Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (21)

I

В хотел „Глоб комершъл“, който се намираше в шумния център на града, в една уличка отвъд Тронгейт, си намерих задушна, непроветрявана стая с голи дъски, избелели тапети и изгоряла от угарки дървена стойка за умивалник. Стаята не ми хареса, изглеждаше чужда, замърсена от безбройните пътници, които я бяха заемали. Но беше евтина.

След чаша чай в мръсното кафене долу тръгнах към Парксайд Кресънт, в най-отдалечения край на Уинтън. Когато стигнах до този тих жилищен квартал, узнах с облекчение, че професор Чалис е у дома си и ще ме приеме.

Той дойде почти веднага в полутъмния кабинет с кафяви завеси и закрити от книги стени, вървейки малко неуверено, протегнал треперещата си слаба ръка със сини вени, вдигнал в сериозно приветствие своите ясни, но хлътнали от старост сивопепеляви очи.

— Ето едно неочаквано удоволствие, Робърт. Идвал сте преди няколко месеца. Съжалявам, че не съм бил тук.

Минал вече седемдесетте, Уилфред Чалис беше слаб, дребен, прегърбен, облечен в старомоден редингот, тесни черни панталони и обуща с копчета, които му придаваха едновременно трогателния и смешен вид на човек от друга епоха. Поради слабото си здраве той бе напуснал университета, където го бе заместил професор Ъшер, и извън ограничения кръг специалисти във Франция и Швейцария, където бе правил най-добрите си проучвания, името му беше почти неизвестно. А при това беше истински учен, който по най-чисти подбуди и душевно благородство бе внесъл без никакво материално възмездие светъл лъч в мрака по света. Беше станал мой идеал по време на студентството ми и ми бе доказал по различни начини вниманието си. Старческото му лице с високо чело, спокойна изтънченост и топла човечност беше кротко и ведро.

Той дръпна едно кресло до мене, последван от своето старо кафяво куче Гъливер, което се простря веднага в краката му; после изслуша разказа ми с най-голямо внимание и растящо съчувствие. След кратко мълчание ми зададе няколко технически въпроса, прекарвайки замислено тънките си чувствителни пръсти през рядката бяла коса.

— Интересно — каза той. — Много интересно. Аз знаех, Робърт, че никога няма да ме разочаровате.

Почувствах внезапно, че се просълзявам.

— Ако можех да получа субсидия, сър — казах настойчиво аз. — Навярно имам право? Не искам да се обвържа с нова служба. Виждате каква пречка е за мене липсата на пари.

— Милото момче… — Той се усмихна кротко. — Дългият житейски опит ме е научил, че най-мъчното нещо при научни изследвания е да се намерят пари за тях.

— Но, сър, предполагам, че Изследователският институт е именно за това… Ще ми трябва само лаборатория и стотина лири. Ако се обадите там… вие имате такова влияние.

Той поклати глава и се усмихна едва уловимо, с явно съжаление.

— Аз съм вече овехтяла, забравена на лавицата старина. А това, което искате, е мъчно нещо. Уверявам ви все пак, че ще направя опит. Не само да получите субсидия, но да ви помогна с всичко, което ми е възможно. — Той помълча. — Много бих се радвал, Робърт, ако успея да ви намеря някой ден назначение на континента. Тук ние сме още сковани от нашите островни предразсъдъци. В Париж или Стокхолм бихте имали повече свобода за работа.

Той не ми позволи да му благодаря, а се върна с топло внимание към предмета на изследванията ми. Докато аз говорех, Гъливер ближеше ръката му, огънят пламтеше, от горния етаж чувах веселото бъбрене на внуците му. Чувствах как сърцето ми се изпълва с любов към тоя мил старец, който изглеждаше все още млад поради омразата си към външния блясък и излъчваше добродушна духовитост. Когато си тръгнах след половин час, той записа грижливо адреса ми и обеща скоро да ми се обади.

Върнах се през града ободрен и насърчен. Беше ясен следобед, с високи, огрени от слънцето облаци, а тротоарите на Менфийлд стрийт, главната търговска улица, бяха препълнени с хора, които използваха мекото време, за да разгледат изложените за пролетта стоки. Близо до главната поща минах по южната страна на улицата.

И изведнъж трепнах, разсеяността ми изчезна, цялото ми същество се оживи. Точно пред мен, спряла с майка си, с пакети в ръце и загледана във витрината на един от големите универсални магазини, стоеше Джин.

Макар и да знаех, че ще трябва да се върне за изпитите, до които оставаха само две седмици, тази неочаквана поява просто секна дъха ми. Сърцето ми затуптя като лудо. Тръгнах към нея, но се овладях. Полузакрит от тълпата, все още с бучащи уши, продължих да я следя с напрегнат поглед. Тя изглеждаше по-възрастна, по-сериозна и при все че изражението й не беше тъжно, интересът й към думите на майката, които явно се отнасяха за тъмното палто, изложено на витрината, беше безучастен и покорен. Вниманието й всъщност се отвличаше от време на време и тя се оглеждаше със замислено търсене, което още повече ме измъчи. Защо, защо не беше сама?

След малко, клатейки замислено глава, мисис Лоу улови Джин под ръка и двете жени се отдалечиха от витрината. Разбрах, че са свършили покупките и тръгват към централната гара, за да си заминат. Проследих ги като крадец, с пламнало от нетърпение сърце, като копнеех да ги спра, но не смеех да го сторя, представяйки си смущението, което щеше за причини появата ми.

Пред една млекарничка мисис Лоу спря и погледна часовника си. След минутно съвещание те влязоха и седнаха до една мраморна масичка. Разкъсван от любов и нерешителност, аз наблюдавах отвън как си поръчаха и изпиха по една чаша топло мляко. Когато излязоха, продължих да вървя след тях към шумната гара. До вестникарския павилион, където се бяхме срещали толкова пъти, бях толкова близо до тях сред тълпата, че бих могъл почти да докосна Джин. Защо не се обърна и не ме видя? Така отчаяно желаех да го стори! Но не! Под ръка с майка си тя мина бавно през бариерата на перона, влезе в чакащия влак и се изгуби.

Щом си замина, аз се укорих, че изпуснах така глупаво този удобен случай, върнах се набързо в бедната си стая и след нервно измерване на тесния й простор взех лист хартия и перо и седнах на скърцащия креват. Исках да излея в словесен порой дълго сдържаните си чувства, но се въздържах, като помислих, че писмото може да бъде заловено. Най-после, под прикритието на плик, адресиран до Люк, изпратих следното писмо:

Скъпа Джин, видях те днес в Уинтън, без да мога да поговоря с тебе. Разбирам, че скоро ще се явяваш на изпит и нямам желание да те безпокоя преди и по време на това събитие. Но когато то мине, искам непременно да те видя. Ужасно ми липсваше и имам много неща да ти кажа. Отговори ми моля на дадения адрес. Най-добър успех в изпитите.

Твой Робърт

През следващите няколко дни наблюдавах трескаво таблото за писма в хотела, очаквайки отговор на писмото си с отново бликнала любов. Сигурно ще ми отговори! Копнежът ми да я видя беше неудържим.

В същото време, тъй като средствата ми се стопяваха така застрашително, че трябваше да взема бързо решение за бъдещето, чаках с нетърпение и вест от професор Чалис. Не исках да се обвържа с друга длъжност, като се надявах, че мечтата ми за субсидия от Изследователския институт може да се осъществи. Но когато започнах да правя икономии от храната, като обядвах само с една баничка с месо, а по-късно изобщо преставах да вечерям, съжалих, че не бях изтъкнал по-настойчиво пред стария професор тежкото си положение. Възможно ли беше да е забравил, главната цел на посещението ми да се е изплъзнала от изневеряващата му памет? Отидох за всеки случай в службата за настаняване на лекари и оставих името си, но се спречках с дежурния чиновник, а това увеличаваше твърде малко изгледите да ми се намери място. Не обаждането на Чалис, упоритото мълчание на Джин, оскъдните средства и на всичко отгоре застоят в изследователската ми работа започнаха нетърпимо да ме мъчат.

В отчаянието си извадих едно стъкло от струпаните на пода до леглото ми и реших да направя върху себе си опити с кожни реакции, като одрасквах ръката си и натривах драскотината с разреден разтвор от убити при висока температура бацили. За моя радост се развиха скоро цяла редица типични язвички, които ми дадоха възможност да проследя важния процес на кожната реакция. Наблюдавах ги внимателно и като не можех да сторя нищо повече, правех записвания и рисунки за развитието им.

През останалото време скитах непрекъснато из улиците, главно около централната уинтънска гара, с надежда да зърна Джин при пристигането й с блерхилския влак. Много пъти сред тълпата ми се мяркаше някоя девойка, която приличаше толкова много на нея, че сърцето ми замираше. Но когато забързвах с нетърпение и трепет, чисто и просто се озовавах пред съвсем непознато лице.

В една влажна нощ, когато висях напразно около гарата след особено мъчителен ден, усетих нечия ръка на рамото си.

— Как сте, Робърт?

Обърнах се със светнало от надежда лице. Но видях само Спенс, загърнат в шлифера си, мушнал под мишница току-що купения вечерен вестник. Наведох бързо глава, зарадван, разбира се, да го видя, но малко смутен, че ме намери в такова положение тук.

Настъпи мълчание. Нейл изобщо не умееше да говори, но след минута неловкост запита с пресекливия си говор:

— Какво търсите в Уинтън? Имате почивен ден ли?

Продължих да гледам настрана, защото не исках да ме съжалява.

— Да — казах аз. — Току-що пристигнах от Далнейр.

Той ме изгледа косо и съчувствено.

— Елате да вечеряте у нас.

Подвоумих се. Нямах друга перспектива освен една загубена, мрачна вечер в хотела, където — ако не исках да слушам шумните разговори на търговските пътници в изложения на течение салон — трябваше да се затворя в стаята си. Бях измокрен, изстинал и гладен. Главата ми бучеше от цял ден скитане из улиците, ръката ми болезнено пулсираше. Не бях се хранил както трябва от една седмица насам, не бях хапвал всъщност нищо от двадесет и четири часа. Чувствах се отпаднал и болен. Изкушението беше голямо.

— Значи решено — каза той преди да успея да му откажа.

Взехме автобуса за Маунт Плезънт, предградието, където Спенс и жена му живееха под наем, откакто се бяха оженили, в малка полудървена къщица — една от многото покрай тихото извънградско шосе. По време на пътуването не разговаряхме. Преструвайки се, че чете вестник, Спенс не ми заговори, но веднъж-дваж почувствах, че ме гледа, а когато слязохме и наближихме къщата му каза, сякаш искаше да ме успокои:

— Мюриел ще се радва много да ви види.

Макар и не просторна, къщата беше ярко осветена и затоплена. Когато влязохме от студената улица в топлия хол, почти политнах от замайване и трябваше да се задържа о стената, за да не падна. Още преди да съблече шлифера си, Спенс ме въведе през хола в кабинета, настани ме пред камината и ме накара да изпия чаша шери с бисквит. Честното му лице изразяваше загриженост, която ме накара да се почувствам съвсем неудобно.

— Наистина ли сте съвсем добре?

Постарах се да се засмея.

— Защо не?

Той се повъртя още миг-два, като се преструваше, че не ме наблюдава, после излезе от стаята с думите:

— Чувствайте се у дома си… Мюриел ей сега ще слезе.

Облегнах се и затворих очи, все още отпаднал, правейки усилие да не се разплача от добротата на Спенс. Но скоро се поуспокоих; чашката шери ме съживи, а удобното кресло почти ме приспа. След десет минути се събудих внезапно и видях мисис Спенс застанала на прага.

— Не ставайте — махна тя с ръка, докато влизаше.

Въпреки уверението на Нейл и собствената й учтива усмивка, тя не изглеждаше особено доволна, че ме вижда. Беше привлекателна както винаги, дори повече от друг път, казах си аз, в младежката дълбоко деколтирана розова рокля със стегнат корсаж, украсен с пайети. Косата й, току-що фризирана, имаше червеникави отблясъци, които не бях забелязал досега. Беше силно гримирана, яркото червило придаваше изкуствена пламенност на тънките й устни.

— Надявам се, че не ви безпокоя — казах стеснително аз.

— О, не. — Тя поклати отрицателно глава и запали цигара с леки, превзети движения. — И мистър Ломекс ще дойде. Ще бъдете пак тримата, както едно време.

Настъпи мълчание, което започваше да става неловко, когато Спенс влезе измит и преоблечен. Сложил си бе черна връзка и смокинг.

— Извинявам се за тия труфила, Шенън. — Той се усмихна примирително на жена си. — Но Мюриел настоява.

— Ние не приемаме много — каза рязко мисис Спенс. — Да го правим поне както трябва.

Спенс се поизчерви, но се зае веднага да пълни каните и не каза нищо. Недоволна и намръщена, поглеждайки с едно око часовника, Мюриел започна да пренарежда върху плочата на камината цяла редица миниатюрни слончета от слонова кост.

— Да ви помогна ли, мила? — каза Спенс. — Тези дреболийки никога не се задържат прави.

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре би било да имаме по-прилични украшения.

Почувствах се някак оскърбен, като виждах прекаленото усърдие, с което Спенс се стараеше да угоди на жена си… Забелязах също, че си бе налял за втори път уиски, и то много повече от обикновено.

Към осем часа, почти половин час след съобщението, че вечерята е готова, навън се чу шум от такси и Ломекс пристигна, извинявайки се за закъснението си още преди да влезе вътре. Той имаше все същото безукорно облекло и държане, беше очарователен, непринуден, спокоен и — както каза — много радостен, че ме вижда пак.

На масата в трапезарията имаше покривка с дантела и зелени восъчни свещи, засенчени с абажурчета от крепова хартия. При по-раншните обеди у Спенс се поднасяше обикновено, просто, хранително ядене; сега вечерята беше претенциозна, с разнообразни, но малки по количество ястия. Нямах нищо против това, защото макар преди един час да бях гладен като вълк, сега вече не ми се ядеше, нито ми се искаше да погледна храна. Научена от господарката си на „добро държане“, домашната прислужница заставаше до вратата след подаването на поредното ястие, дишаше с отворена уста и ни гледаше как ядем. Спенс говореше много малко, но Мюриел разговаряше почти непрестанно, главно с Ломекс, весела и оживена, като разискваше вещо светските новини, научени сигурно от модните журнали, които тя така жадно кълвеше, и прикриваше бавенето на прислужницата с прекалено светска любезност, от която започна да ми прилошава.

Най-после вечерята свърши, тракането на съдовете в кухнята престана, прислужницата изчезна и мисис Спенс се обърна мило към нас:

— Вие можете да отидете и тримата в кабинета да пушите. А след половин час елате при мене в гостната. — Когато бяхме вече до вратата, тя задържа Ломекс с превзет смях: — Но вие трябва най-напред да ми помогнете да загася свещите.

Когато отидохме в кабинета, Спенс разрови мълчаливо огъня, наля уиски и ми подаде цигара. След това погледна плочата върху камината и потърси из джобовете си.

— Имате ли кибрит, Робърт?

— Ей сега ще донеса — казах аз.

Върнах се в хола и там, през отворената врата на трапезарията, видях Ломекс и мисис Спекс. Той я бе прегърнал, а тя, притисната до него, сложила ръце на раменете му, го гледаше влюбено в очите. Смая ме не толкова позата, колкото израза на безкрайно обожание, озарил лицето й. Постоях за миг, после, когато устните им се сляха, се обърнах, намерих кутията кибрит в джоба на палтото си и се върнах в кабинета.

Спенс се бе свил в креслото си и гледаше огъня. Той запали бавно лулата си.

— Тези вечери съживяват Мюриел — каза той, без да ме поглежда. — Мисля, че Ломекс я развлича.

— Разбира се — съгласих се аз.

— Понякога съжалявам, че съм толкова скучен, Робърт. Опитвам се да бъда весел, но не мога. Никак не умея да разговарям.

— Благодарете на Бога за това, Нейл.

Той ми отправи признателен поглед.

След миг при нас дойде и Ломекс. Появата му бе последвана от кратко мълчание, но това не го смути; нищо, както изглежда, не можеше да постави в неудобно положение Адриан Ломекс. Той извади цигара от табакерата си, застана пред камината и започна да ни описва разговора си с шофьора, който го бе довел. Беше мил, забавен и не след много Спенс, който го гледаше отначало разсеяно, го заслуша с усмивка. Но аз не можех да се усмихна. Не бях дребнав, отдавна вече подозирах Ломекс, но при все това усещах, че в мене се надига мъчително отвращение. Ако се отнасяше до когото и да е другиго, само не до Спенс… мислех аз.

Не можех повече да издържа. Докато Ломекс продължаваше да говори, аз станах, смънках някакво извинение, излязох от кабинета и минах през хола в гостната.

Мисис Спенс бе застанала пред камината, сложила единия си крак върху месинговата преграда, облакътила се на плочата и загледала унесено отражението си в огледалото. Изглеждаше развълнувана, самодоволна, но изпълнена с тръпно безпокойство. Когато влязох и затворих вратата, тя се обърна бързо към мене.

— О, вие ли сте? Къде са другите?

— В кабинета.

Изглежда, тя отгатна по тона ми, че нещо не е в ред. Премига внезапно и ме погледна.

— Мисис Спенс — започнах най-после студено аз, — видях ви преди малко с Ломекс.

Тя пребледня леко, след това силно и гневно се изчерви.

— Следил сте ни значи?

— Не. Видях ви съвсем случайно.

Безмълвна, с пламнали от досада страни, тя търсеше напразно какво да каже. Аз продължих:

— Вашият съпруг е най-добрият ми приятел. И най-добрият човек на тоя свят. Не мога да ви наложа мнението си. Но моля ви да помислите за него.

— Да помисля за него ли? — извика тя. — А защо никой не помисли за мене? — Тя се задъха от внезапен изблик на дълбоко огорчение. — Имате ли представа какво съм преживяла през последните пет години?

— Бяхте достатъчно щастлива, преди да се появи Ломекс.

— Така ви се струва. Бях толкова нещастна.

— Защо се омъжихте за Нейл?

— Защото бях истинска глупачка, увлечена от чувства, състрадание и всеобщо одобрение… Такава мила девойка, такава прекрасна постъпка, така невероятно благородна! — Тя прехапа устни. — Понятие нямах на какво се обричам. О, отначало, докато траеше войната, всичко вървеше добре. Какви ли не развлечения. Музики, знамена, ставаха дори да ръкопляскат, когато влизахме в театър. Но всичко се свърши и забрави. Той не е вече герой, а плашило. Хората го зяпат. Децата крещят по улиците след него. Можете ли да си представите какво изпитвам аз? Някаква компания се смееше завчера зад гърба му на съседна маса в ресторанта, а аз просто потъвах в земята.

Смразен от дребнавостта й, аз я гледах като вкаменен, но все пак не отстъпих.

— Хората са понякога ужасно лоши. Няма защо да излизате. Вие имате прекрасен дом.

— Една къщурка в предградията! — отвърна презрително тя. — Не са ме отгледали за такъв дом. Дотегна ми, да, до смърт ми дотегна. Да стоя тук вечер след вечер — мога да викам от досада. Когато се сгодихме, смятахме, че ще остане на свободна практика. Представяте ли си го известен лекар с тази външност на инвалид? Повикаха го веднъж при едно болно момиченце по-надолу на нашата улица; когато се навел над леглото, детето щяло да припадне. Той ще си остане завинаги един лабораторен плъх.

— Именно затова вие трябва да бъдете много добра към него.

— О, млъкнете! — избухна тя. — Всички вие, недоизпечени идеалисти, сте еднакви. Предостатъчно се жертвах за него. Дотегна ми да му варя супи и мармалади. Не мога да пропилявам и занапред най-хубавите години от живота си.

— Той ви обича — казах аз. — А това е нещо ценно и за двама ви. Не го захвърляйте.

Очите й стрелнаха жестоко моите. Очаквах избухване. Но тя отвърна поглед и загледа камината. Бавното цъкане на часовника отекваше в стаята като удари от сърцето на механична кукла. Когато ме погледна отново, изражението й беше спокойно, погледът открит и примамващ.

— Слушайте, Робърт. Вие създадохте много шум за нищо. Между мене и Адриан съществува само флирт. Кълна ви се, че няма нищо друго.

Тя пристъпи и сложи леко ръка на ръкава ми.

— Животът в това омразно предградие е наистина скучен. Човек се нуждае понякога от малко развлечение. Всяка жена обича да я ласкаят и да я накарат да… да повярва, че все още има обаяние. Това е всичко. Няма да кажете на Нейл, нали?

Поклатих отрицателно глава и я погледнах внимателно, като се питах доколко казва истината.

— Аз се старая да му правя живота по-лек. И наистина съм добра към него. — Тя се усмихна с желание да ме убеди и продължи да милва ръкава ми. — Обещайте, че няма да му кажете.

— Не — казах аз, — няма да му кажа. А сега си отивам. Лека нощ, мисис Спенс.

В кабинета съобщих, че трябва да си тръгна, за да взема влака за Далнейр в десет часа, и се сбогувах с Ломекс. Спенс дойде да ме изпрати до вратата, малко изненадан от внезапното ми тръгване. Пред входа той обгърна с ръка плещите ми.

— Иска ми се да не бягате така, Робърт. — Тъмните му очи срещнаха моите. — Всъщност… щях да ви помоля да останете няколко дни у нас… ако сте в затруднение.

— В затруднение ли? — повторих аз.

Той отвърна поглед.

— Миналата седмица позвъних в Далнейр. Казаха ми, че сте напуснал. — Той потърси думи, идващи сякаш от глъбините на благородното му сърце. — Виждате ли, иска ми се да ви помогна… Аз съм толкова добре устроен… мъчно ми е да мисля, че вие скитате като изоставен по света.

— Благодаря, Спенс, благодаря. Но и аз съм добре. — Вълнението ми надделя, не можах да продължа. Стиснах му ръка и изтичах по стъпалата във влажния нощен мрак.

През целия път до града се мъчех да се овладея. Усещах, че ръката ми гори и се е подула, но тази болка беше по-слаба от мъката, която изгаряше сърцето ми. Гневеше ме чувството, че животът е много жесток.

Стигнах до „Глоб“ в единадесет часа и щом влязох в студения хол, зърнах на таблото писмо за мене. Взех го веднага.

Драги Шенън, със съжаление трябва да ви съобщя, че въпреки най-твърдите ми настоявания Изследователският институт отказа да отпусне субсидия за проучванията ви. Страхувам се, че решението им е окончателно. Но аз ще имам все пак предвид нуждите ви. Ако междувременно ви е потребно помещение за апаратурата ви, уредих да се настаните в старото Аптечно отделение на Сент Андрюс лейн. Не се обезсърчавайте.

Искрено ваш,

Уилфред Чалис

Не можех да го препрочета, просто не виждах буквите. Трябваше да стисна зъби, за да не позволя на сълзите да бликнат от очите ми.