновен работник — главен скотовъд на земеделското сдружение в Дрийм — Алекс Дюти беше много уважавана личност и години наред бе избиран за кмет на малката община. Държането му беше понякога сурово, а езикът, когато решаваше да си послужи с него, често пъти груб, но не зная да бе извършил някога дребнаво или недостойно дело. Тъй като селото беше много отдалечено и нямаше постоянен лекар, аз се обърнах към него със сегашното си не много уместно искане, което можеше да хрумне само на един възторжен и наивен младеж и беше наистина малко безсмислено.

Клубът беше малка тухлена сграда, построена неотдавна от земеделското сдружение, с няколко зали и читалня. Алекс ме поведе по главния коридор към една от залите, където бяха събрани тридесетина души, които четяха и разговаряха, но личеше, че ни чакат. При влизането ни настъпи тишина.

— И така — провикна се Алекс, — това е доктор Шенън. Повечето от вас го познават като добър риболовец. Но освен това той е и нещо като професор в университета и иска да проучи проклетия „грип“, който налетя насам. Затова е дошъл да поиска услуга и от вас.

Тези думи бяха на място и мнозина се усмихнаха, при все че повечето изглеждаха още бледи и болнави. След като им благодарих за идването, аз обясних какво ми е необходимо и обещах да не ги бавя. После отворих еднодневката, извадих цяла серия номерирани епруветки и се залових за системна работа.

Всички бяха, разбира се, селяни, повечето земеделци и всички бяха прекарали неотдавнашната епидемия. Някои познавах лично: едрия Сем Лауден, който често поставяше мухи на въдицата ми, проницателния Хари Венс и други, които бях срещал привечер до колене във вода да хвърлят дългите си жилави въдици. Вземането на кръв беше много лесно, а другарското им и добродушно търпение ме улесняваше още повече. Но въпреки това аз се забавих повече, отколкото предполагах, защото пръстите ми леко потреперваха, щом помислех какво значение може да има това за мене.

Най-после всичко се свърши — и последният пациент спусна ръкава си, ръкува се с мен и си отиде. Когато вдигнах глава от бележника си, видях Алекс, седнал на пейка недалеч от мене. Явно беше, че се опитва да проникне в характера ми — със странен, проницателен поглед примесен с вещо любопитство, което се постара да прикрие, когато погледите ни се срещнаха.

И двамата мълчахме. Разправил му бях вече какво съм намислил. И казах твърдо:

— Трябва да го направя, Алекс. Не мога иначе… Просто трябва да направя някакво откритие.

Ново мълчание; след това Дюти пристъпи бавно и сграбчи ръката ми.

— Вие сте разумен момък, Роб, и аз ви желая сполука, разбира се. Ако мога да ви бъда пак полезен, обадете се. — Безжизнена усмивка сви ъглите на очите му. — А сега да отидем на вечеря. Алис ни е приготвила чудесен пудинг с бъбречета и пържено месо.

Усмихнах се.

— Вървете, Алекс, аз ще дойда, щом привърша бележките си.

— Добре, моето момче. Но не се бавете.

След като той си отиде, аз поработих около половин час, като разпределях и подреждах образците, после излязох от клуба с раница на рамо и тръгнах по тясната уличка към къщичката на Дюти. Спускаше се ясна нощ и тъничка луна бе изгряла вече със звездния си спътник в мразовитото небе. Лекият въздух беше студен и тих и мисълта ми литна внезапно в радостен устрем към изгледите, които се разкриваха пред мене, към изпълненото с трудност и опасност откривателско пътешествие из непознати морета.

Пред вратата на Алекс се спрях. Светлинките на селото мигаха около мене, а зад тях се разливаше тъмното устие на реката, където тайнствено проблясваха звезди. Докато стоях така почти неподвижен, загледан в бавно извисяващата се луна, заслушан в последните земни шепоти, които заглъхваха в полярното безмълвие, почувствах душата си обгърната от плаща на вечната самота. И разбрах какво съм и какво навярно винаги ще бъда — един самотник, съвършено сам срещу целия свят.

Побиха ме тръпки, припомних си, че съм гладен, и уверен, че ще намеря храна, топлота, приятелство и тихия смях на малкия Сайм, влязох в дома на Алекс.