Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (25)

V

Всяка сутрин след десет часа Джин идваше направо от лекции в лабораторията, където аз вече работех, вземаше престилката си от закачалката зад вратата, навличаше я и се залавяше методично за работа в другия край на дългата маса. Разменяхме само по някоя дума или дори само усмивка при влизането й. Понякога, когато бивах зает с изчисления, аз се преструвах, че не съм я забелязал, като се надявах да я успокоя напълно с това безразличие. Но тя беше все пак тук и когато по-късно поглеждах предпазливо, можех да видя колко сериозно и съсредоточено мери и титрова разтвори зад натрупаните бюрети, а след това записва всичко в измачкания черен дневник.

Както и предвиждах, нейното старание и грижлива точност бяха извънредно полезни за мене, особено при приготвяне на стотиците предметни стъкла, които трябваше да изследвам. Работата беше трудна, уморителна и опасна, защото тези култури в бульон бяха крайно заразни. Но Джин работеше спокойно, уверено, всецяло погълната от работата си, без да вдига глава и нито веднъж не направи грешка. Когато усетеше, че я наблюдавам, тя прекъсваше работата и ми отправяше безмълвен, но красноречив поглед, който още повече ни свързваше в общите усилия. Свежият пролетен въздух нахлуваше през отворения прозорец в мрачната ни стаичка, донасяйки тихи отзвуци от външния свят — тътнеж на превозни средства, изсвирване на параходна сирена, звънка песен на далечна латерна. Присъствието на Джин, така сдържано и спокойно, ме вдъхновяваше към непознат досега устрем.

В един часа прекъсвахме работа, за да обядваме. При все че в съседство имаше едно-две добри кафенета, по-удобно, по-приятно и евтино беше да се храним в лабораторията. За тази цел всеки от нас внасяше известна сума и още на идване от гарата Джин минаваше през пазара, отгдето донасяше всеки ден най-различни провизии. След като потапяхме в продължение на три минути ръце в сублиматов разтвор — предпазна мярка, за която аз непоколебимо настоявах — сядахме върху дъската на прозореца, всеки с чиния на коленете, за да се храним на чист въздух. В облачни и студени дни ядяхме супа, която стопляхме на бунсеновата лампа. Но пиршеството ни се състоеше обикновено от пресни пирожки, студен салам, дънлопско сирене и ябълки или череши за десерт. В двора пред прозореца имаше един дрозд, който идваше редовно всеки ден да сподели лакомствата ни. Когато видеше, че имаме череши, той кацваше на китката на Джин и неистово чуруликаше от радост.

В седмия следобед, докато работехме мълчаливо, чух стъпки и се обърнах. Прегърбен, в закопчан догоре избелял редингот, втренчил поглед в нас, професор Чалис стоеше на прага и подръпваше сребристите си мустаци.

— Намислих да намина към вас, Робърт — каза той, — да видя как върви работата ви.

Станах веднага и го представих на Джин, на която той се поклони според някогашния обичай. При все че беше достатъчно учтив да не се издаде, видях, че ни гледа с изненада, любопитство и недоверчивост. Но скоро разбрах, че Джин му се понрави, защото ми смигна усмихнато, напълно успокоен.

— При научни изследвания, Робърт, половината битка е спечелена, щом имате подходящ помощник.

Той се засмя при тия думи, сякаш бе казал сполучлива шега, после обиколи помещението, като разклащаше леко епруветките с култури, преглеждаше предметните стъкла, надникваше в бележките ни без да продумва, но със спокойно одобрение, което ни вълнуваше повече от всякакви слова.

След като завърши прегледа, се обърна и ни погледна.

— Ще ви доставя нови проби, от други области… от континента… където все още ме уважават. — Той млъкна, после ни подаде и двете си ръце. — Продължавайте! Продължавайте! Не обръщайте внимание на такава старина като мене. Просто продължавайте!

Думите не бяха нищо особено, но в очите му съзрях живо пламъче, което не святкаше по-рано в тях.

Отсега нататък той идваше редовно да ни навестява, като донасяше не само обещаните проби, но неведнъж и някакъв принос към обеда ни. Седнал на стол, с бастун между коленете, облегнат с разтреперани ръце на кокалената дръжка, той ни наблюдаваше изпод гъстите си вежди със светнали очи да си разделяме баница с месо или страсбургски пастет. Привързаността му към Джин се бе засилила, той се държеше към нея очарователно, с рицарска любезност и дяволито младежко добродушие. Не хапваше никога с нас, но приемаше да изпие чашка кафе, което тя му приготвяше, а след това й искаше с особена любезност разрешение да запуши, като подрязваше внимателно и запалваше малка пура, удоволствие, което си позволяваше твърде рядко. Докато сините спирали се извиваха и разсейваха, той ни разказваше спомени от студентските си години в Париж, където бе учил в Сорбоната под ръководството на великия Дюкло.

— Нямах пари по онова време. — Той се засмя, след като ни бе описал един неделен ден, прекаран в Барбизон. — Нямам и сега. Но винаги съм бил щастлив, защото се бях отдал на работа, с която не би могло да се сравни нищо на света.

Когато го изпратихме, Джин въздъхна дълбоко. Очите й блестяха.

— Колко е мил, Робърт. Голям човек. Толкова много го обичам.

— Ако съдя правилно, и той те обича. — Аз се позасмях лукаво. — Но дали семейството ти ще го хареса?

Тя наведе поглед.

— Да продължим работата си.

По това време бяхме успели вече да отделим от многобройните млечни проби в съвсем чисто състояние един грам-отрицателен организъм, бацила Банг, открит от датския учен Банг, който го смяташе за причинител на едно остро заболяване у добитъка, широко разпространено из целия свят. Този бацил беше следователно причина за заболяванията и на нашите крави. И наистина, от изчисленията, които направих, излизаше, че около 35 на сто от добитъка в нашия край, без да говорим за овце, кози и други домашни животни, бяха носители на този бацил, който ние отглеждахме в големи количества в специална бульонна среда.

Имахме вече в чист вид и Брюсовия бацил на малтийската треска. Получихме го от проби, които бях взел по време на престоя си в Далнейр от болни от така наречената инфлуенца, както и от пробите, донесени неотдавна от Чалис. По този начин бяхме в състояние да сравним двата бацила — намерения в кръвта на животните и намерения в кръвта на хората, да анализираме различните им реакции и да открием дали има връзка между тях.

Опитите, които правехме, бяха извънредно сложни и отначало беше трудно да се установи значението им. Но след като положителните изводи започнаха да следват един след друг, у нас постепенно изникна предположението, основано отначало само на догадки, а по-късно и на солидни доказателства, което действително ни смая. Когато то ни се натрапи, ние се спогледахме недоверчиво.

— Не може да бъде — казах бавно аз. — Невъзможно е.

— Би могло — отвърна логично тя. — Напълно е възможно.

Аз притиснах с две ръце главата си, раздразнен от спокойната й едностранчивост. Д-р Мейтърс ме бе задържал до късно в амбулаторията предната вечер; той ми възлагаше напоследък все по-многобройни задължения и напрежението от двойната работа започваше да се проявява.

— За бога — казах аз, — да не избързваме със заключенията си. Предстоят ни още седмици работа, докато стигнем до опита с антиген.

Но доказателствата продължаваха да се трупат и в края на третия месец, когато наближавахме вече решителния опит, и двамата бяхме обзети от дълбока, растяща възбуда. Нервното напрежение през часовете, когато бяхме принудени да чакаме аглутинацията, беше почти непоносимо и тъй като не беше необходимо да стоим през това време в лабораторията, ние се измъквахме да се поразсеем за час-два из близката околност на Уинтън.

И дума не можеше да става за мотоциклета, защото и Люк дори не знаеше, че се виждаме, но трамваят ни беше под ръка и ни отвеждаше за двадесет минути до любимото ни кътче — Лонгкрег Хил, гориста, още незастроена височинка, отгдето имаше хубава гледка към реката. Тук сядахме на една обрасла с мъх скала да гледаме как фериботи и малки параходчета с гребни колела сноват нагоре-надолу по широката река, а градът се губи в златиста омара под нас, издаван само от някой проблясващ купол или островърха кула. Говорехме главно за задачите, които ни предстояха в работата, и разисквахме с вълнение и надежда изгледите за успех. Понякога, уморен и все пак омагьосан от чара на момента, аз лягах, затварях очи и започвах да мечтая на глас като провинциалист; да мечтая за Сорбоната, която професор Чалис ни бе описвал така живо, да мечтая за живот, отдаден на чисто научни и от нищо неспъвани изследвания.

Верен на обещанието си, при все че не беше лесно да го спазвам, нито веднъж не заговорих на Джин за любов. Разбирайки угризенията, които трябваше да преодолее, за да се съгласи да ми помага, бях решен да й докажа колко погрешно е било подозрението й, че не трябва да ми има доверие. Само по този начин можех да се оправдая и в нейните, и в своите очи.

В решителния ден наредихме последните епруветки за аглутинация и излязохме. Беше прекрасен четвъртък — следобед, последният ден от юни, и почти изплашени от това, което ни очаква при завръщането ни, не бързахме да напуснем височинката. Докато седяхме там, едно параходче тръгна далеко под нас за вечерния си рейс към островите из устието на реката и ние можехме да различим на задната палуба едва забележимите фигури на немски музиканти. Свиреха Щраусов валс. С развети знамена и разпенващи водата гребни колела параходчето се носеше весело по реката, докато изчезна от погледа ни. Но зад него остана да трепти шепотът на мелодията, достигащ до нас едва уловимо, сладостен и нежен като ласка. Прекрасен миг! Не смеех да погледна съседката си, но почувствах в замайващ проблясък как вълненията на тия дни, прекарани в съвместен труд, бяха почти неусетно задълбочили и засилили близостта ни. Сега вече разбрах, че тя ми е станала жизнено необходима.

Станахме да се приберем. Тази вечер не бях зает в амбулаторията, а поради важността на очаквания изход Джин бе наредила някак да остане в Уинтън до осем часа вечерта.

Часовникът удари пет, когато влязохме в нашата малка лаборатория. Сега или никога! Отидох до инкубатора, отворих вратичката и дадох рязко знак на помощницата си да извади решетката с епруветките. Те бяха двадесет и четири, изпълнени допреди няколко часа със съвършено бистра течност, която, ако опитът е сполучлив, трябваше да даде мътна утайка. Без да си поема дъх, наблюдавах тревожно как Джин изважда решетката. И ахнах веднага.

Във всяка епруветка се виждаше гъста бяла утайка. Не можех да проговоря. Обзет от внезапна слабост, аз седнах на кожената кушетка, а Джин продължаваше да държи решетката с епруветките и ме гледаше с преобразено лице.

Вярно беше значи: двата организма, смятани в продължение на двадесет и една години за два отделни и независими вида, се оказаха един и същ бацил. Да, аз доказах това. Тяхната идентичност бе доказана морфологически, чрез култури и аглутинации. Тази широко разпространена сред добитъка болест се предаваше много лесно на хората не само чрез пряк допир, но и чрез млякото, маслото, сиренето и всички видове млечни произведения. Банговата болест у животните, Брюсовата малтийска треска и епидемичната инфлуенца бяха едно и също страдание, причинено от един и същ бацил, който ние култивирахме в нашата лаборатория. Замаян, аз затворих очи. Ние бяхме установили фактически съществуването и причината на нова заразна болест у човека, и то не на някоя незначителна болест, засягаща само определена местност, но на тежко заболяване, което можеше да се превърне в епидемия, което предизвикваше продължително неразположение при своите по-леки и по-дълготрайни форми, и вземаше стотици хиляди жертви из всички страни в света. При тази мисъл гърлото ми се сви. Като Кортес на връх планината съзрях с удивителна яснота огромното значение на нашето откритие.

Мълчанието бе нарушено най-после от Джин.

— Чудесно — каза тихо тя. — О, Робърт, сега можеш да публикуваш всичко.

Аз поклатих отрицателно глава. Пред мене засия още по-величествено видение. Потискайки изблика на възторга си, правейки усилие да се държа скромно и достойно като истински учен, аз отговорих:

— Ние открихме болестта. И бацила, който я причинява. Сега трябва да намерим ваксина, която ще я лекува. Само когато намерим и нея, ще сме завършили напълно и окончателно задачата си.

Великолепна, замайваща мисъл. Очите на Джин заблестяха.

— Трябва да телефонираме на професор Чалис.

— Утре — казах аз. Изпитвах ревнивото чувство, че тържеството ни трябва да принадлежи засега само на нас.

Тя ме разбра навярно, а когато се усмихна, нов изблик на ликуване отнесе изведнъж и достойнството, и престореното ми спокойствие.

— Скъпа доктор Лоу — усмихнах се аз. — Това откритие ще мине в историята. И ние наистина трябва да го отпразнуваме. Ще вечеряме ли заедно тази вечер?

Все още поруменяла от възбуда, тя се поколеба и погледна часовника си.

— Ще ме чакат вкъщи.

— О, ела — настоях аз. — Рано е още. Няма да изпуснеш влака.

Когато ме погледна със светнали очи, в които се съзираше и едва уловима плахост, аз скочих, изпълнен със самоувереност и радост. И казах със смях, докато й помагах да си облече палтото:

— Работихме усърдно. Затова заслужаваме малко награда.

Улових я весело под ръка и тръгнахме.